През 1856 г. на 25 май избухва въстание в Северозападна България, наречено Димитракиева буна. То е ръководено от Иван Кулин и Димитър Петрович. Подготовката за въстанието започва още преди края на Кримската война, но организаторите смятат, че с въоръжени акции ще привлекат вниманието на великите сили към българския политически въпрос. Според предварителния план въстаниците трябва да нападнат Белоградчик, но вследствие на предателство турските части успяват да ги обкръжат и разбият.

На този ден през 1872 година Екзархийският съвет утвърждава Иларион Макариополски за Търновски митрополит. Иларион Макариополски е роден през 1812 г. в гр. Елена, светското му име е Стоян Михайловски. Съратник е на Неофит Бозвели в борбата за извоюване на църковно-национална независимост. За активната му дейност по искане на Цариградската патриаршия през 1845 г. е заточен в Света гора. Освободен от там през 1850 г., той разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен глава на цариградските българи. На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски извършва провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия. С този акт по същество той дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с върховенството на Патриаршията и с гръцката църковна зависимост. За тази си смела постъпка той е отново заточен, този път в Мала Азия, където остава до 1864 г. Умира на 4 юни 1875 г. През 1876 г. тежко раненият Стоил войвода, Георги Дражев и придружаващите ги четници са обградени в гората до с. Икисча (дн. Близнец) и заловени. По пътя за Сливен Стоил войвода е обезглавен. На 25 май 1919 се провежда 22-ият конгрес на БРСДП (т.с.), който променя името й на БКП (т. с.). Приета е програмна декларация в духа на болшевизма. След конгреса започва да се изгражда нелегална военна организация на БКП. Конгресът приключва на 27 май 1919 г. През същата година и в същия ден в София е проведена конференция на Добруджанската организация, която издига идеята за автономия на Добруджа с оглед присъединяване към България. През 1978 г. започва строежът на Народния дворец на културата в София. НДК е най-мащабният мултифункционален комплекс в Югоизточна Европа. НДК обединява 13 зали и 55 конферентни помещения с капацитет от 100 до 4000 места.

На 21 май са родени: Петър Стоянов, президент на Р България в периода (1997 – 2002г), Данаил Стефанов Юруков – български общественик и политически деец.

На 25 май умират: Анани Явашов - учен, археолог и ботаник, Манол Иванов – български езиковед, член на БКД (дн. БАН, 1900 г.)

2002 г.

Започва тридневното заседание на Парламентарната асамблея на НАТО в София. За пръв път това става в страна, която е само кандидатка за членство в алианса.

1993 г.

В София по време на посещението на испанския крал Хуан Карлос е подписан договор за приятелство и сътрудничество между България и Испания.

1990 г.

На папа Йоан Павел II е предадена поканата на президента Петър Младенов да посети България.

Към папа Йоан Павел II многократно са отправяни покани за посещение на страната ни. Той посещава България през май 2002 г.

Основаният от Атлантическият клуб Национален комитет за посрещане на Главата на Римокатолическата църква в България изиграва значителна роля в организацията на двете главни събития в София в негово присъствие: масов митинг на площад "Александър Невски" и концерт, посветен на Деня на славянската литература и българската култура в Националния дворец на културата.

При изключителни мерки за сигурност папата каца на летище София на 23 май 2002 г. Първият българин, посрещнал Главата на Римокатолическата църква на Българска земя е външният министър Соломон Паси. Той приветства Папа Йоан Павел II с: "Добре дошли в градината на Източна Европа".

1978 г.

Започва строежът на Народния дворец на културата в София. Националният дворец на културата е най-мащабният мултифункционален комплекс в югоизточна Европа. Разположен е в центъра на столицата. НДК обединява 13 зали и 55 конферентни помещения с капацитет от 100 до 4000 места.

1924 г.

Проведен е Осмият конгрес на Добруджанската организация, на който се стига до разцепление: избрани са два ръководни органа начело с д-р Петър Вичев и Аспарух Айдемирски. На 5 юни под натиска на Никола Кямилев е постигнато формално, но не и фактическо обединение.

Петър Вичев е деец на добруджанското революционно националноосвободително движение. Роден е на 22 септември 1884 г. в с. Айдемир, Силистренско. Завършва право с докторат в Брюксел (Белгия). Като се завръща в България се занимава с журналистика. След установяването на румънска власт в Южна Добруджа се включва в националноосвободителната борба на нейното население. През февруари 1914 г. основава дружеството "Добруджанско братство". След края на Първата световна война 1914 -1918 г., когато Южна Добруджа отново е поставена под румънска власт, продължава революционната си дейност. Като председател на Върховния управителен комитет на Добруджанската организация през 1919 г. е включен в Изпълнителния й комитет, на който е член до 1924 г. През 1925 г. е един от основателите на Добруджанската революционна организация и член на Централния и комитет до 1931 г. Междувременно се занимава и с активна журналистическа дейност. Редактор е на вестниците "Добруджанско знаме" (1920 г.-1921 г.) и "Свободна Добруджа" (1926 г.-1934 г.).

Конгресът приключва на 26 май 1924 г.

1920 г.

Проведен е българо-турски конгрес край Гюмюрджина. Формирано е Временно българо-турско правителство на Западна Тракия начело с Тефик бей - 7 турци и 3-ма българи. То координира действията си с българските власти и с турското Временното правителство на Източна Тракия на Джафер Таяр, провъзгласено след английската окупация на Цариград през март 1920 г.

1919 г.

Провежда се Двадесет и вторият конгрес на БРСДП (т. с.), който променя името й на БКП (т. с.). Приета е програмна декларация в духа на болшевизма. След конгреса започва да се изгражда нелегална военна организация на БКП. Конгресът приключва на 27 май 1919 г.

1919 г.

Основан е Общограждански комитет "Обединение" с председател Харалампи Карастоянов за обединяване на сродните политически сили - против комунисти и земеделци.

1919 г.

В София е проведена конференция на Добруджанската организация, която издига идеята за автономия на Добруджа с оглед присъединяване към България. На 30 май за автономна Северна Добруджа се изказва и Централният добруджански народен съвет във Варна.

С подписания на 7 май 1918 г. Букурещки мирен договор между Румъния, от една страна, и Германия, Австро-Унгария, България и Турция – от друга, България си връща Южна Добруджа в Санстефанските граници, като в Северна Добруджа е установено съвместно владение (кондоминиум) на Централните сили, в което доминира Германия. Предаването на кондоминиума на България става основна външнополитическа цел на българските правителства до края на войната. По силата на Санстефанския мирен договор 1878 г. Северна Добруджа преминава във владение на Румъния като компенсация за отнетата и от Русия Бесарабия. Както управляващите среди, така и обществеността в Румъния са против това решение, но са безсилни да го променят.

Преговорите по Букурещкия мирен договор започват през декември 1917 г., но поради спорове между съюзниците продължават пет месеца. Като се стреми да наложи икономическото си влияние в Румъния, Германия настоява тя да запази Северна Добруджа, като върне на България само Южна Добруджа, присъединена от Румъния след Междусъюзническата война 1913 г. Германия е подкрепена от Турция, която има териториални претенции към България в Тракия. При подписването на договора Германия налага своите позиции. В Северна Добруджа е установено съвместно управление (Кондоминиум) от четирите съюзни държави. Те се задължават да осигурят търговски излаз на Румъния до Черно море чрез линията Черна вода – Кюстенджа. За Румъния остава Южна Бесарабия, завладяна през януари 1918 г. Срещу това е извършена корекция на западната й граница в полза на Австро-Унгария. Допълнително се сключват конвенции за румънски петрол, износа на селскостопански стоки, пощата и телеграфа, които засилват австро-германското влияние в нея.

Конференцията приключва на 25 май 1919 г.

1916 г.

Официално се приема на служба в българския флот първата подводна лодка.

1908 г.

Проведени са избори за Четиринадесетото ОНС. Спечелени са от управляващата Демократическа партия, на която са отредени 166 от 203 места. Четиринадесетото ОНС е открито на 15 юни 1908 г. За председател е избран Христо Славейков, който впоследствие е заменен от д-р Петър Ораховац след 15 октомври 1910 г.

1876 г.

Тежко раненият Стоил войвода, Георги Дражев и придружаващите ги четници са обградени в гората до с. Икисча (дн. Близнец) и заловени. По пътя за Сливен Стоил войвода е обезглавен.

Стоил Войвода е участник в националноосвободителното движение, войвода на чета. Роден е около 1841-1842 г. в с. Инджекьой (дн. Стоил войвода). През 1864 г.-1873 г. е овчар в Добруджа. През 1873 г. се завръща в родното си село. Сформира малка хайдушка чета в Батовската гора. Оттам прави набези към Варна и Балчик. Дружината му се увеличава и той се прехвърля в Котленския балкан. Предрешени в турски дрехи, а една част от четниците като роби с вързани на гърба ръце, минават през Котел, без някой да открие измамата, и продължават към Сливенския балкан. През 1875 г. емигрира в Румъния. Там се свързва с революционната емиграция. Определен е за помощник-апостол на Ил. Драгостинов и войвода на чета във II - Сливенски, революционен окръг по време на Априлското въстание 1876 г. Подпомогнат от Кондьо Кавръков, Мих. Гаджалов и др., изгражда лагер в Стара планина в местността Кушбунар, където впоследствие са пренесени оръжие, боеприпаси и храна, и който трябвало да бъде сборен пункт и изходна база на сформираните чети. След избухването на въстанието към четата му се присъединява четата на Ил. Драгостинов и Г. Обретенов. Дружината, към която се включват още въстаници, наброяваща вече 72 души, води няколко тежки сражения с турските потери, тръгнали по следите им след падналия сняг. На 22 май четата води бой при с. Нейково, Котленско, където Стоил Войвода е ранен, а знаменосецът Стефан Серткостов е убит. Знамето се поема от Стоил Войвода, като остава и начело на останалите 4 въстаници. След като е повторно ранен, четата спира между селата Близнец и Бинкос, Сливенско. На 25 май в местността Съчма чешме, при с. Бинкос, Стоил Войвода е заловен от потеря. Заради дръзкия му отказ да върви вързан е обезглавен. Турците занасят главата му, набучена на кол, в с. Близнец.

1876 г.

Христо Ботев отпътува от Букурещ за Гюргево.

След създаването на Гюргевския революционен комитет Ботев установява контакт и с неговите членове. След избухване на Априлското въстание през 1876 г. Христо Ботев застава начело на чета, която преминава в България, за да окаже помощ на въстаналия български народ. При неколкодневни тежки боеве той е убит, на 20 май 1876 г. (по нов стил-1 юни), в подножието на връх Камарата във Врачанския балкан.

1872 г.

Екзархийският съвет утвърждава Иларион Макариополски за търновски митрополит. Същия ден на тържествена служба Антим І ръкополага Доситей за самоковски митрополит.

Иларион Макариополски е роден през 1812 г. в гр. Елена. Светското му име е Стоян Стоянов Михайловски. Първоначално учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в с. Арбанаси (дн. към Велико Търново). През 1831 г. отива в Хилендарския манастир (Атон), където през 1832 г. приема монашество и продължава образованието си в гръцките училища в Карея (Атонския полуостров) и на о. Андрос. След това завършва гръцка гимназия в Атина. През 1841 г. пристига в Цариград, за да продължи своето образование. Там се запознава с Неофит Бозвели и става негов близък сподвижник и помощник в борбата за извоюване на църковно-национална независимост. За активната му дейност по искане на Цариградската патриаршия през 1845 г. е заточен в Света гора. Освободен от там през 1850 г., той разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен глава на цариградските българи. За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика. В началото на 1858 г. се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за епископ и става предстоятел на Българската църква в столицата на Османската империя. Това му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Вселенската патриаршия, така и пред Високата порта. На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски извършва провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия. С този акт по същество той дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с върховенството на Патриаршията и с гръцката църковна зависимост. За тази си смела постъпка той е отново заточен, този път в Мала Азия, където остава до 1864 г. Преди заминаването си (1861 г.) отправя (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост. След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е избран във Временния екзархийски съвет.

През 1872 г. е избран за търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) край Лясковец. Умира на 4 юни 1875 г.

1856 г.

Под ръководството на Иван Кулин и Димитър Петрович в района на Северозападна България избухва въстание, наричано Димитракиева буна. Подготовката за въстанието започва още преди края на Кримската война, но организаторите смятат, че с въоръжени акции ще привлекат вниманието на великите сили към българския политически въпрос. Според предварителния план въстаниците трябва да нападнат Белоградчик, но вследствие на предателство турските части успяват да ги обкръжат и разбият. Димитър Петрович съумява да се измъкне от обсадата и с още около 20 души преминава в Сърбия.

На тази дата са родени:

1952 г.

Роден е Петър Стефанов Стоянов - български юрист, политик. Завършва Юридическия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски" (1976 г.). От 1978 г. работи като адвокат в Пловдив. Петър Стоянов е един от учредителите на Съюза на демократичните сили. Заместник-министър на правосъдието е в периода 1991 г. - 1992 г. Народен представител е в 37 НС (1994 г.); заместник-председател на Парламентарната група на СДС и заместник-председател на Националния клуб за демокрация (1995 г.-1996 г.). Работи като адвокат от 1978 г. до 1992 г. Специализира гражданско право. Печели предварителните избори за президент (1 юни 1996 г.).

През март 1996 г., на VIII национална конференция на СДС, Петър Стоянов е избран за участие в първичните избори за президент. На 2 ноември 1996 г. с 59,73 % от гласовете на избирателите става президент на Република България. На 19 януари 1997 г. полага клетва като президент. Встъпва в длъжност на 22 януари 1997 г.

На президентските избори през ноември 2001 г. се кандидатира за втори мандат като независим. В надпреварата участва заедно с Нели Куцкова като кандидат за вицепрезидент. Получава подкрепата на ОДС, Национално движение Симеон Втори, Гергьовден и ВМРО, БЗНС-Народен съюз, но на втория тур губи от кандидата на Коалиция за България - Георги Първанов.

През 2005 г. участва в парламентарните избори като водач на листа от СДС в рамките на коалиция ОДС (СДС на Надежда Михайлова, "Гергьовден" на Любен Дилов, Демократическа партия на А. Праматарски и партия ДРОМ). От 11 юли 2005 г. е депутат в 40-то Народно събрание, като член на ПГ на ОДС - СДС, ДП, Движение Гергьовден, БЗНС, НС-БЗНС, ДРОМ. От 14 юли до 24 август 2005 г. е член на Временната комисия по европейски въпроси. От 24 август е член на Комисията по европейска и Комисията по въпросите на държавната администрация. От 20 октомври 2005 г. е председател на Парламентарна група на ОДС - СДС, ДП, Движение Гергьовден, БЗНС, НС-БЗНС, ДРОМ.

1932 г.

Родена е Елка Георгиева Константинова - българска литературоведка, литературна критичка и общественичка. Дъщеря е на литературния критик Г. Константинов. През 1956 г. завършва българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски". През 1968 г. защитава дисертация на тема “Георги Райчев. Живот и творчество". Преподава в Шуменския педагогически институт. Сътрудничи на вестник “Литературен фронт" (след 10.11.1989 г. - “Лиературен форум"), на сп. “Пламък", “Септември" (след 10.11.1989 г. - “Летописи"), “Литературна мисъл", “Век 21", “Литературен вестник" и др. Интересите й са съсредоточени върху съвременното състояние на българската литература, български исторически роман, българска фантастика, литература между войните, български символизъм и диаболизъм. Редактор е на съчиненията на К. Христов, Д. Дебелянов, Г. Райчев, А. Страшимиров и др.

Елка Георгиева Константинова е една от ръководителите на Радикалдемократическата партия. Тя е избрана за народен представител в 7. ВНС (1990 г.-1991 г.), министър е на културата (1991 г.-1992 г.). Член е на Международната асоциация по научна фантастика (от 1969 г.). Получава “Рицарски кръст" (2002 г.) от правителството на Полша за заслуги в утвърждаването на българо-полските културни връзки. Автор е на творбите: “Георги Райчев" (1970 г.), “Фантастика и белетристика" (1973 г.), “Камен Калчев" (1974 г.), “Георги Караславов" (1977 г.), “Наблюдения над литературното развитие" (1977 г.), “Самобитно и общочовешко" (1980 г.), “Георги Райчев. Жизнен и творчески път" (1982 г.), “Силуети от вчера и днес" (1985 г.), “Фантастика и съвременност" (1985), “Българският разказ от вчера и днес" (1987 г.), “Въображаемото и реалното. Фантастика в българската художествена проза" (1987 г.), “Николай Лилиев" (1988 г.), “Лечебната сила на литературата" (1992 г.), “Какво да кажем ние на младите сърца. Литературни - критически студии и статии" (2002 г.).

1918 г.

Роден е Гриша Исер Островски - български театрален и филмов режисьор, професор (1971 г.). Завършва театрознание във ВИТИЗ. Режисьор е в Театъра на народната армия (1951 – 1957 г.), в Държавния сатиричен театър "Алеко Константинов" (1957 – 1975 г.), във Варненския театър (1975 – 1979 г.), в Народния театър за младежта (от 1979 г.). В постановъчната си дейност акцентува на интелектуалното начало и ярката актьорска игра - "Дон Карлос", "Когато розите танцуват", "Еквус", "Опера за три гроша". От 1946 г. е преподавател по актьорско майсторство и режисура в Държавната театрална школа в София (ВИТИЗ, дн. НАТФИЗ). В киното работи първоначално с оператора Тодор Стоянов. Режисьор е на постановките - "Отклонение" (1967 г.), "Мъже в командировка" (1969 г.), "Герловска история" (1971 г.). Заснема екранизацията на "Нона" (1973 г.) по Й. Йовков, "Като белязани атоми" (1979 г.). Филми: "Разходки с ангела" (актьор, 1990 г.), "Всичко от нула" (актьор, 1996 г.). Театрални спектакли: "Любоф" (1998 г.), "Питър Пан" (1998 г.), "Краят на играта" (2000 г.), "Крадецът на праскови" (2002, г. Ямболски театър). Автор на автобиографичната книга "Тъга за истина" (1998 г.). Н. "Икар" за цялостно творчество (2002 г.).

1901 г.

Роден е Вичо Димов Иванов-писател. Той сътрудничи на литературния периодичен печат - сп. "Хиперион", "Българска мисъл", в седмичника "Литературен глас" и др. От 1934 г. работи като главен библиотекар в Пловдивската народна библиотека и музей. След Деветосептемврийския преврат 1944 г. заема редица административни длъжности в Министерството на информацията, Радио София и др. От 1964 г. е директор на Българския културен център във Варшава. Първата му книга с разкази "Бунт" излиза през 1926 г. Автор е и на книги с повести и разкази, очерци за художници и писатели, спомени, впечатления и срещи, книги за Чехословакия и Полша, съставя "Възпоменателна книга В. Левски. 1837-1873-1937". Умира в София 14 май 1979 г.

1875 г.

Роден е Петър Георгиев Дървингов-полковник. Той завършва Военното училище в София и висша военна школа в Торино в Италия. Дървингов е македонски революционен и военен организатор и участник в Илинденско-Преображенското въстание. Взема участие и в Балканските войни и в Първата световна война. Дървингов е един от главните организатори на Македоно-одринското опълчение и 11. пехотна македонска дивизия. Известен е като военен писател и историк, владеещ много чужди езици. Петър Дървингов е автор на студии и 14 книги по военни въпроси, сред които “История на Македоно-одринското опълчение", "Пирин и борбата в неговите недра" и др.

1870 г.

Роден е Иван Георгиев Куюмджиев- български революционер, деец на македонското освободително движение и на БЗНС. Член е на Земеделския съюз от 1918 г. Влиза във ВМОРО през 1895 г., предвожда чета. Съратник е на Гоце Делчев и Яне Сандански. По време на Балканската война (1912 г.-1913 г.) воюва в състава на Македоно-одринското опълчение. След Първата световна война (1914 г.-1918 г.) е активен член на БЗНС. Работи с Димо Хаджидимов, В. Мулетаров, Д. Гичев. Взема участие в подготовката на Септемврийския селски бунт от 1923 г. След потушаването му е заловен и убит на 26 ноември 1923 г. в София.

1869 г.

Роден е Георги Стаматов-писател. В периода 1882-1888 г. той учи във Военното училище в София, служи като офицер в трети артилерийски полк в Пловдив, а след това и в Сливен. Като русофил е уволнен от военна служба през 1889 г. Следва право във Висшето училище, а по-късно и в Женева. Стаматов работи като съдебен кандидат в София и военен съдия по време на Първата световна война. До 1921 г., когато се пенсионира, работи в различните съдебни ведомства в София и провинцията. През цялото време не подписва нито една смъртна присъда. В литературата дебютира през 1891 г. в сп. “Денница". В последствие Стаматов сътрудничи на списанията “Мисъл", “Българска сбирка", “Съвременник", “Съвременна мисъл", “Листопад", “Златорог", “Българска мисъл" “Изкуство и критика", на вестниците “Литературен глас", “Вестник на жената" и др. Литературното му наследство включва “Избрани очерци и разкази", “Лигурийци", “Скици", “Паладини", “Разкази", “Прашинки", “Рибари".

1852 г.

Роден е Данаил Стефанов Юруков – български общественик и политически деец. Родом е от Брацигово Той произхожда от заможно търговско семейство. Учи в родното си място и в Пловдив. От 1867 г. до 1878 г. се занимава с търговия. Взема участие в подготовката на Априлското въстание (1876 г.). След Освобождението играе активна роля в обществено-политическия живот на Източна Румелия. Участва в ръководството на южнобългарските комитети “Единство". През 1978 г. е избран за член на Татарпазарджишкия съдебен съвет. През 1879 г. е съветник на Татарпазарджишката префектура. В периода 1879-1882 г. е председател на углавното отделение на Татарпазарджишкия окръжен съд. Депутат е в Областното събрание, член е на Постоянния комитет (1882 г. – 1885 г.) и виден деец на Народната партия (съединистка). Редактор е на в-к “Съединение". Член е на Временното правителство след провъзгласяване на Съединението (1885 г.). Публикува “Спомени из политическия живот на България" (1922 г.), в които се съдържат сведения за подготовката и провъзгласяването на Съединението. Умира на 16 юли 1926 г. в София.

1852 г.

Роден е Филип Стоянов Симидов - български книжовник историограф. Родом е от Търново (дн. Велико Търново). Учи в класното училище в родния си град. Негови съученици и другари са Ст. Стамболов, Ил. Драгостинов и др. Още като ученик е посветен в делото на Търновския революционен комитет от Хр. Иванов Големия. През 1874 г. е учител във Велес. Основава един от първите революционни комитети в Македония. Заподозрян от турската власт, успява да избяга в Румъния (март 1876 г.). Рисува с маслени бои знамето на Ботевата чета. През лятото на 1876 г., когато избухва Сръбско-турската война, е в четата на Филип Тотю. От септември до края на декември 1876 г. редактира в-к “Нова България". Участва в Руско-турската война (1877 – 1878 г.) като разузнавач в руската армия. Няколко пъти е награждаван с медали за храброст и с грамоти. След Освобождението е училищен инспектор в Раковското учебно окръжие (1885 – 1900 г.). В Оряхово създава първата българска фабрика за мастило и червен восък (1890 г.). Три пъти е избиран за народен представител. Филип Стоянов Симидов е автор на “За парите" (Цариград, 1874 г., превод от руски език, съвместно със Ст. Стамболов), “Съвременни записки за българските чети в Сърбия в 1876 г." - “Покрита храброст", кн. I, “Битката при Флорентина", кн. II, “Битката по Гредетинските планини" (Гюргево, 1877 г.), “Прочутият Филип Тотю войвода (наречен “хвърковатия Тотю")" (2 т., 1890 г.).

1848 г.

Роден е Петко Стоянов Стоянов - български офицер, подполковник. Завършва свищовското класно училище и Военното пехотно училище в Одеса, Русия (1874 г.). Участва в Руско-турската война (1877 г. - 1878 г.) с 53 пехотен полк. След Освобождението служи в източнорумелийската милиция, участва в подготовката и осъществяването на Съединението (1885 г.). През Сръбско-българската война е командир на общия авангард при настъплението към Драгоман и Цариброд, след това командва лявата колона, атакуваща Пирот. Участва в преврата (09.08.1886 г.), след което емигрира в Русия. Офицер е в руската армия. Завръща се в България в 1897 г. и се отдава на обществена дейност. Умира на 28 декември 1925 г. в Стара Загора.

На тази дата умират:

1936 г.

Умира Марко Колев Вачков – български кооперативен деец, основател на модерното пчеларство в България (1899 г.), книжовник, публицист, преводач, читалищен деец. Завършва педагогика в Свищов през 1884 г. и земеделие в "Образцов чифлик", Русе през 1896 г. Основава списание "Пчела", на което е главен редактор от 1902 г. до 1927 г. Участва в международни изложби по пчеларство в САЩ, Русия, Белгия (1904 –1905 г.). Основател и директор е на първата на Балканския полуостров лозаро-винарска кооперация "Гъмза", Сухиндол (1909 г.), на Българския пчеларски съюз (1911 г.), кооперативна централа "Напредък" (1919 г.), на Сухиндолската популярна банка (1919 г.), на пчеларска кооперация "Нектар" в София (1920 г.), на Съюза на българските лозаро-винари (1920 г.), на Съюза на лозаро-винарските кооперации (1928 г.). Член е на УС на Съюза на популярните банки в София (1919 – 1935 г.) и на УС на Върховния кооперативен съюз (1927 – 1928 г.). Редактор е на вестници в Сухиндол. Негови книги са: "За лозарството и филоксерата в Сухиндол" (1899 г.), "Разсадник на американски лози" (1903 г.), "Отглеждане на пчелите в старите неразборни кошери" (1905 г.), "Пчеларска библиотека" (1905 г.), "Ново пчеларство" (1912 г., преведена на турски език), "Сухиндол и кооперацията му" (1915 г.); преводи: "Ползата от пчелите" от Т. Цеселски, "Медът като лекарство, храна и продукт за домашно употребление" от А. Дубини, "Живота на Франсоа Хубер" от А. П. дьо Кандол, "Пчела, нейната естествена история" от Т. В. Кован, "Кошерът Дадан-Блат" от Ед. Бертран, "Болести и неприятели на пчелите" от Ж. дьо Лаянс, "Селско-стопански кооперации в чужбина" и "Кооперативна христоматия" от В. Ф. Тотомиянц и др.

1934 г.

Умира Анани Иванов Явашов - български учен, археолог и ботаник, педагог и общински деец. Той е роден на 1 октомври 1855 г. В продължение на много години е учител и училищен инспектор в Разград и други градове (1884 г.-1925 г.). Избран е за народен представител и секретар на 3 ВНС (1886 г.-1887 г.), дописен член е на БДК (1898 г.-1900 г.), редовен член е на БАН (академик) от 1900 г. Сред по- значимите му трудове са: “Принос към народната ботаническа медицина" (1905), “Разград. Неговото археологическо и историческо минало" (част I, 1930), “Текето Демир баба" (1934 г.) и др.

1906 г.

Умира Манол Иванов – български езиковед, член на БКД (дн. БАН, 1900 г.)

Роден е на 24 декември 1867 г. в Пирдоп. Завършва славянска филология във Виенския университет, където защитава и докторат. Работи като преподавател по български език във Виенското училище за източни езици. В България е учител в Солунската българска гимназия (1893 г.-1895 г.) и в мъжката гимназия в София (1899 г.-1901 г.), окръжен инспектор към Министерството на народното просвещение. Стреми се да реорганизира граматичното обучение в българските училища. Занимава се с правописни въпроси ("По въпроса за нашето правописание", 1893 г.). Автор е на "Палеографически, граматически и критически особености на Пирдопския апостол" (1891 г.-1892 г. ) - първото палеографско описание в българската литература, "За спрежението в новобългарския език" (1892 г.-1894 г.), "Принос към изучаваните български диалекти. Забележки по говорите в областта на средногорското наречие" (1894 г.), "По историята на нашата граматическа терминология" (1903 г. – 1906 г.). Манол Иванов е съставител на учебници по българска граматика за средните училища: "Синтаксис на българския език за III и IV клас" (1901 г.), "Българска граматика. Звукословие, видословие и правописание за II клас" (1902 г.).

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;