Денят 23-и февруари в българската история
©
На този ден през 1905 г. е подписан е договорът за корабоплаване и търговия между България и Русия. По този начин Петербург повторно се отказва от капитулационните привилегии по Берлинския договор.
Една година по-късно е формирано въздухоплавателно отделение към железопътната дружина в българската армия с командир капитан Васил Златарев, завършил Въздухоплавателна школа в Санкт Петербург.
На този ден са родени: Найден Геров - възрожденски филолог, фолклорист, педагог и общественик; акад. Венцеслав Хараламбиев Андрейчев - ядрен физик;
На този ден умират: Тончо Жечев – литературовед; Рачо Петков Славейков - военен деец, публицист, писател, син на П. Р. Славейков.
2018 г.
Проф. д-р Радослав Гайдарски и проф. д-р Темелко Темелков са наградени с орден "Св. Св. Кирил и Методий“ – огърлие, за значимия им принос в областта на медицинската наука в България.
2011 г.
Президентът на КНСБ Пламен Димитров изнася стряскаща статистика за пазара на труда през 2010 г. в България. Наетите през 2010 г. са с 295 хиляди по-малко в сравнение през 2009 г., а платените работни заплати са смъкнати от 17, 573 милиарда лв. на 16,380 млрд. лв.
2006 г.
Президентът Георги Първанов присъжда Орден "Стара планина“ - първа степен на академик Чудомир Начев (посмъртно) "за изключително големите му заслуги към Република България като учен, лекар, преподавател и общественик и по повод 70 години от рождението му“.
2006 г.
За главен прокурор на Република България е избран Борис Велчев.
2005 г.
За председател на 39-ото Народно събрание е избран Борислав Великов.
2001 г.
Председателят на СДС Иван Костов, председателят на Демократическата партия Александър Праматарски и главният секретар на БЗНС-Народен съюз Анастасия Мозер подписват предизборно "Споразумение 2001" за явяване на изборите като коалиция ОДС.
1963 г.
Българската телевизия става член на основаната през 1960 г. Интервизия – международна система за обмен на телевизионни програми в рамките на Международната организация за радио и телевизия (ОИРТ).
1923 г.
Прието е изменение на Избирателния закон: за избирателна колегия е определена околията вместо окръга.
1914 г.
Провеждат се избори за XVII ОНС. Изборите са спечелени от управляващата Либерална коалиция. Разпределението на депутатските места е както следва: Либерална коалиция – 129, БЗНС - 51, демократи - 31, за БРСДП (т. с.) 11, 10 за БРСДП (ш. с.), 9 за народняци, 5 за радикалдемократи и 2 за прогресивнолиберали.
Откриването на XVII ОНС е на 20 март 1914 г. с председател либерала Димитър Вачов.
1906 г.
Формирано е въздухоплавателно отделение към железопътната дружина в българската армия с командир капитан Васил Златарев, завършил Въздухоплавателна школа в Санкт Петербург.
1905 г.
Подписан е договор за корабоплаване и търговия между България и Русия. По този начин Петербург повторно се отказва от капитулационните привилегии по Берлинския договор.
След Освобождението на България Берлинският договор регламентира оставането в сила на Режима на капитулациите за Княжество България и Източна Румелия. Според него в Княжеството и Областта продължават да действат всички договори, сключени от Османската империя преди Руско-турската война. Това пречи за нормалното политическо и икономическо развитие на страната ни, поради което българските правителства си поставят за задача да го премахнат. Важна стъпка в тази насока са сключените от Княжество България през 1889–1890 г. търговски договори с редица европейски държави. След провъзгласяването на независимостта на България през 1908 г. е отхвърлена васалната й обвързаност със султана. Независимо от това по-голямата част от Великите сили се противопоставят на отмяната на чл. 8-ми и 20-ти от Берлинския договор, които регламентират капитулационните й задължения. През 1911–1912 г. България успява да сключи консулски и съдебни конвенции с европейските държави. Едва по време на Първата световна война 1914–1918 г. страната ни успява изцяло да отхвърли Режима на капитулациите.
1903 г.
След продължителен български натиск (ноти от 9 април, 24 юни и 3 юли 1902 г.) султанът приема австро-руския проект за реформи в Македония (пъдарските реформи). Според Виенската програма, одобрена на 8 февруари от Великите сили с помощта на чуждестранни офицери трябва да се реорганизират турската жандармерия и полиция. Предвижда се заменяне на натуралния десятък с поземлен данък и обособяване на отделен бюджет за вилаетите. В християнските села за пъдари трябва да бъдат назначавани само християни. Турското правителство възприема предложените реформи, но не ги прилага на практика. Проектът е изработен след Горноджумайското въстание и има за цел да предотврати ново революционно надигане на християнското население в Македония.
1902 г.
Елън Стоун, протестантска мисионерка, и нейната помощничка Катерина Цилка са освободени край Струмица, след като са отвлечени на 3 септември (21 август по стар стил) 1901 г. Техните похитители са четници на Яне Сандански и Христо Чернопеев, които искат откуп от 100 000 щатски долара. На 1 февруари 1902 откупът от 104 кг злато е изплатен на Яне Сандански, след което заложничките са освободени.
1894 г.
Издаден Указ за откриване на военни съдилища към всяка дивизия.
1878 г.
Главнокомандващият княз Николай Николаевич и щабът на Действащата армия тръгват от Одрин за Сан Стефано. Това става ден след като Високата порта дава съгласие за влизането на руски части в Сан Стефано. Княз Николай Николаевич е посрещнат от военния министър Реуф паша.
Княз Николай Николаевич е руски княз, генерал фелдмаршал. Той е по-малкият брат на Александър II и син на Николай I. Постъпва в армията на 16-годишна възраст. Участва в Кримската война. От 1861 г. е командир на гвардейски корпус. От 1864 до 1880 г. е командващ гвардията и Петербургския военен окръг. По време на Руско-турската война Николай Николаевич командва Дунавската армия. В края на войната е заместен от ген. Е. И. Тотлебен.
1873 г.
Екзархийският синод в Цариград въздига Врачанската епископия в митрополия. За владика е определен Аверкий Петрович. Поради разногласия с местните власти през следващата година Аверкий Петрович напуска епархията си и става предстоятел на българския храм "Св. Стефан" в Цариград.
Аверкий Петрович е роден в Сопот. Образованието си получава в Духовната семинария в Белград и в Духовната академия в Киев. Занимава се с активна преводаческа дейност, подпомага и българчета, които желаят да се учат в Русия. След 1877 г. липсват сведения за живота и дейността му.
1873 г.
Спира издаването на в. "Свобода" и в Букурещ започва да излиза в. “Независимост". Редактор на изданието е Любен Каравелов. От вестника излизат 23 броя. В "Свобода" и "Независимост" се публикуват всички повести и разкази на Любен Каравелов. На вестника сътрудничи и Христо Ботев.
Любен Каравелов е виден деец на националнореволюционното движение, един от основателите на Българския революционен централен комитет в Букурещ, писател, публицист и журналист.
1871 г.
В Цариград тържествено е открит църковно-народния събор. Заседава от 23 февруари до 24 юли. В работата му участват 50 народни избраници, от които 11 духовни и 39 мирски (светски) лица. Църковно-народния събор се занимава с изработване на екзархийския устав и редица други въпроси около организационното устройство на Българската екзархия - кандидатурите за бъдещия екзарх, териториалното преустройство на отделните екзархии и пр. Българската екзархия е учредена със султански ферман от 28 февруари 1870 г. и просъществува до 1953 г.
На тази дата са родени:
1941 г.
Роден е академик Венцеслав Хараламбиев Андрейчев - български ядрен физик. Андрейчев завършва специалност "Ядрена физика" в Техническия университет в Дрезден, след което защитава дисертация и работи като сътрудник в Централния институт за ядрени изчисления на АН на ГДР в Розендорф. От 1975 г. той е старши научен сътрудник II степен в Института за ядрени изследвания и ядрена енергетика към БАН. От 1978 г. Андрейчев е ръководител на проблемна група "Ядрена спектроскопия". Работи и в Лаборатория по ядрена физика на университета в Ню Джърси, САЩ (1979 г.), където е и гост-професор (1980-1981 г.). Автор е на над 100 научни труда в областта на структурата на атомното ядро, на радиоактивния разпад, на електро-магнитните преходи и теоретичните ядрени модели.
1921 г.
Роден е Стоян Несторов Каролев - български литературовед. През 1943 г. Каролев завършва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски", след което работи като учител в Горна Оряховица и София. Той е редактор и главен редактор в Изданията на БКП (1945-1948 г.). Преподавател е в СУ, а от 1960 г. е професор в Института за литература при БАН. Редактира на съчинения на Г. Кирков, П. П. Славейков, Д. Талев, Д. Дебелянов и др. Каролев издава книгите “Д. Благоев - литературен теоретик и критик" (1951 г.), “Замисъл и образ" (1959 г.), “Д. Дебелянов" (очерк, 1961 г.), “Въпроси на художественото майсторство" (1963 г.), “В света на прозата" (1968 г.), “Жрецът воин" (2 т., 1976 г.), “Неутолимият. Книга за Емилиян Станев" (1982 г.), “Портрети и скици" (1986 г.), “Преображенията на поета. Жрецът воин" (3 т., 1988 г.), “Близки и непостижими" (1996 г.), “Мигове от течащото време. Спомени и наблюдения" (кн. 1, 2001 г.). Каролев получава литературна награда “Пенчо Славейков" през 2001 г.
1882 г.
Роден е Димитър Христакиев Дичев - деец на македоно-одринското революционно движение. Родом е от Смолян. От 1901 г. е санитарен подофицер в Бургас. По време на Илинденско-преображенското въстание 1903 г. води санитарна чета, която действа с отряда на Ст. Камилски и Г. Калканджиев в Малкотърновско. Димитър Дичев умира през 1930 г. в с. Райково.
1867 г.
Роден е генерал-лейтенант Александър Николов Протогеров – деец на Вътрешната македонска революционна организация. Роден е в Охрид. Завършва Военното училище в София и от 1887 до 1918 г. служи в редовете на Българската армия. След избухването на Войнишкото въстание е назначен от цар Фердинанд I за комендант на столицата и ръководил неговото потушаване. Включва се още в началото на 90-те г. на XIX в. в националнореволюционното движение на българското население в Македония и Одринско. Член е на Върховния македоно-одрински комитет. По време на Горноджумайското въстание, а след това и в Илинденско-Преображенското въстание е войвода на чета. След потушаване на тези въстания става ръководител на Върховната емиграционна македоно-одринска комисия. През 1911 г. е избран за запасен член на ЦК на ВМОРО. Заедно с Т. Александров организира атентатите в Щип през ноември 1911 г. и Кочани през август 1912 г., които служат като повод за Балканската война. Разгръща значителна дейност за организиране на Македоно-одринското опълчение и като командир на трета бригада от опълчението ръководи неговата разузнавателна служба по време на войната. От 1912 г. до 1918 г. Протогеров е председател на Изпълнителния комитет на Съюза на македоно-одринските благотворителни братства. След като Христо Чернопеев пада убит на фронта (на 6номври 1915 г.), Протогеров заема неговото място като член на ЦК на ВМОРО. Като висш български офицер е назначен и за командващ Военно-инспекционната област в Моравско. През 1917-1918 г. е директор на Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост. След Първата световна война взема активно участие във възстановяването на ВМРО и заедно с Т. Александров и П. Чаулев възглавяват нейното ръководство. Възложена му е организацията на четническата дейност във Вардарска Македония и по-голямата част от времето си прекарва вън от България. През 1924 г. подписва Майския манифест на ВМРО за сътрудничество с революционните организации на Балканите, но през август същата година се отказва от подписа си. След убийството на Т. Александров (август 1924 г.) запазва членството си в ЦК на ВМРО, но в отношенията му с Ив. Михайлов настъпва охлаждане, което довежда до убийството му през лятото на 1928 г.
Освен в македоно-одринското движение Протогеров влиза и в редовете на българското масонство, където се издигнал до негов велик майстор.
1864 г.
Роден е генерал-лейтенант Кръстю Златарев - командир на 11-та пехотна македонска дивизия в Първата световна война. Златарев завършва Софийското военно училище. В Сръбско-българската война (1885 г.) участва като юнкер. През Балканската война (1912-1913 г.) командва ХХIХ пехотен Ямболски полк, който на 4 ноември 1912 г. заема форта Иллери табия от Чаталджанската позиция, а на 13 март 1913 г. - форта Илдъз табия от крепостта Одрин. По-късно командваният от него полк се бие при Кукуш (20-21 юни 1913 г. ) и в боевете до Горна Джумая. При формирането на 11. пехотна Македонска дивизия през 1915 г. му е поверено командването й. Златарев участва във военните действия около Криволак, Бистренци и Богданци през 1915 г., както и по Беласица планина през 1918 г. Два пъти е раняван - при Чаталджа и Горна Джумая. Убит при Атентата в църквата “Св. Неделя".
1837 г.
Роден е Димитър Тачев Душанов - български възрожденски просветител. Той е роден в Казанлък. Работи в Галац и Тулча, развива активна обществена дейност. Учителства в Карнобат, Хасково, Плевен, Севлиево, Пловдив. Активен просветен деятел, съставител на учебни помагала. Сътрудник на "Цариградски вестник", "Македония", "Напредък", "Читалище", "Българска сбирка и др. Един от първите преводачи на Омир в България. Умира в Пловдив на 15 август 1904 г.
1823 г.
Роден е Найден Геров - български възрожденски филолог, фолклорист, педагог и общественик. Родом е от Копривщица. В Одеса Геров завършва Ришельовския лицей (1841-1945 г.). След завръщането си учителства в Копривщица (1846-1950 г.) и Пловдив (до 1853 г.). Сътрудник е на "Цариградски вестник" и "Македония". По време на Кримската война Геров живее в Русия. От 1857 г. е вицеконсул на Пловдив, а след Освобождението е губернатор на Свищов. Той е автор на първата българска поема "Стоян и Рада" (1845 г.) и първия художествен пътепис. Като фолклорист Геров записва около 500 народни песни. Най-забележителният му филологически труд е "Речник на блъгарский язик с тлъкование речити на блъгарски и руски" (1895-1904 г.), под редакторството на Т. Панчев. През 1908 г. излиза Допълнение към речника на Найден Геров. Найден Геров умира на 9 октомври 1900 г. в Пловдив.
На тази дата умират:
2000 г.
Умира Тончо Жечев - български литературовед. Той е роден на 6 юли 1929 г. в с. Дивдядово, дн. кв. на Шумен. От края на 1956 г. той е заместник-главен редактор на сп. "Родна реч". Като аспирант в Академия за обществени науки в Москва защитава кандидатска дисертация на тема "Проблеми на съвременния роман". През 1977 г. е доктор на филологически науки . Завежда отдел "Критика" в сп. "Септември" (1962-1963 г.). През 1974-1982 г. е директор на БАН. Главен редактор е на сп. "Септември" от 1990 г, а от 1991 г. на "Летописи". Представен е в Х юбилейно издание на "Men of Achievement" (1984 г.), International Biographical Center, Cambridge, от поредицата "Who is who". Интересите му са насочени към проблемите на съвременната българска белетристика, към образи и проблеми от Възраждането. Съчинения "Съвременни образи и идеи" (1964 г.), "Идеи на прозата" (1967 г.), "Критически погледи" (1971 г.), "Българският Великден, или Страстите български" (1975 г.), "Литература и общество" (1976 г.), "История и литература" (1979 г.), "Българският роман след Девети септември 1944 г." (1980 г.), "Историята и теориите на един Пигмалион" (1983 г.), "Христо Радевски. Творчески портрет" (1983 г.), "Митът за Одисей" (1985 г.), "Родно място" (1987 г.), "Критически дневник" (1987 г.), "Въведение в изучаването на новата българска литература (1878-1944 г.)" (1990 г.),"Лебедът и смъртта" (1993 г.), "Какво иска свободата" (1999 г.) и др.
1931 г.
Умира Рачо Петков Славейков - български военен деец, публицист, писател. Син е на П. Р. Славейков. Рачо Славейков е роден на 15 май 1857 г. в Трявна. Учи в Робърт колеж в Цариград, а след това заминава за Русия, където постъпва в гимназията в гр. Николаев. При обявяването на Руско-турската освободителна война 1877–1878 г. напуска училище и се записва доброволец в руската армия. Участва в боевете на Шипка. След Освобождението продължава образованието си в Русия и през 1883 г. завършва Военното кавалерийско училище в Екатеринославъл. Завръща се в България и взема участие в Сръбско-българската война 1885 г.. Убеден русофил, Славейков се включва през 1887 г. в организирането на Русенския бунт, поради което е осъден на смърт. Успява да избяга в Русия. Там завършва висша кавалерийска школа в Санкт Петербург. През 1895 г. правителството му разрешава да се завърне в родината, но без право да заема военна или каквато и да било държавна работа. Става член на Демократическата партия. Отдава се на публицистична и преводаческа дейност. Публикува материали в редица вестници и списания: "Пряпорец", "Знаме", "Мир", "Демократически преглед" и др. Издава "Отбраната на Шипка на 9-и, 10-и и 11-и август 1877 год.", "Български народни обичаи и вярвания", "Петко Рачов Славейков" и др.