През 1922 г. Тодор Александров нарежда да се създаде Помощна организация на ВМРО в Пиринския край начело с Алеко Василев (Алеко паша). До края на годината там са разстреляни двама окръжни управители, един околийски началник, двама кметове, полицаи и войници. Регламентацията на положението в района е по Временни наредби от 5 септември.

През 1950 г. Турция протестира срещу изпратената на 10 август 1950 г. нота от България, в която се отбелязва, че на 54 028 български турци вече са издадени задгранични паспорти, но само 15 835 от тях са получили турски входни визи и че турската страна създава пречки пред изселващите се.

1969 г.

Открита е ТЕЦ "Варна".

1964 г.

Открита е ТЕЦ "Трайчо Костов" в София.

1955 г.

Подписана е спогодба за разширено икономическо сътрудничество между Народна република България и Германската демократична република (ГДР).

1950 г.

Турция протестира срещу изпратената на 10 август 1950 г. нота от България, в която се отбелязва, че на 54 028 български турци вече са издадени задгранични паспорти, но само 15 835 от тях са получили турски входни визи и че турската страна създава пречки пред изселващите се. Според Турция Конвенцията за установяване, подписана между двете страни през 1925 г. , не предвижда масово изселване, нито срокове за приключването му. От турска страна се опасяват от инфилтрирането на шпиони. Отбелязано е още, че турската икономика не е в състояние да приеме такава вълна бежанци.

В периода 1950-1951 г. България напускат 156 410 турци, през 1969-1979 г. - 114 420, а през лятото на 1989 г. - над 220 000. В периода 1984 г. – 1985 г. се осъществява масово смяна на имената на българските турци.

На 8 май 1984 г. Политбюро на ЦК на БКП приема решение за продължаване на обичайните модернизационни мероприятия, с които да се подобри интеграцията на турското малцинство в българското общество.

Решението е подкрепено и от Тодор Живков. Той предлага "всички партийни държавни и стопански организации да провеждат партийната политика към групата на българските граждани с турско-арабски имена, наричани в документа "български турци" при зачитане на Конституцията". С това решение се набелязват и редица мероприятия за икономическото развитие, патриотичното възпитание и приемането във ВУЗ на младежи от тази етническа група. В документа обаче не е споменато за необходимите мерки, които трябва да се вземат, и е изготвено допълнително решение, утвърдено с протокол №371/1984 в отдел "Деловодство" на ЦК. С него се набелязват серия мероприятия срещу протурската и проислямска пропаганда, срещу учители "български турци" с националистически и други прояви, за материална и социална подкрепа на браковете между българи и "български турци". В изказването си Живков подкрепя и двата проекта и посочва, че по етническия въпрос решенията следва да се изпълняват при пълна секретност.

Посочва се още, че е необходимо да се работи за повсеместна употреба на български език. Дадени са указания говорещите друг език, особено турски, да не бъдат обслужвани в обществени заведения и учреждения. За успешно решаване на въпроса е посочено, че е необходимо изселване на някои националисти, настроени протурски.

Извън протокола Живков заявява, че е взел еднолично решение за смяна на имената на “българските турци". Това решение е подкрепено от министър – председателя Георги Атанасов. Предвидено е решението на Тодор Живков да бъде реализирано чрез партийния апарат на БКП под ръководството на премиера Г. Атанасов и на държавните репресивни органи под ръководството на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов. Указания от Тодор Живков Атанасов и Стоянов получават на 10 декември 1984 г. На проведено съвещание на ръководството на МВР е разпоредено да бъде предприето преименуване на българските граждани с турски имена във всички окръзи.

С решение на Политбюро на БКП в края на месец декември 1989 г. е отречен т.нар. “Възродителен процес". През 1991 г. прокуратурата на въоръжените сили повдига обвинения срещу Димитър Стоянов, Тодор Живков, Пенчо Кубадински, Георги Атанасов и Петър Младенов. Делото многократно е внасяно от прокуратурата за разглеждане във Върховния съд, като е връщано за доразследване.

1945 г.

Министърът на външните работи проф. Петко Стайнов заявява пред чуждестранни журналисти по повод на нотите на САЩ и Англия, че според клаузите на примирието искания към българското правителство могат да се отправят само от СКК, която до момента не е поискала отлагане на изборите. Затова, ако до полунощ на 25 август няма нареждане от СКК, изборите ще се проведат на 26 август, т. е. българските власти не биха се противопоставили, ако СКК официално поиска от тях да отложат изборите.

Съюзната контролна комисия (СКК) е контролен орган, създаден да следи за изпълнението на условията на Московското примирие, сключено на 28 октомври 1944 г. между България и Великите сили победителки. В състава на СКК са включени представители на СССР, Англия и САЩ. Дейността на комисията се ръководи от съветския маршал Ф. И. Толбухин, който по-късно е заместен от ген.-полк. С. С. Бирюзов. Целта на СКК е да наблюдава за предаването на СССР на всички обекти, принадлежали до този момент на Германия и съюзниците и, да съдейства за прочистването на Българската армия от фашистки елементи, да подпомага преминаването на войската и флота към мирновременно устройство и др. В определени моменти членовете на комисията се опитват да влияят върху вътрешнополитическото развитие на страната. СКК преустановява дейността си на 15 септември 1947 след ратифицирането на Парижкия мирен договор.

1944 г.

На две заседания на германската Главна квартира, състояли се на 22 и 24 август, Хитлер се изказва за организиране на "вътрешен преврат" в България.

1941 г.

По време на Втората световна война бойна група на БКП взривява във Варна влакова композиция на Вермахта, предназначена за Източния фронт.

1922 г.

Тодор Александров нарежда да се създаде Помощна организация на ВМРО в Пиринския край начело с Алеко Василев (Алеко паша). До края на годината там са разстреляни двама окръжни управители, един околийски началник, двама кметове, полицаи и войници. Регламентацията на положението в района е по Временни наредби от 5 септември.

1913 г.

В Цариград започват турско-българските преговори за мир.

1886 г.

Разформирован е Първи артилерийски полк заради участието му в преврата на 9 август.

На 8 срещу 9 август 1886 г. е извършен държавен преврат от група офицери русофили, недоволни от външнополитическия курс на княз Александър I Батенберг. Начело на преврата застават майор П. Груев и капитаните А. Бендерев и Р. Димитриев. С помощта на юнкерите от Военното училище и части от Струмския полк те обезоръжават охраната около двореца в София и заставят княза да подпише прокламация към българския народ, че се от казва от заемания престол. Тъй като акцията няма подкрепата на българската общественост, не завършва с успех. Против превратаджиите се обявява Ст. Стамболов, който по онова време е председател на Народното събрание. С помощта на части от Пловдивския гарнизон той извършва контрапреврат. Князът, който след детронирането му е изведен вън от пределите на Княжеството, е повикан да се завърне обратно и заеме българския престол. Макар и да се завръща в България, княз Александър I Батенберг отказва да встъпи отново на престола, мотивирайки се с нежеланието, изказано по този повод от руския император. С повторна прокламация към българския народ той известява, че се отказва от българския престол, и след като назначава Регентски съвет в състав: Ст. Стамболов, П. Каравелов и С. Муткуров, напуска България. След неуспеха на преврата участвалите в него офицери емигрират вън от Княжеството и търсят убежище в Румъния, а после и в Русия. Държавният преврат бележи началото на един повратен момент в новата политическа история на България. Той поставя началото на българската криза, която продължила цяло десетилетие и приключва с признаването на княз Фердинанд I от Русия и останалите велики сили през 1896 г. за законен български владетел.

1885 г.

Избухва дипломатически конфликт с Румъния за възвишението Арабтабия край Силистра.

1879 г.

От 22 до 31 август се състои събор на митрополитите и духовенството в София по уредба на църквата в Княжеството. На събора е одобрена записката на архиерейското събрание в Търново от 1 май.

На архиерейско събрание на митрополити и епископи от Княжеството е осъдено в Търново на 29 март 1879 г. църковното устройство на Българската екзархия и е изготвена записка от 1 май.

1877 г.

Сюлейман паша решава да прегрупира своите войски, като премине в тила на шипченските защитници и прекъсне пътя за Габрово. Руското командване организира прехвърляне на подкрепления за Шипченския отряд.

През 1877- 1878 г. се води война между Русия и Турция, която довежда до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на Българската държава. Войната е предизвикана от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина 1875-1878 г., с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание 1875 г., Априлското въстание 1876 г. в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война (1853-1856 г.).

1867 г.

В периода 22-26 август Васил Левски пребивава заедно с воеводата Панайот Хитов и Иван Попхристов Кършовски (писар на четата на Хитов) в Белград в “Хайдут Велковото кафене" (където вероятно е имало и хан).

1849 г.

Във Видин пристига ръководителят на унгарската националноосвободителна революция Лайош Кошут. След поражението на революцията една част от участниците в нея търсят убежище в Османската империя. Първоначално Високата порта приема емигрантите във Видин, а впоследствие ги разпределя в няколко града, като най-компактна е групата, която се установява в Шумен. Според някои източници емигрантите са около 890-900, според други - 1469 души. По-късно повечето от унгарските и полските патриоти се прехвърлят към Западна Европа или САЩ, но някои от тях остават да живеят в пределите на Османската империя.

1842 г.

С помощта на свои приятели Георги Раковски отпътува тайно от Цариград към Марсилия.

1829 г.

Султан Махмуд ІІ се разпорежда да започнат мирни преговори с Русия. Мирните преговори завършват с подписването на Одринския мирен договор през 1829 г., който слага край на Руско-турската война 1828-1829 г. Договорът е подписан на 2 септември в Одрин. По силата на този акт Османската империя се задължава да изпълни условията на Акерманската конвенция от 1826 г. и да отстъпи на Русия областта по долното течение на р. Дунав и по Кавказкото крайбрежие на Черно море. Заедно с това тя разрешава на руски граждани да търгуват свободно из обширните й пазари, свободно корабоплаване през Проливите и пр. Със специални клаузи се признава вътрешната автономия на Сърбия, както и на двете дунавски княжества - Влашко и Молдова. Гърция също получава автономия. Единствено непроменено остава положението на българския народ, който не крие голямото си разочарование от този факт. Поради това след оттеглянето на руските войски от Балканския полуостров значителни части от българското население от Източна България напускат родните си огнища и се заселват във Влашко, Молдова и Южна Русия.

На тази дата са родени:

1985 г.

Роден е Костадин Дяков, български футболист

1936 г.

Роден е Петър Младенов (1936 - 2000). Завършва Московския институт за международни отношения. Член е на ЦК на БКП от 1971 г. От 10 ноември 1989 г. е издигнат за генерален секретар на ЦК на БКП, на който пост е до 2 февруари 1990 г. Заема и отговорни държавни постове: министър на външните работи (декември 1971 - ноември 1989 г.), председател на Държавния съвет (ноември 1989 - април 1990 г.), президент (председател) на Народна република България (април - юли 1990 г.). Умира на 1 юни 2000 г.

1922 г.

Роден е Борислав Шаралиев – български режисьор. В периода 1947-1950 г. учи във ВГИК. От 1951 г. до пенсионирането си работи в СИФ “Бояна". Председател е на борда на директорите на Бояна филм през 1995 г. Самобитната му индивидуалност и яркият му постановъчен стил се разкриват в разнообразните по жанр и проблематика филми. Творчеството му е граждански ангажирано и защитава нравствените ценности. Режисьор е на: “Две победи" (1956 г.), “В тиха вечер" (1960 г.), “Двама под небето" (1962 г.), “Васката" (тв, 1964 г.), “Рицар без броня" (1966 г.), “Един снимачен ден" (тв, 1968 г.), “Сбогом, приятели!" (1970 г.), “На мястото на дървена Москва" (1971 г.), “Необходимият грешник" (1971 г., документален), “Очакване" (1973 г.), “Апостолите" (1976 г.), “Всичко е любов" (1979 г.), “Записки по българските въстания" (тв, 1981 г.), “Ударът" (1982 г.), “Борис Първи" (1985 г.), “Пльонтек" (1991 г.). Умира на 9 май 2002 г. в София.

1911 г.

Роден е Любен Илиев Василев – български юрист. От 1958 г. е академик. Депутат е в Народното събрание от 1962 г., председател на Комисията по законодателни предложения в НС. Основните му трудове са върху проблемите на гражданското право ("Гражданско право в Народна република България", 1951 г.). Умира на 9 февруари 1971 г. в Москва.

1909 г.

Роден е Стоян Цеков Даскалов – български писател. Завършва славянска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски" през 1942 г. Първата му публикация е от 1930 г. в сп. "Светлоструй". Работи като учител, редактор във в-к "Часовой" (заедно с Д. Чавдаров-Челкаш). Участник е в Отечествената война. Главен редактор е на сп. "Дружинка" в годините между 1947-1956 г., редактор е в сп. "Български воин" от 1957 г. до 1958 г., сценарист е в Българска кинематография. В белетристичното му творчество намират отражение животът на селянина, промените в бита и психологията му вследствие от новите икономически условия. Автор е на множество книги за деца и сценарии на филми. Сред по- известните му съчинения: "Мъка" (1935 г.), "Магдина чука" (1940 г.), "Под ямурлука" (1941 г.), "Път. Роман в три части" (1945 г.), "Мелницата Липовански" (1951 г.), "Своя земя" (1952 г.), "Първа дружба" (1957 г.), "Стубленските липи" (1960 г.), "Село край завод" (1963 г.) и много др. Умира на 18 май 1985 г. в София.

1903 г.

Роден е изкуствоведът Александър Обретенов (1903 - 1990). Следва музика в Лвов (тогава в Полша, 1925 г.), а след това архитектура. Завършва образованието си във Виена през 1929 г. В България сътрудничи на сп. "Архитектура", сп. "Хиперион", "Научна мисъл", "РЛФ", "Заря" и др. Статиите му са насочени срещу модернизма и формализма. След 1932 г. е пълномощник и член на ОК на партията в София, Бургас и Русе. Интерниран, преминава в нелегалност от 1941 г. След преврата на 9 септември 1944 г. е завеждащ сектор "Пропаганда на марксизма-ленинизма" и преподавател по марксистко-ленинска естетика във ВИТИЗ и Висшия инженерно-строителен институт. Той е председател на Камарата на народна култура и заместник-главен редактор на в-к "Раб. дело" от 1945 - 1948 г. От 1947 г. е доцент по научна философия. В периода 1952 - 1966 г. е редовен професор в Държавна политехника ВИАС. Александър Обретенов е основател и главен редактор на в-к "Народна култура" (1957). От 1959 г. е директор и създател на Института за изкуствознание при БАН. В периода 1959 - 1963 г. е секретар на Съюза на българските художници. Създател и пръв главен редактор е на сп. "Проблеми на изкуството", сп. "Архитектура". В теоретичните си трудове разработва проблеми на изобразителното изкуство, архитектурата, музиката, театъра, естетиката и културата при социализма. Автор е на съчиненията: "Борба за социалното изкуство" (1950), "Пролетарски патриотизъм и интернационализъм" (1950 г.), "Изкуство и съвременност" (1960), "Културната революция в Б-я" (1968), "За социалното изкуство и социалната култура" (1973), "Социалната функция на архитектурата" (1978). Умира на 19 септември 1990 г. в София.

1871 г.

Роден е генерал-лейтенант Иван Луков (1871 - 1926). В историята на българската армия името и дейността на генерал-лейтенант Иван Цонев Луков оставят забележителна следа. Роден е в Габрово. На 2 август 1891 г. е произведен в подпоручик. След четиригодишна стажировка като взводен командир и полкови оръжейник на 8-и приморски полк през 1895 г. той е един от офицерите, приети в щаб офицерския курс (1895 - 1897) към Военното училище. След нови три години като командир на рота през 1899 г. постъпва в Николаевската академия на ГЩ на руската армия. От 1901 г. последователно Иван Луков преминава през длъжностите младши и старши адютант на бригада в 4-а преславска дивизия, служи като военен аташе в Париж и Санкт Петербург и началник на щаба на 1-ва пехотна софийска дивизия. На тази длъжност той организира работата на щаба в Балканската война. В това си качество има заслуги за успеха на Лозенградската и Люлебургаз - Бунархисарската операция, както и за марша до Чаталджа. След войните е началник на Военното училище и на 38-и пехотен одрински полк.

През Първата световна война е началник на оперативния отдел и помощник на началника на щаба на Действащата армия ген. Жостов. След неговата смърт вече като генерал-майор Иван Луков ръководи щаба на Действащата армия от 1.09.1916 г. до декември 1917 г., когато поема командването на 2-ра армия. Член на делегацията по подписването на Солунското примирие, след което отново поема ръководството на щаба на армията до 7 януари 1920 г., когато е изведен в запаса. За цялата си кариера е награждаван с множество ордени и военни отличия. Умира на 17 април 1926 г. в София.

На тази дата умират:

2012 г.

Умира Стоян Коцев, български футболист и треньор. Rоден е на 29 януари 1945 г. в Ботевград, България. Бронзов медалист с отбора на Славия през 1970 г. Голмайстор на "Б“ група през 1977 с 20 гола и през 1978 г. с 21 гола за Балкан (Ботевград). Отбелязал е и 1 гол за купата на УЕФА. През 1996 г. като старши треньор става шампион на България със Славия. Носител на купата на страната през същата година. Титлата за първенство е първа за отбора след след 53-годишно прекъсване. Бил е треньор и на Балкан, Академик (Св), Чумерна (Елена), Червено знаме (Павликени), Хемус (Троян), младежкия национален отбор по футбол на България. Работил е и в Китай, Добруджа (Добрич) (май 2004 г.) и Марек. След тежко и дълго боледуване умира на 22 август в София.

2001 г.

Умира графикът Стефан Кънчев (1915 - 2001). Роден е на 6 август 1915 г. в Калофер. Завършва специалност “Стенопис" при Дечко Узунов. Работи в областта на приложната графика - плакати, художествено оформление на книги, запазени марки, екслибриси, проспекти, каталози и др. Негови са емблемите на Музикалния театър “Стефан Македонски", Централен куклен театър, БНТ, “Панорама", “Реклама", “Петрол", “Родопа" и много др. Носител е на много международни награди: награда от Световна изложба на запазената марка, организирана от Американския институт за графични изкуства (Ню Йорк, 1966 г.), награда на филателното изкуство за серия от марки (Франция, 1974 г.), от Международна изложба на запазената марка в Остенде (Белгия, 1994 г.) и др.

1903 г.

Умира Йордан Силянов Пиперков, наричан Пиперката. Той е български революционер, демирхисарски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Йордан Силянов Пиперката е роден на 13/23 юни 1870 година в село Козица, тогава в Османската империя, днес в Република Македония. Отраства в крайно бедно семейство и не успява да завърши битолската гимназия. Още млад отива в България, където работи във фурна. В София се запознава с харамии, доброволци и участници в Кресненско-разложкото въстание. Заедно с войводата Дончо Златков влиза за първи път в Пиринско. В 1895 г. участва в Четническата акция на Македонския комитет в четата на Стоян войвода и Кочо Лютата. Влиза във Вътрешната македоно-одринска революционна организация през 1897 г. в Кичевската чета на Дуко Тасев. Убийството на Муарем-бег, в което участва и Йордан Пиперката, го принуждава да напусне Македония и пак да замине в България. В Македония се завръща заедно с четата на Мирче Ацев през юни 1900 година, след което обособява агитационно-организаторска чета от 4 души в Крушевско. През 1901 г. е четник на Никола Русински, като след школовката при него става войвода на чета в демирхисарско, в която влизат Гюрчин Наумов, Андрей Петров, Миале от Валмевци, Веле от Илино и Стрезо от Демирхисарските села. До началото на Илинденско-преображенското въстание обикаля също районите на Кичево и Крушево. Унищожава серия турци зулумаджии. В Брезово води голямо сражение, тогава негов подвойвода е Христо Стойков, а секретар му е Лечо Настев. След март 1902 година го инспектират Георги Попхристов и Христо Узунов, заради оплаквания срещу своеволията му, но всичко му е опростено.

На Смилевския конгрес Йордан Пиперката и Димитър Матлиев са представители на Демирхисарския революционен район. През въстанието с 900 души въстаници напада албанското село Прибилци, после води бой и в местността Гюрчейца, Кичевско. След опожаряването на село Цер Йордан Пиперката с още трима четници отива да разузнае района на изгорялото село. При турска засада на 28 август 1903 г. Йордан Пиперката пада поразен от турски куршум. Заедно с четниците си е погребан тържествено в село Велмевци. След смъртта на Йордан Пиперката неговото място заема първия му помощник Димитър Дечев. Йордан Пиперката остава в спомените на народа, като за него се пеят много песни.



1898 г.

Умира Димитър Василев Македонски – български възрожденски книжовник - публицист, историк и етнограф. Той е роден през 1847 г. в с. Емборе, Кайларско. Учи в българско училище в Цариград. Учителства на различни места, работи като книжар в Битоля в периода 1875-1876 г. Сътрудничи на цариградския български периодичен печат. След Освобождението е учител в София, Плевен и Лом; прокурор и адвокат. Издава в-к “Съгласие". Той е един от редакторите на в-к “Светлина" и “Македония". През 1897 г. заминава като редактор на в-к “Новини" за Цариград. През 1867 г. издава “Буквар за употребение в македонските училища" и “Кратка священа история за училищата по Македония". Събира фолклор, който обнародва в “Българский народен сборник" на В. Чолаков. Пише исторически и етнографски статии в “Периодическо списание на Българското книжовно дружество" (1891 г., 1892 г.). Превежда исторически съчинения от гръцки език.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;руги.;