а днешната дата през 1864 г. по инициатива на патриарх Софроний в Цариград се свиква църковен събор, който трябва да се произнесе по българския въпрос. От българска страна в събора участват владиците Панарет Пловдивски, Доротей Софийски и Антим Преславски и едно мирско лице - Гаврил Кръстевич. Избира се комисия, която да разучи и докладва пред събора българските искания, но в нея са включени само гърци. 

През 1907 г. умира Димитър Пандуров (Панджуров или Панджаров), наричан още Митре Влаха, Митре Влаот или Митре Влашето. Той е български революционер, войвода на ВМОРО. Митре Влаха е роден в костурското село Кономлади (днес Макрохори, Гърция) в областта Кореща в семейството на Никола Пандуров.

2001 г.  

Президентът Петър Стоянов връща Закона за политическите партии за преразглеждане заради сроковете и задължението за пререгистриране на новите политически партии, неясното понятие парламентарна партия, забраната на политически партии, които не са се явили два пъти на парламентарни избори, и заради правото на анонимни дарители. Петър Стефанов Стоянов е юрист, политически и държавен деец. Роден е на 21 май 1952 г. в Пловдив. Завършва право в Софийския университет "Св. Климент Охридски" и до 1992 г. работи като адвокат в София. След 10 ноември 1989 г. се включва активно в обществено-политическия живот на страната. Става член на Клуба за гласност и преустройство и в Съюза на демократичните сили (СДС). През 1993 г. е избран за зместник-председател на Националния клуб за демокрация (НКД). Депутат е в ХХXVII, ХХXVIIІ и ХХХХ Народно събрание. Заема и отговорни държавни постове: заместник-министър на правосъдието в правителството на Филип Димитров (1991-1992 г.). Президент на Република България (1997-2002 г.). Автор е на "Сериозно за развода", на статии и др. След загубата си в президентските избори от ноември 2001 г. декларира, че се оттегля временно от политическия живот на страната. В края на ноември 2005 година е избран за председател на СДС. 

 

 

1992 г.  

Тридесет и шестото Народно събрание приема Закон за реституцията, с който на бившите собственици се връща национализираната им собственост. 

 

 

1986 г.  

В 7 ч. и 48 мин. става земетресение от VІ-та степен по скалата на Медведев- Шпонхоер-Карник с епицентър гр. Стражица, на 240 км североизточно от София. На 7 декември 1986 г. в 16 ч. и 17 мин. става ново земетресение в Стражица със сила VІ – VІІ-ма степен по скалата на Медведев-Шпонхоер-Карник. Загиват трима и са ранени осемдесет души, а 80 % от жилищния фонд в община Стражица е негоден за използване. Силно засегната е и община Попово. 

 

 

1945 г.  

Георги Димитров пише до ЦК на БРП / к / - “Необходимо е да се поздрави предоставеното равноправие на македонците в рамките на нова Югославия." 

 

 

1943 г.  

В Източна Македония е основана нелегална гръцка организация "Съюз на другарите по оръжие от националните борби" начело с полковник Ант. Фостеридис за организиране на съпротива срещу българското управление. Според данните, с които разполагат българските власти в областта към 28 юли 1943 г. сумирано силите на "Съюз на другарите по оръжие от националните борби" и ЕЛАС възлизат на около 1000-1200 въоръжени бойци. Партизанските отряди са добре въоръжени и разполагат с определени бойни възможности. 

 

 

1941 г.  

В хода на Втората световна война двеста двадесет и седем немски войници от дивизията за диверсии "Бранденбург" влизат в България и поемат контрола над двадесет и четири стратегически обекта. 

 

 

1919 г.  

Народното събрание приема Закон за еднократен данък върху военновременните печалби от годините 1914 г. – 1918 г. 

 

 

1897 г.  

В периода 19 - 21 февруари в Бургас се провежда учредителен конгрес на дружествата "Странджа". "Странджа" е първото дружество на тракийските бежанци в България. Основано е на 12 май 1896 г. във Варна от капитан Петко Войвода и братя Драгулеви. Поставя си за цел да защитава интересите на българите от Одринска Тракия пред българското правителство и пред Великите сили. През следващите години дейността му се разраства и обхваща и други населени места в страната. Печатен орган: в. "Странджа", излиза от 1896 г. до 1899 г. През 1900 г. се обединява с Върховния македонски комитет, който се преименува във Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК). 

 

 

1886 г.  

С Указ № 28 на княз Александър I армията се демобилизира и преминава към мирновременно положение. 

 

 

1881 г.  

Българското правителство отправя нота до Високата порта за подобряване положението на българите в европейските вилаети на Турция и за прилагане на чл. 23 и 62 от Берлинския договор. Високата порта скъсва дипломатически отношения с Княжеството (възстановени през ноември 1882 г.). Преди това – на 27 януари същата година, българското правителство отправя нота в същия дух и до Великите сили. 

 

 

1878 г.  

Главнокомандващият Дунавската армия великият княз Николай Николаевич предава ултиматум на Високата порта за получаване на покана за влизане на руски части в Сан Стефано. 

 

 

1864 г.  

По инициатива на патриарх Софроний в Цариград се свиква църковен събор, който трябва да се произнесе по българския въпрос. От българска страна в събора участват владиците Панарет Пловдивски, Доротей Софийски и Антим Преславски и едно мирско лице - Гаврил Кръстевич. Избира се комисия, която да разучи и докладва пред събора българските искания, но в нея са включени само гърци. След завладяването на българските земи от османските нашественици всички епархии на Българската патриаршия преминават в подчинение на Цариградската (Вселенската) патриаршия. В резултат на продължителната църковно-национална борба, със султански ферман от 28 февруари 1870 г. се учредява Българската екзархия. Тя е върховна национална организация на Българската православна църква и просъществува до 1953 г. Създаването на Българската екзархия е резултат от дългогодишната борба на българския народ за извоюване на своя църковна независимост. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя. В устава й са утвърдени две начала: съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и изборност. Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година на негово място е избран видинският митрополит Антим I. Цариградската патриаршия от своя страна се обявява против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявява за схизматична, т.е. отцепническа, тъй като последната не признава върховенството на патриарха. До освобождението на България от османско иго екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на Руско-турската освободителна война – 1877-1878 г., екзарх Антим е свален от своя пост и е заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия. За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I. След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор (1878 г.) остават отново в пределите на Османската империя. Наред с грижите за поддържане на българските черкви тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области. До избухването на Балканската война (1912-1913 г.) влиянието на Българската екзархия в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управляват от български владици, а останалите - от екзархийски наместници. След разгрома на България в Междусъюзническата война (1913 г.) екзарх Йосиф I премества седалището си в София. След неговата смърт през 1915 г. в продължение на три десетилетия тя се управлява от Свети синод, начело на който стои наместник-председател. През 1945 г. за нов екзарх е избран софийският митрополит Стефан I. На 10 май 1953 г. свиканият църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия. За патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил, а след неговата смърт през 1971 г. – ловчанският митрополит Максим. 

 

 

На тази дата са родени: 

1936 г.  

Роден е Кирил Дончев - български филмов композитор, автор на музиката за: "Вечен календар" (1966 г.), "Морето" (1967 г.), "Ако не идва влак" (1967 г.), "По тротоара" (1967 г.), "Случаят Пенлеве" (1968 г.), "Тръгни на път" (1969 г.), "Птици и хрътки" (1969 г.), "Вечни времена" (1975 г.), "Бой последен" (1977 г.), "Вилна зона" (1975 г.), "Сами сред вълци" (тв, 1979 г.), "Нощем с белите коне" (тв, 1985 г.), "Без драскотина" (1989 г.) и др. 

 

 

1893 г.  

Роден е Константин Владов Муравиев – български политик. Завършва “Робърт колеж" (1912 г.) и Военното училище в София (1915 г.). Един от лидерите е на БЗНС, също така и народен представител. Един от организаторите на “Врабча"1 и участник в “Петорката". Личен секретар е на Александър Стамболийски. Генерален консул в Ротердам (1920 г.), ръководител на българската легация в Холандия (1921 г.) шарже д’афер в Истанбул (1922-1923 г.) министър в правителството на Александър Стамболийски (1922-1293 г.) и на Народния блок (1931-1934 г.), министър-председател на последното правителство преди Деветосептемврийския преврат (1944 г.). Осъден е на доживотен затвор от т. нар. Народен съд. Освободен е през 1955 г. По време на унгарските събития отново е задържан (1956 г.), прекарва пет години в лагера “Белене". Реабилитиран е от Върховния съд през 1996 г. Съчинения: “Събития и хора", “Договор за мир в Ньой" (1993 г.). Умира на 31 януари 1965 г. в София. 

 

 

1870 г.  

Роден е Стефан Бончев (С. Б. Иванов) – български геолог, създател на геоложка школа в България. Той е един от основателите на Българското геоложко дружество през 1925 г. Поставя началото на геотектонските проучвания; работи върху геоложкия строеж на Западна Стара планина. Автор е на геоложки карти на Балканския полуостров (1936 г.) и на България (1930 г.). Умира на 21 февруари 1947 г. 

 

 

На тази дата умират:  

1990 г.  

Умира Ирина Тасева – българска драматична актриса. Родена е на 22 юли 1910 г. в Кюстендил. През 1929 г. завършва театралната школа на Н. Масалитинов. Започва творческата си дейност в театър “П. К. Стойчев". От 1930 г. до пенсионирането си работи в Народен театър “Иван Вазов". Еднакво добре се справя с драматичните и комедийните роли. Участва в: “Ромео и Жулиета", “Коварство и любов", “Дон Карлос", “Дивата патица", “Мадам Сан Жен", “И най-мъдрият си е малко прост", “Машенка", “Егор Буличов и другите", “Майка Парашкева" и др. Участва в радио и тв постановки (“Вратите хлопат", 1977 г.), както и във филма “Български орли" (1941 г.). През 1963 г. издава книгата “Така блестят звездите". 

 

 

1974 г.  

Умира Ламар (псевдоним на Лалю Маринов Пончев) – български поет и писател. Роден е на 1 януари 1898 г. Завършва Търговската гимназия в Свищов (1916 г.) и Школата за запасни офицери (1918 г.). Участва в I световна война. Уволнен е от чиновническа служба в Троян за анархистични убеждения (1923 г.). От 1925 г. до 1947 г. ръководи основаната от него печатница "Ново изкуство", редактира и издава сп. "Новис" (1929-1932 г.). Участва във втората фаза на II световна война. След 9 септември 1944 г. е редактор на списание "Български воин" и "Турист", на вестник "Ехо" и др. Съчинения: "Арена" (1922 г.), "Железни икони" (1927 г.), "Запад-Изток" (славянска поема, 1944 г.), "Утро над родината" (стих., 1951 г.), "Мъдростта на годините" (1959 г.), "Зуници над България" (лирика, 1962 г.), "Светло и сред нощ" (роман, 1962 г.), "Дъбово усое" (импресии, 1965 г.), "От изгрев до залез" (роман, 1966 г.), "Размразената лавина" (есета, мисли и спомени, 1970 г.), "Земни видения" (стихове и поеми, 1975 г.) и др. 

 

 

1952 г.  

Умира Христо Караманджуков - деец на македоно-одринското революционно движение, общественик и книжовник. Роден е в с. Чокманово, Смолянско. Завършва Сярското педагогическо училище, следва философия и педагогика в СУ "Св. Климент Охридски". Още като ученик се включва в редовете на ВМОРО. През 1900 г. е избран за секретар на околийското ръководство на Ахъчелебийско (дн. Смолянско), а по-късно ръководи дейността в Гюмюрджинско и Дедеагачко. През 1902 г. на конгреса на Одринския окръг на ВМОРО в Пловдив е избран за организатор и агитатор в Малкотърновския революционен окръг. Участва и в работата на конгреса в местността Петрова нива през 1903 г., където се взема решение за обявяване на въстание в Одринска Тракия. Включва се дейно в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. След поражението му полага грижи за настаняването на бежанците от Тракия. Дълги години работи като учител в Сяр, Цариград, Дупница и София. От 1937 г. е главен инспектор в Министерството на народната просвета. Включва се активно в дейността на Тракийската организация от основаването й през 1922 г. Участва в редактирането на "Тракийски сборник" (1928 г.). От 1934 г. до 1945 г. е председател на Тракийския научен институт. Издава книгата "Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало, с особен поглед към тяхното политико-революционно движение". 

 

 

1947 г.  

Умира Стефан Бончев (С. Б. Иванов) - български геолог, създател на геоложка школа в България, един от основателите на Българското геоложко дружество през 1925 г. Роден е на 17 януари 1870 г. в Габрово. Поставя началото на геотектонските проучвания; работи върху геоложкия строеж на Западна Стара планина. Автор е на геоложки карти на Балканския полуостров (1936 г.) и на България (1930 г.). 

 

 

1907 г.  

Умира Димитър Пандуров (Панджуров или Панджаров), наричан още Митре Влаха, Митре Влаот или Митре Влашето. Той е български революционер, войвода на ВМОРО. Митре Влаха е роден в костурското село Кономлади (днес Макрохори, Гърция) в областта Кореща в семейството на Никола Пандуров. Според някои автори, като Симеон Радев по произход е влах, а според други получава прякора си Влаха, тъй като като малък слугува у влашко скотовъдно семейство. Според статистиката на Васил Кънчов и според тази на Димитър Мишев Кономлади е чисто българско село, едно от най-събудените села в Югозападна Македония. В Кономлади в 1901 година е формирана първата чета на ВМОРО в Костурско, към която след конфликт с бея, при когото слугува, се присъединява и неграмотният овчар Митре Влаха. В четата на ВМОРО Митре се ограмотява и постепенно се издига до помощник на войводата Георги Папанчев. Участва на Смилевския конгрес на ВМОРО, който взима решение за вдигане на въстание в Македония. През май 1903 година четата на Митре Влаха дава сражение на османските войски при село Руля (днес Котас). По време на Илинденското въстание Митре Влаха участва в нападението на османския гарнизон в село Вишени и в голямото сражение при село Писодер. Митре Влаха е един от малкото ръководители на организацията, които остават нелегални в Македония след потушаването на въстанието. В началото на април 1904 година Митре формира нова чета, която бързо се разраства и ръководството на Битолския революционен окръг го прави главен войвода на Костенарията. Като войвода на най-югоизточната българска област Митре Влаха започва да води и упорита борба с появилата се гръцка въоръжена пропаганда в Македония. Митре Влаха на няколко пъти се сражава с гръцки андартски чети. На 22 февруари 1907 година четата на Митре Влаха, намираща се в село Жупанища (днес Левки), е предадена на турските власти от подкупения от костурския гръцки владика Германос Каравангелис българин Христо от село Шестеово (днес Сидирохори). След тежка битка Митре Влаха е тежко ранен и се самоубива. Погребан е в село Апоскеп с цялата си чета. На 13 март 1907 година, костурската чета на ВМОРО влиза в Жупанища и наказва със смърт предателите на войводата. Митре Влаха е възпят в много народни песни. 

 

 

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници: 

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.; 

Енциклопедия “Британика" (2004 г.); 

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.); 

Фамилна енциклопедия “Larousse"; 

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.; 

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.; 

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.; 

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.; 

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.; 

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.; 

Българска военна история - БАН, 1989 г.; 

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.; 

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.; 

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.; 

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.; 

National Geographic Arhive; 

Исторически бюлетин – на “The New York Times"; 

Исторически бюлетин – на “The History Channel"; 

Исторически бюлетин – на “World of Quotes"; 

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни";