На тази дата през 907 г. умира свети цар Борис Михаил Покръстител (2 май 907 година). Православната църква почита паметта на владетеля, въвел християнството като официална религия в българските земи и покровителствал книжовното дело на светите братя Кирил и Методий и техните ученици. На 2 май 1869 г. Любен Каравелов пристига в Букурещ. Каравелов установява контакт с българската революционна емиграция и за кратко време е един от нейните ръководни дейци. През есента на с. г. става един от инициаторите за създаването на Българския революционен централен комитет и след неговото основаване поема редактирането на печатния му орган в. "Свобода".

На тази дата са родени: актьорът Йосиф Сърчаджиев, композиторът Вячеслав Кушев.

На тази дата умират: писателят Николай Райнов, книжовникът Цанко Церковски, историкът Петър Мутафчиев, цар Борис Маихаил Покръстител и др.

1979 г.

На официално посещение в България пристига канцлера на ФРГ Хелмут Шмит.

1956 г.

Подписан е протокол за стокообмен с Гърция.

1925 г.

Публикуван е Закон за жандармерията - самостоятелна структура към Военното министерство в състав от 6800 души.

1908 г.

От 2 до 4 май се провежда първият конгрес на Съюза на запасните офицери. Участие взимат 34 делегати от 11 клуба. Пръв председател е о. з. ген. Рачо Петров. От 15 август орган на съюза е в. "Военен глас".

1869 г.

Любен Каравелов пристига в Букурещ.

Любен Каравелов е виден деец на националнореволюционното движение, един от основателите на Българския революционен централен комитет в Букурещ.

През 1867 г. заминава за Белград като кореспондент на в. "Голос" и др. руски вестници във връзка с очакван военен конфликт между Сърбия и Османската империя. Там установява контакт с много българи емигранти, а така също и с прогресивни сръбски учени и общественици. През май 1867 г. основава т. нар. Български комитет със задача да организира българската емиграция в Сърбия за предстоящата освободителна борба в България. За тази своя дейност през есента на с. г. е принуден от сръбското правителство да напусне Белград. В началото на 1868 г. се установява в Нови Сад (Войводина). Във връзка с последвалото убийство на княз Михаил Обренович (24 май 1868 г.) по искане на сръбското правителство Каравелов е арестуван от австрийските власти и хвърлен отначало в Петроварадинската крепост, а след това в затвора в Будапеща. След седеммесечно следствие е освободен по недоказаност на обвинението. В началото на май 1869 г.се прехвърля в Букурещ. Опитите на ръководителите на Добродетелната дружина да го привлекат за редактор на техния орган в. "Отечество" не успяват. Каравелов установява контакт с българската революционна емиграция и за кратко време е един от нейните ръководни дейци. През есента на с. г. става един от инициаторите за създаването на Българския революционен централен комитет и след неговото основаване поема редактирането на печатния му орган в. "Свобода". На първото Общо събрание на комитета (април - май 1872 г. ) е избран за негов председател. След смъртта на В. Левски (февруари 1873 г. ) той полага усилия да продължи неговото дело. На 25 февруари 1873 г. вместо в. "Свобода" Каравелов започва да редактира в. "Независимост". На свиканото през май с. г. Общо събрание на БРЦК той отново е утвърден за негов председател. Гибелта на В. Левски обаче разколебала до голяма степен неговата увереност в революционните сили и въпреки настойчивите увещания на Христо Ботев (който от юли 1872 г. работи като негов помощник) през 1874 г. спира издаването на в. "Независимост". Макар и да излязъл вън от редиците на революционната организация, Каравелов не престава да се интересува от развоя на обществено-политическите борби. Взима участие в организирането на български доброволчески чети за Сръбско-турската война през 1876 г. След избухването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. оказва ценно съдействие на руското командване при действията на неговите войски в България. През лятото на 1878 г. се завръща в родината си и се установил в Търново (днес Велико Търново), а няколко месеца по-късно се премества в Русе. Умира от туберкулоза.

На тази дата са родени:

1950 г.

Роден е Вячеслав Кушев - български композитор. Завършва композиция в БДК. Създава камерна и симфонична музика, хорови и детски песни, музика за телевизионни спектакли. В естрадата дебютира през 1983 г. с песента “Пътуване" (в изпълнение на О. Горанов). Негови песни изпълняват “Домино", Кр. Димитрова, Ст. Оникян и др.

1945 г.

Роден е Йосиф Стефанов Сърчаджиев - български драматичен и филмов актьор. Завършва ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) през 1969 г. Работи в театрите в Сливен (1969-1970 г.), Кюстендил (1971-1972 г.), СИФ “Бояна" (1972-1973 г.); член на НСРТ (до 2001 г.). Дългогодишен титуляр (от 1973 г.) на Военния театър: “Животът е сън", “В очакване на Годо", “Дванадесета нощ", “Ромео и Жулиета", “Случка в зоопарка", “Дивата патица", “Чудаци", “Иванов", “Наградата" и др. Работи активно в телевизията: “Лисичета" (1975 г.), “Над морското равнище" (1977 г.), “Макбет" (1977 г.), “Стъклената менажерия" (1977 г.), “Иванко" (1978 г.), “Змейова сватба" (1984 г.), “Съединението" (1985 г.) и др. Филмография: “Хроника на чувствата" (1962 г.), “Мъже в командировка" (1969 г.), “Черните ангели" (1970 г.), “Глутницата" (1972 г.), “Вятърът на пътешествията" (1972 г.), “Нона" (1973 г.), “Спомен" (1974 г.), “Вината" (1976 г.), “Насрещно движение" (1978 г.), “Хан Аспарух" (1981 г.), “Константин Философ" (1983-1986 г.), “Време разделно" (1988 г.), “Жребият" (1993 г.), “Фатална нежност" (1993 г.), “С тебешир и въглен" ( 1994 г.), “Версенжеторикс" (1999 г.), “Големите игри" (1999 г.), “Поручик Бенц" (2002 г.), “Последно кино" (2002 г.).

На тази дата умират:

1954 г.

Умира Николай Иванов Райнов - български писател, художник, изкуствовед, енциклопедист. През 1908 г. завършва Духовна семинария в София. Негови учители са В. Златарски, Ст. Младенов, А. Протич. Следва философия в Софийския университет (1911 г.), но поради липса на средства прекъсва. Работи като писар в Провадия (1911 г.). Участва в Първа световна война като военен кореспондент на Дойранския фронт. Завършва Държавното художествено-индустриално училище в София (днес Художествена академия). Предприема продължително пътуване в Египет, Сирия, Палестина, Гърция и Италия. В периода 1922-1927 г. служи като главен библиотекар на Пловдивската народна библиотека . През 1925-1927 г. е командирован в Париж, за да се запознае с паметниците на класическото изкуство и култура. От 1927 г. до 1950 г. е професор по история на изкуството в Художествената академия в София . Пише стихове като ученик в Семинарията, които обнародва от 1904 г. в сп. "Летописи" и "Художник" под псевдоним К. Поборников. През 1912 г. излиза първата му книга "Богомилски легенди" с псевдоним Аноним. Става популярен през 1918 г., когато се появяват едновременно "Видения из древна България", "Книга за царете", "Слънчеви приказки", "Очите на Арабия", "Градът", а през следващата година - романът "Между пустинята и живота". Райнов изпитва влиянието на френските и руските символисти. Под влияние на Октомврийската революция и на Септемврийския селски бунт през 1923 г. прави опити за реалистично творчество и създава разкази, проникнати от хуманизъм и социални чувства. Привлича го миналото - особено богомилското движение. Владее много европейски езици, има всестранни интереси. Развива широка научноизследователска дейност, чийто плод са трудовете му по въпроси на изобразителното изкуство, фолклора, паметниците на културата. Съчинения: "Богомилски легенди" (1912 г.), "Видения из древна България" (1918 г.), "Градът" (1918 г.), "Книга за царете" (1918 г.), "Очите на Арабия" (1918 г.), "Между пустинята и живота" (роман, 1919 г.), "Книга на загадките" (1919 г.), "Светилник на душата" (1920 г.), "Имало едно време" (1923 г.), "Златното птиче" (1924 г.), "Най-хубавите народни приказки" (1924 г.), "Днес и утре" (1925 г.), "Сиромах Лазар" (1925 г.), "Юнак над юнаци" (1925 г.), "Вечни поеми" (1928 г.), "Корабът на безсмъртните" (стих., 1928 г.), "Великият цар" (1929 г.), "Една вечер у Перикла" (1929 г.), "Приказки от цял свят" ( 1932-1934 г.), "Княз и чума" (1939 г.), "Отдавна, много отдавна" (разкази и легенди, 1939 г.), "Самодивско царство" (1939 г.), "Сърдечен огън" (дамаскини и притчи, 1939 г.), "Счупени стъкла" (разкази из съвременния живот, 1939г.), "Вечното в нашата литература" (9 т., 1941 г.), "История на пластичните изкуства" (12 т., 1941 г.), "Кръвожадни" (роман, 1947 г.), "Николай Павлович" (1955 г.).

1943 г.

Умира Петър Стоянов Мутафчиев - български историк медиевист и византолог, редовен член на БАН (1937 г.). Баща на професор Вера Мутафчиева. През 1910 г. завършва специалност “История" и “География" в Софийския университет . Специализира византология в Мюнхен. Работи в Народния музей в София (1910-1920 г.). Преподавател в Катедра “История на Византия и Източна Европа"; доцент (1923 г.); професор (1927 г.). Уредник на Средновековния отдел към Народния археологически музей в София (1910-1920 г., с прекъсвания по време на войните). Участва в Балканската и Междусъюзническата война (1911-1913 г.), както и в Първа световна война (1915-1918 г.) като запасен офицер. Награден е с орден “За храброст", IV степен (1917 г. ). Специализира византийска история и гръцка палеография в Института по византология и новогръцка филология към Мюнхенския университет при проф. А. Хайзенберг като стипендиант на фонда “М. Дринов". През 1923 г. е редовен доцент в Катедра “История на Източна Европа и Византия" . Получава първа награда за наука от фонд “Берлинов", присъдена му от УС на БАН (1927 г.). Почетен член на Българския археологически институт (1929 г.); главен редактор на сп. “Просвета" (1935-1943 г.); почетен член на Полското историческо дружество и член на БАН (1937 г.). В периода 1937-1943 г. е титуляр на Катедра “История на Източна Европа и Византия" в СУ . През 1936 г. става декан на Историко-филологическия факултет на СУ .Почетен член на научно дружество “Стефан Тиса" в Дебрецен (1938 г.). Член на Полската АН (1939 г.). Автор на над 270 научни статии, студии и книги. Съчинения: “История на българския народ" (в 2 т., 1943 г.; 1986 г., ред. В. Гюзелев), “Избрани произведения" (в 2 т., 1973 г.), “История на бълг. народ (681-1323 г.)" (1986 г.), “Книга за българите" (1987 г.), “Лекции по история на Византия" (в 2 т., 1995 г.), “Лекции по история на културата" (1995 г.), “Изток и Запад в Европейското средновековие" (1997 г.), “История на бълг. народ. От наченките на човешки живот по нашите земи до Българското възраждане" (1998 г.; съавт. В. Мутафчиева).

1934 г.

Умира Никола Василев Ракитин (псевдоним на Никола Василев Панчев) - български писател. През 1908 г. завършва славянска филология в Софийския университет. Работи като учител в Плевен (1908-1933 г.). Участва в Първа световна война. От 1933 г. до 1934 г.е директор на Военно-историческия музей в Плевен. Несправедливо обвинен в злоупотреба с държавни пари и оклеветен, Ракитин се самоубива. За пръв път печата през 1906 г. в сп. "Демократически преглед". Поезията му е предимно пейзажна.

Съчинения: "Под цъфналите вишни" (1909 г.), "Животът може би е сън" (1911 г.), "Беглец" (1914 г.), "Размирни години" (1919г.), "Преди да съмне" (1920 г.), "Златните нишки" (1922 г.), "Родното село" (1922 г.), "В тишината на далечния град" (1923 г.), "Васил Левски" (1923 г., съавтор със Ст. Георгиев), "Жената и морето" (1923 г.), "Мургаш" (1923 г.), "На една струна" (1923 г.), "Освободеният Прометей" (1923 г.), "Лес" (1924 г.), "Дарове на Балкана" (1932 г.), "Капят листата" (1933 г.), "Русалска поляна" (разкази, 1938 г.) и др.

1926 г.

Умира Цанко Церковски (псевдоним на Цанко Генов Бакалов) - български книжовник, педагог, писател. Работи като учител в с. Бей бунар (днес Средище), Търговищко (1892 г.), Полски Тръмбеш (1892-1894 г.), Мусина (1894-1896 г.), Батак, Великотърновско (1896-1897 г.). От 1897 г. до 1900 г. е в родното си село. Развива активна обществена, просветителска, редакторска и журналистическа дейност. В “Селски вестник" (20.10.1899 г.) обнародва “Възвание към българските земеделци" и става инициатор, организатор и основоположник на БЗНС (1899 г.). Редактира сп. “Селска пробуда" (1903-1905 г.), в-к “Земеделско знаме" (1907 г.), участва в редактирането на сп. “Земеделска мисъл". След Деветоюнския преврат от 1923 г. е арестуван и изпратен в затвора. Освободен на 5.01.1925 г. Отново е арестуван след Априлските събития от 1925 г. Излиза от затвора полусляп и с разклатено здраве. Пише стихове, разкази, сценични “игри", статии, памфлети, реплики, детски пиеси. Литературното си дело започва като поет-социалист, занимава се със събиране на фолклор. Белетристиката му е свързана с конфликтите в следосвобожденското българското село. Разказите му са сродни по тематика с разказите на М. Георгиев, Т. Влайков, Хр. Максимов и др.

907 г.

Умира княз Борис І. Датата на смъртта му е отбелязана в прeписка в сборника “Словата срещу арианите" на Анастасий Александрийски, преведен от Константин Преславски и преписан от Тудор Доксов, племенник на покойния владетел. Княз Борис приобщава българите към християнството, организира изграждането на българската църковна йерархия, създава условия за развитие и разпространение на делото на славянските първоучители св. св. Кирил и Методий и техните ученици, в резултат на което България се превръща в третия (след Константинопол и Рим) духовен център на средновековна Европа. Най-категорична оценка за неговата личност и дело е канонизирането му от Българската, Византийската и Римската църква.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;