На тази дата през 2004 година България става член на НАТО. С тържествен ритуал в централата на НАТО в Брюксел са издигнати националните знамена на новоприетите в Алианса седем държави от Централна и Източна Европа, сред които и България. През 1861 г. архиепископ Йосиф Соколски е ръкоположен от римския папа Пий IX за архиепископ на българите униати със седалище столицата на Османската империя - Цариград. Унията е обединение на Православната и Католическата църква и признаване първенството на римския папа при запазване на православните обреди и богослужение. В България Униатското движение е църковно-политическо движение за създаване на автономна българска църква под върховенството на римския папа, което възниква в резултат на засилването на католическата пропаганда след Кримската война (1853-1856 г.).

Осеммилионният българин се ражда на тази дата през 1962 година.

На 2 април община Ценово отбелязва своя празник.

На 2 април е роден: композиторът Борис Ибришимов.

На 2 април умират: художникът Пенчо Георгиев, писателят Орлин Василев.

2004 г.

България става член на НАТО. С тържествен ритуал в централата на НАТО в Брюксел са издигнати националните знамена на новоприетите в алианса 7 държави от Централна и Източна Европа. Външният министър Соломон Паси произнася слово на тържественото заседание на Северноатлантическия съвет по повод приемането на седемте нови членки на НАТО.

2002 г.

Варненската корабостроителница е закупена за 35 500 000 лв. от Българския морски флот.

1976 г.

На втори април завършва единадесетият конгрес на БКП. На конгреса се приемат основни насоки за седмата петилетка (1976– 1980 г.) и определя като основна задача издигането на качеството и ефективността на производството. Тодор Живков е преизбран за член на Политбюро и първи секретар на ЦК на БКП.

1962 г.

Ражда се осем-милионният българин.

През 1892 г. населението на България е 3 310 713 души, от които 1 690 626 мъже и 1 620 087 жени. През 1920 г. броят на населението в Царство България е 4 846 971 души, от които 2 420 784 мъже и 2 426 187 жени.

През 1946 г. населението на България според извършеното преброяване (първото след Втората световна война) е 7 029 000 души, от които 3 517 000 мъже и 3 512 000 жени. Неграмотните (над 7 години) са 1 381 000.

В периода 1 - 30 декември 1956 г. се извършва преброяване на населението в България. Според публикуваните на 17 януари 1957 г. резултати общият брой на жителите е 7 629 254; градското население е 2 553 524, а селското - 5 075 730 души. С командно-административни мерки населението в Пиринска Македония отново е обявено за "македонско" и в този край са преброени 178 862 "македонци" и само 93 671 българи, т. е 33,33 %.

В периода 1 - 14 март 2001 г. в България се извършва преброяване на населението. Според предварителните резултати от преброяването от 2001 г. като българи са се самоопределили около 6 850 000 души (85,5 %), турци – около 745 000 (9,3 %), а цигани (роми) – около 370 000 (4,65 %). Общо в България живеят 7 973 671 души (около 3 889 000 мъже и около 4 085 000 жени) или с над 500 000 по-малко от 1992 г. Отрицателният прираст за 2000 г. е 5,1 на хиляда. Жителите на градовете са 69 %, а на селата 31 %.

1956 г.

В периода 2 - 6 април се провежда пленум на ЦК на БКП, на който БКП следва решенията на ХХ конгрес на КПСС, като осъжда култа към личността, но го свързва само с дейността на Вълко Червенков. Той трябва да отстъпи лидерството на БКП (на първия секретар на ЦК Тодор Живков) и премиерския пост (на Антон Югов - от 17 април същата година), но остава член на Политбюро на ЦК на БКП и заместник-председател на Министерския съвет. Увеличава се броят на заместник-председателите на Министерския съвет от пет на шест души (новият вицепремиер е Карло Луканов), както и броят на секретарите на ЦК - от три на пет (нови секретари са Енчо Стайков и Боян Българанов). Пленумът натоварва 11-членна комисия начело със секретаря на ЦК Димитър Ганев "да прегледа процесите на осъдени членове на партията и други граждани и станалите извращения в следствието и да направи предложение за реабилитиране на невинно пострадалите членове на партията и граждани..."

1949 г.

Легацията на Великобритания връчва на българското правителство нота с обвинения, че България нарушава чл. 2 от мирния договор от 10 февруари 1947 г. за осигуряване на граждански права и свободи.

На 4 април 1949 г. легацията на САЩ връчва на българското правителство подобна нота.

На 22 април 1949 г. Министерството на външните работи на Народна република България (НРБ) отправя нота до правителствата на Великобритания и САЩ в отговор на нотите им. В българската нота се заявява, че "България ще счита като акт на недружелюбие всеки опит да бъде третирана като държава, чиито вътрешни дела подлежат на обсъждане от външния свят".

1943 г.

В периода 31 март - 2 април цар Борис ІІІ е на посещение при Хитлер в Бергхоф. По време на срещата се водят разговори по хода на войната, англо-турските отношения и еврейския въпрос.

Борис III е цар на българите (от 3 октомври 1918 г. до деня на неговата смърт – 28 август 1943 г.). Син е на княз (цар) Фердинанд I и княгиня Мария Луиза. Роден е на 30 януари 1894 г. в София. Получава веднага титлата княз Търновски. След завършване на средното си образование Борис III слуша лекции във Военното училище в София. След навършване на пълнолетие през 1912 г. официално е провъзгласен за престолонаследник на българския престол. Непосредствен свидетел е на провъзгласяването на независимостта на България (1908 г.) и въздигането й от Княжество в Царство (1908 г.). Участва като офицер със специални поръчения в Балканската война (1912–1913 г.) и в Междусъюзническата война (1913 г.). След въвличането на България в Първата световна война (1914–1918 г.) известно време е адютант на главнокомандващия Българската армия, но после отново е офицер за специални поръчения. След абдикацията на цар Фердинанд I на 3 октомври 1918 г. се възкачва на престола под името Борис III. Държейки сметка за тежкото положение, в което се оказва България след Междусъюзническата война и Първата световна война, през първите няколко години от царуването си съзнателно се въздържа от активно участие във вътрешнополитическия живот на страната. Дълбоко ненавижда управлението на БЗНС (1919–1923 г.), начело на което стои Александър Стамболийски, но е принуден да го търпи. Тайно обаче подкрепя антиправителствените действия на десните опозиционни сили. През октомври 1930 г. се оженва за италианската принцеса Джованна (Йоанна). От брака им през януари 1933 г. се ражда първото им дете – княгиня Мария Луиза. Тъй като според действащата по онова време Търновска конституция наследяването на трона става по пряка мъжка линия, въпросът за престолонаследника остава открит. Междувременно в България настъпват важни политически събития. Управлението на Народния блок, заместило управлението на Демократическия сговор, в резултат на силно разгорелите се котерийни борби между участващите в него партии бързо се изхабява. През май 1934 г. то е свалено без особени усилия от нов военен преврат (Държавен преврат на 19 май 1934 г.). Тъй като част от офицерите заговорници имат републикански убеждения, те представляват реална опасност за Двореца. Чрез ловки маневри царят съумява да разедини редиците на Военния съюз. С тези действия той отслабва позициите на правителството на Кимон Георгиев и през януари 1935 г. го заставя да напусне управлението на страната. След два преходни кабинета, през ноември 1935 г. Борис III поема цялата власт в свои ръце. Министрите са превърнати в обикновени административни чиновници, които той назначава и сваля по свое усмотрение. Картината в страната не се променя и след парламентарните избори през пролетта на 1938 г. Тъй като новоизбраната камара пак не му се нрави, тя е разпусната предсрочно и вместо нея в края на 1939 г. и началото на 1940 г. е избрана друга, по-послушна. През този период (юни 1937 г.) се ражда и второто дете на царското семейство. То вече е от мъжки пол. Наричат го Симеон и също получава титлата княз Търновски. Грижата за престолонаследника отпада. В момента, когато счита, че е решил по-главните въпроси за своето положение в страната и е затвърдил позициите на династията, Борис III се изправя пред други големи изпитания, които са главно от външно естество. През септември 1939 г. хитлеристка Германия напада Полша и с това се поставя началото на Втората световна война (1939–1945 г.). Докато пламъците на войната бушуват далеч от границите на България, царят твърдо се придържа към прокламирания от него курс на неутралитет. Когато обаче през следващата година военните действия се пренасят и на Балканския полуостров, възможностите му за маневриране силно се ограничават. Натискът на Берлин за въвличане на България във войната става все по-силен. На 1 март 1941 г. правителството на проф. Богдан Филов, не без негово съгласие, подписва Тристранния пакт, в резултат на който България става съюзник на държавите от хитлеристката ос. От този момент Борис III е лишен на практика от възможността да провежда самостоятелна външна политика. Той се оказва безсилен да се противопостави на следващото искане на своите съюзници – да обяви война на САЩ и Великобритания, което става на 13 декември 1941 г. Настъпилият обрат в хода на военните действия на Източния фронт, събарянето на диктатурата на Мусолини (юли 1943 г.) и отпадането на Италия като съюзник на хитлеристка Германия правят все по-несигурна перспективата пред българския монарх. В средата на август 1943 г. той предприема поредното си посещение при Адолф Хитлер. Както винаги то е кратковременно. След завръщането си се движи между Царска Бистрица и Двореца в София. Към 20–21 август неочаквано заболява тежко и след едноседмични мъчения умира на 28 август. Смъртта му е съвсем неочаквана и причините за нея и до днес остават неизяснени. На престола веднага е въздигнат синът му княз Симеон под името цар Симеон II. Поради непълнолетието му вместо него функциите на монарха се поемат от Регентство в състав: професор Богдан Филов, княз Кирил Преславски и ген. Н. Михов.

1931 г.

Седем опозиционни партии (демократи, БЗНС “Врабча 1", БЗНС-Оранжев, занаятчии, радикали, обединени националлиберали) внасят интерпелация против правителствения терор в Народното събрание, а на 8 април гласуват недоверие на кабинета на Андрей Ляпчев.

Андрей Тасев Ляпчев е политически и държавен деец. Един от лидерите е на Демократическата партия и Демократическия сговор. Роден е на 30 ноември 1866 г. в Ресен. Следва финансови и стопански науки в Цюрих, Берлин и Париж. След завръщането си в България е назначен в Министерството на финансите, но повече се занимава с журналистика. Включва се и в македоно-одринското революционно движение. Един от редакторите е на вестник "Млада България". Основател и редактор е на вестник "Реформи" – орган на Върховния македоно–одрински комитет. В края на ХIХ в. влиза в Демократическата партия и в скоро време става един от най-видните и дейци. Заема и отговорни държавни постове: министър на търговията и земеделието (16 януари 1908 г. – 5 септември 1910 г.) и на финансите (5 септември 1910 г. – 16 март 1911 г.). Възглавява Министерството на финансите от 21 юни до 28 ноември 1918 г., като от 17 октомври до 28 ноември 1918 г. е и управляващ Министерството на земеделието и държавните имоти. В кабинета на Теодор Теодоров (28 ноември 1918 г. – 7 май 1919 г.) е първото цивилно лице, което заема поста военен министър в България. След неуспеха на акцията на Конституционния блок срещу управлението на БЗНС (17 септември 1922 г.) е арестуван и хвърлен в затвора, за да бъде съден като един от виновниците за втората национална катастрофа, но поради влошено здравословно състояние е освободен и държан под домашен арест. Посреща с одобрение извършения държавен преврат на 9 юни 1923 г. и влиза в образувания на 10 август 1923 г. Демократически сговор. След напускането на Демократическия сговор от Александър Малинов и Никола Мушанов отказва да се върне във възстановената от тях Демократическа партия и до края на живота си е в Демократическия сговор, откроявайки се като един от лидерите му. От 4 януари 1926 г. до 21 юни 1931 г. е министър-председател и министър на вътрешните работи и народното здраве. При разцеплението на Демократическия сговор (май 1932 г.) застава начело на едното му крило, но поради тежко заболяване практически не се занимава с активна политическа дейност. Скоро след това – на 8 ноември 1933 г. умира.

1924 г.

С Определение № 1 на Върховния касационен съд на основата на Закона за защита на държавата са забранени БКП, Партията на труда, БКМС и техните синдикални и кооперативни организации. БКП минава в нелегалност.

Законът за защита на държавата (ЗЗД) е наказателен закон, с който се забранява съществуването на всички видове организации, групи, сдружения и др., които използват нелегални структури и революционни методи за постигане на своите цели. Чрез този закон правителството на Александър Цанков се стреми да узакони разправата с политическите си противници и терора след Юнското и Септемврийското въстание – 1923 г. Законът за защита на държавата (ЗЗД) е гласуван от ХХI Народно събрание на 4 януари 1924 г. и влиза в сила с Указ № 2 от 23 януари 1924 г. Въз основа на закона Върховният касационен съд през април 1924 г. обявява за разтурени БКП, Партията на труда, Комунистическия младежки съюз, Общия работнически синдикален съюз и кооперация "Освобождение", като имотите им се отнемат. Впоследствие Законът за защита на държавата (ЗЗД) многократно е допълван и променян. През март и април 1925 г. са прибавени още 7 нови члена, а част от предишните са изменени с цел да се увеличат случаите на прилагане на смъртно наказание. През юли 1934 г. Законът за защита на държавата (ЗЗД) е допълнен отново, с което се намаляват възможностите за обжалване на произнесените присъди. Най-големи промени в закона са направени по време на Втората световна война – 1939-1945 г. (до 9 септември 1944 г.). Санкциите се увеличават и вече се налагат и за най-малки прояви на неподчинение. Смъртното наказание заляга в почти всички текстове на Законът за защита на държавата (ЗЗД), като то не се отменя дори когато касае непълнолетни. Законът за защита на държавата (ЗЗД) е премахнат от правителството на Отечествения фронт с наредба-закон на 16 октомври 1944 г.

1915 г.

Дава се амнистия за престъпления по печата, при избори и при публични събрания.

1314 г.

В Маврокастро (Белгород Дневстровски) е убит францисканският монах Анджело ди Сполети, един от активните разпространители на католицизма в българските територии на север от река Дунав. Пропагандната дейност на францисканския орден в “земите на сарацините, паганите, гърците и българите… и на другите невернически народи" по това време се документира от множество циркулярни писма и нареждания на главата на римската църква.

На тази дата са родени:

1907 г.

В Лозенград, Турция е роден Борис Ибришимов - български композитор и музикален педагог. Автор на около 1 000 детски, училищни и хорови песни, оперети, маршове за духов оркестър и др. Завършва Държавна музикална академия - София (днешната Държавна музикална академия "Проф. Панчо Владигеров"). Учи при проф. Добри Христов, проф. С. Попов, проф. Н. Атанасов и проф. Ст. Брашованов.

На тази дата умират:

1977 г.

Умира Орлин Василев (псевдоним на Христо Петков Василев) - български писател комунист. Той е роден на 20 ноември 1904 в село Враняк, Михайловградска област. Сменя различни професии за препитание. През 30-те години на ХХ век е редактор на вестник "Свят" (1933-1934 г.); многократно арестуван. След 9 септември 1944 г. е директор на радиоразпръскването, работи в кинематографията, в редакцията на вестник "Литературен фронт", директор на Народната библиотека, депутат в НС. Автор на разкази, очерци, статии, филмови сценарии, есета, романи, драми и произведения за деца. Някои негови съчинения са: "Бялата пътека" (1929 г.), "Прости сърца" (1930 г.), "Огненият обръч. 1923 г." (1933 г.), "Дивата гора" (1935 г.), "Хайдутин майка не храни" (1937 г.), "Зъб за зъб" (1944 г.), "Житие-битие" (1945 г.), "Тревога" (1948 г.), "Любов" (1952 г.), "Щастие" (1954 г.), "Отломки" (1963 г.) и др. Сценарист е на филма "Страхил войвода" (1938 г.), от който са запазени 1 200 м в архивите на БНФ. С Борис Боризанов работи върху екранизацията на пиесата на Никола Икономов "Калин Орела" (1950 г.), а със Захари Жандов по филмирането на пиесата си "Тревога" (1951 г., съвместно с А. Вагенщайн). През 1958 г. по романа му "Хайдутин майка не храни" Петър Б. Василев заснема "Хайдушка клетва", а през 1959 г. заедно с Владимир Петров написва сценарий по романа на Тургенев "В навечерието" - екранизация на най-известния у нас роман на руски писател.

1940 г.

В София умира Пенчо Георгиев (П. Г. Попстоянов) – Български художник. Пенчо Георгиев е роден на 1 февруари 1900 г. във Враца. Специализира приложни изкуства в Париж при П. Лоран и други художници (1929-1934 г.). В живописния жанр използва различни техники: "На смъртния одър" (1926 г., темпера), "Към пазара" (1926 г., темпера), "Задушница" (1927 г., темпера), "Прощаване" (1927 г., темпера), "Дунавски рибари" (1929 г., акварел). В платната си от този период отрича съществуващото разбиране за битовата живопис, отказва се от наративността и етнографичността, стреми се към извеждане на идеята чрез сдържан и декоративен израз. В Париж работи като живописец, график и сценограф. Участва в Есенния салон (1929 г.). От парижкия му период са картините "Безработни" (1930 г., офорт), "Продавачи на птички" (1931 г., масло), "Бедна жена от квартала" (1931 г., масло), "Скитник" (1931 г., офорт), "Кабаре" (1931 г., офорт), "Хотел" (1931 г., гравюра върху дърво). В София създава повече от 30 сценографски решения, предимно за спектакли в Народния театър и Народната опера. По-известни негови картини и графики след 1934 г. са: "Орачки", "Люлчина песен", "Погребение", "Зима край Дунава", "Край Ловеч" и др. Работи стенопис и илюстрация. На името на Георгиев е учредена годишна награда за сценография от СБХ.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.