На 19 февруари (6 февруари стар стил) 1873 г. е изпълнена смъртната присъда на Апостола, тогава в покрайнините на София. Днес, мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на столицата, където е издигнат негов паметник. През 1882 г. е положен основният камък на храм-паметник “Св. Александър Невски". Църковният храм е издигнат в София от българския народ в знак на признателност към руския народ за освобождението му от османска власт. Построен по образец на византийските катедрали в Русия от втората половина на XIX в., храмът заема площ от 2600 кв. м. На куполите му са поставени 12 камбани, най-голямата от които има диаметър на отвора 3 м и тежи повече от 11 т. Най-голямата православна катедрала на Балканите събира под купола си над 5 хиляди души. През 1886 г. е сключен Букурещкият мирен договор между България и Сърбия след приключването на Сръбско-българската война 1885 г. Година по-късно започва бунтът на офицерите – русофили, с въоръжена акция на офицери от Русенския гарнизон срещу Регентството, заради предприетия русофобски курс във външната политика. Идеята за бунта е издигната от русофилски настроени офицери емигрирали в Румъния след контрапреврата през 1886 г.  

1992 г. 

С указ на президента за главен прокурор е назначен Иван Татарчев. Иван Николов Татарчев е роден на 29 август 1930 г. в град София. През 1952 г. завършва право в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Работи като адвокат в Малко Търново, Разлог и Разград. От 1958 г. до 1961 г. е лишен от право да упражнява професията си по политически причини. Работи като каменоделец 5 години, след което му се възстановяват правата да практикува. В периода от 1966 г. до 1990 г. е адвокат в София. Реабилитиран е като репресиран от комунистическата власт. От 1992 г. до 19 февруари 1999 г. заема длъжността главен прокурор на България. Татарчев застава на този пост с подкрепата на СДС, като по-късно същата политическа сила започва атаки срещу него. През 1995 г. е избран за почетен член на Вътрешната македонска революционна организация - Съюз на македонските дружества / ВМРО-СМД/. След конгреса на ВМРО на 27- 28 март 1999 г. става редови член на ВМРО, а не почетен председател на организацията. На 30 март същата година заявява по националната телевизия, че вероятно ще напусне ВМРО. Седем години е главен прокурор на Република България. Иван Татарчев почина на 24 декември 2008 г. 

1951 г. 

Състои се премиера на филма "Тревога" на режисьора Захари Жандов и сценариста Анжел Вагенщайн по едноименната пиеса на Орлин Василев. Това е първият филм на антифашистка тема. 

1949 г. 

Националната конференция на Народния съюз "Звено" взема решение да прекрати самостоятелното съществуване на партията и членовете й да се влеят в Отечествения фронт. С този акт "Звено" престава да съществува като самостоятелна политическа организация.Политическият кръг “Звено" е обществено-политическа организация създадена през април 1927 г. Основателите й си поставят задачата да възпрепятстват "групирането на българските политически сили в два рязко враждебни лагера" и на преден план да излязат обществено-икономическите и културните въпроси на страната. 

1945 г. 

На процес в Щип са осъдени на смърт, “сътрудниците на българската власт": Добре Иванов, Мане Иванов, Антон Ковачев, Благой Ципушев - всички от Щип и Ангел Ефтимов, Емануил Пешев, Трифон Евтимов - от Виница. 

1925 г. 

Обнародван е Закон за експлоатация на държавните каменовъглени мини във Владайско-Мошинско-Пернишката котловина. Установява се автономен режим с участие на миньорите в печалбите (тантиеми). 

1901 г. 

Съставено е първото в българската история коалиционно правителство на малцинството от Демократическата и Прогресивнолибералната партия начело с Петко Каравелов (на снимката). То управлява с парламентарната подкрепа на Народната партия и БЗНС. Непосредствено след като поемат властта, Демократическата и Прогресивнолибералната партия отменят въведения от радославистите натурален десятък. За финансовото стабилизиране на държавата е подготвен проект за сключване на заем от Франция. Въведен е строг режим на икономии в бюджетната сфера. Намален е броят на окръзите, закрити са редица дипломатически агентства, ограничен е броят на чиновниците в министерствата. Народното събрание гласува Закон за амнистия на участниците в селските бунтове, отменени са ограничителните наредби за печата, въвежда се пропорционалната система при избора на общински съветници. Дадени са под съд за корупция министрите, управлявали Княжеството при Радослависткия режим. Във Външнополитическата дейност на правителството голямо място се отделя на въпроса за нормализиране на отношенията с Румъния. Търси се подкрепата на Русия и Австро-Унгария за провеждане на радикални реформи от турските власти в Македония и Одринско. Усилията на българските власти в тази област остават без последствия. С цел да се подобрят отношенията с Османската империя е ограничена дейността на ВМРО. Неуспешните опити на кабинета да води активна външна политика, както и тежките условия за получаване на заема от Франция (проектът е отхвърлен от Народното събрание) предизвикват правителствена криза. Кабинетът подава оставка. 

1897 г. 

В Бургас започва тридневен учредителен конгрес на дружествата "Странджа" - първото дружество на тракийските бежанци в България. Основано на 12 май 1896 г. във Варна от капитан Петко войвода и братя Драгулеви. Поставя си за цел да защитава интересите на българите от Одринска Тракия пред българското правителство и пред Великите сили. През следващите години дейността му се разраства и обхваща и др. населени места в страната. Печатния орган вестник "Странджа", излиза от 1896 г. до 1899 г. През 1900 г. се обединява с Върховния македонски комитет, който се преименува във Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК). 

1897 г. 

Подписано е споразумение между България и Сърбия по време на посещението на сръбския крал Александър I Обренович и министър-председателя Дж. Симич в София. Договорът предвижда, докато не се утвърдят сферите на влияние на двете страни в пределите на Европейска Турция, те да се подпомагат взаимно по националните, църковните и училищните въпроси в тези земи. Поради отказа на българската страна да се съгласи на сръбското предложение за дележ на Македония Българо-сръбското споразумение на практика не влиза в сила. През октомври 1897 г. то е и официално отменено от дошлото на власт в Белград правителство на Вл. Джорджевич. По този начин се премахват, макар и формално, поетите ангажименти от ограничаването на сръбската пропаганда в Македония, където преобладаващото християнско население е българското. 

1887 г. 

Извършена е въоръжена акция на офицери русофили от Русенския гарнизон срещу Регентството от 1886–1887 г., заради предприетия русофобски курс в неговата външна политика. Идеята за бунта е издигната от русофилски настроени офицери емигрирали в Румъния след контрапреврата през 1886 г. С организирането му се заема местен комитет в Русе, възглавен от Тома Кърджиев. Заговорниците успяват да привлекат на своя страна коменданта на града и командир на намиращия се в него Пионерен полк – майор Атанас Узунов, както и подполковник Димитър Филов. Планът на акцията предвижда овладяването не само на Русе, но и на други градове в Северна и Североизточна България – Свищов, Търново, Силистра, Варна и други, като за целта се влезе във връзка и с Шуменския полк. Преждевременното избухване на бунта в Силистра на 16 февруари заставя ръководителите на акцията да пристъпят към действия на без да са приключили още с подготовката й. Арестувани са русофобски настроените офицери и се прави опит да бъде овладян и 5-ти Пехотен Дунавски полк. След като това не става, водачите на бунта Атанас Узунов и Димитър Филов се опитват да се прехвърлят в Румъния, но са заловени. Заловени са и идващите от Румъния с цел да се включат в акцията Тома Кърджиев и Олимпи Панов. Заедно с още няколко офицери те са изправени пред военен съд и получават смъртна присъда. На 22 февруари са разстреляни край Русе. Другите участници в бунта получават присъди с различни срокове затвор. 

1886 г. 

Сключен е Букурещкият мирен договор между България и Сърбия след приключването на Сръбско-българската война 1885 г. Освен от представителите на двете страни договорът е подписан и от страна на Османската империя в качеството й на сюзерен на Княжество България. Състои се от един член: "Възстановява се мирът между Сръбското кралство и Българското княжество..." Значението на Букурещкия мирен договор се състои в това, че се явява официален акт, с който се прави първата стъпка за международно признаване на Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г. 

1883 г. 

За княжески дипломатически агент в Македония е назначен Наум Спространов, драгоман (преводач) в руското консулство в Солун. 

1882 г. 

Положен е основният камък на храм-паметник “Св. Александър Невски". Църковният храм е издигнат в София от българския народ в знак на признателност към руския народ за освобождението му от османска власт. Основният камък е положен на 19 февруари 1882 г. Строителството му е извършено през 1904-1912 г. по проект на А. Н. Померанцев в сътрудничество на руски и български архитекти. Построен е по образец на византийските катедрали в Русия от втората половина на XIX в. Заема площ от 2600 кв. м. На куполите му са поставени 12 камбани, най-голямата от които има диаметър на отвора 3 м и тежи повече от 11 т. Изографисан от български и руски живописци, сред които А. А. Киселов, В. М. Васнецов, Ив. Мърквичка, А. Митов и др. Осветен е през септември 1924 г. През 1951 г. е обявен за Патриаршеска катедрала. 

На тази дата са родени:  

1953 г. 

Роден е Иван Балсамаджиев - български актьор. Завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", специалност актьорско майсторство в класа на проф. Енчо Халачев. Започва работа в Драматичния театър във Видин, след това в Перник, театър "Сълза и смях". Ролите, които му спечелват популярност са на краля в "Напразните усилия на любовта", Тартюф в "Тартюф" и др. Иван Балсамаджиев печели Първа награда на прегледа на българска драма и театър през 1977 г. и Трета награда на същия преглед през 1979 г. 

1881 г. 

Роден е Константин Константинов Соларов - български офицер, генерал от пехотата. През 1901 г. завършва Военното училище в София. Девет години по-късно завършва и Военна академия в Торино, Италия. Като млад офицер служи в Лейбгвардейския ескадрон. През Балканската война (1912-1913 г.) служи в щаба на 6-та пехотна дивизия, в щаба на Пета армия, а после в щаба на Съединените армии. От 1913 г. до 1915 г. е преподавател по военна история във Военното училище. През Първата световна война е началник-щаб на 3-та и 6-та пехотни бригади, а по-късно служи в щаба на конната дивизия. След войната служи в Министерството на войната като командир на 5-та пехотна Дунавска дивизия и начело на Трета инспекционна област. През 1926 г. е произведен в чин генерал-майор, няколко години по-късно и генерал-лейтенант. Известен писател, публицист и член на Съюза на учените. Има много публикации и книги в областта на военната психология и педагогика. 

1861 г. 

Роден е Рачо Петров - български офицер, генерал от пехотата (1935 г.), политик и държавник. Завършва Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург (1883 г.). Началник-щаб на армията (1885-1894 г.). В Сръбско-българската война (1885 г.) прехвърля от границата с Турция на западната граница главни сили на българската армия, нанася удар на сръбските войски при Сливница и решава изходът на войната. Заемал е следните постове: министър на войната (юли-август 1887 г. и 1894-1896 г.); министър на вътрешните работи (ноември 1900 г. - януари 1901 г.; януари-февруари 1901 г.); министър на външните работи и вероизповеданията (януари-февруари 1901 г.; май 1903 г. - октомври 1906 г.); министър-председател (1901 г.; 1903 г.-1906 г.). През Междусъюзническата война (1913 г.) командва Трета армия. През Първата световна война (1914-1918 г.) е военен губернатор на Македония. Съден е като един от виновниците за националните катастрофи през 1913 г. и 1918 г. Рачо Петров е основател и пръв главен редактор на сп. "Военен журнал". 

На тази дата умират: 

2000 г. 

Умира Марин Петров Големинов - български композитор, академик (1989 г.), професор (1943 г.); един от най-изтъкнатите български съвременни композитори (от т. нар. второ поколение). Директор на Софийската народна опера, ректор на Консерваторията. Автор е на публицистични и музикално-научни книги. В музикалното му творчество се открояват оперите "Ивайло" (1959 г.), "Зографът Захарий" (1971 г.), "Тракийски идоли" (1981 г.); балетите "Нестинарка" (1940 г.), "Дъщерята на Калояна" (1974) г.; музикалната приказка "Златната птица" (1961 г.); 3 симфонии, инструментални концерти, вокално-инструментални творби и др. През 1976 г. получава Хердерова награда. 

1966 г. 

Умира Йордан Методиев Ковачев – български писател. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски" (1918 г.). Живее в Пловдив, където работи като адвокат. От 1934 г. е председател на групата на провинциалните писатели. Преводач от руски и френски език. Автор е на съчиненията: “Моето утро", (стих., 1924 г.), “На невидими струни" (стих., 1926 г.), “Искри" (разкази, 1929 г.), “Изпуснати хора" (драма, 1932 г.), “Златни капки" (разкази и легенди, 1934 г.), “На борба с бедността" (1934 г.), “Озарени" (стих., 1938 г.), “Рог жълтици" (комедия, 1945 г.). 

1962 г. 

Умира Георги Попхристов - деец на националноосвободителните борби в Македония. Завършва Солунската мъжка гимназия и учителства на различни места в Македония. През 1899-1900 г. е член на околийското ръководство на ВМОРО в Леринско. Член е и на Битолския окръжен революционен комитет. По време на Илинденско-Преображенското въстание е ръководител на Леринския район. След неуспеха на въстанието е войвода на чета в Костурско, Леринско и Битолско. След Младотурската революция (1908 г.) се легализира и отново става учител. През 1910 г. е арестуван и заточен в Мала Азия, но успява да избяга. Участва в Балканската и в Първата световна война. През 1925 г. е член на ЦК на ВМОРО (заедно с Ив. Михайлов и ген. Ал. Протогеров). При разцеплението на организацията през 1928 г. заема страната на ген. А. Протогеров. След 1931 г. се оттегля от активна революционна дейност. 

1908 г. 

Умира Георги Данчов (Зографина) - български живописец, поборник и обществен деец. Близък сътрудник на Васил Левски. Заточен от турското правителство в Диарбекир, откъдето след 3 години избягва в Русия. По време на Руско-турската освободителна война Зографина е в Българското опълчение. След Освобождението участва в Румелийския преврат, член е на Временното правителство в Пловдив. Избиран е многократно за народен представител. Известен като живописец преди Освобождението и в първите години след него. Рисува икони за църквите в Пловдив, Чирпан, Стара Загора, Казанлък, за музеите паметници в Пордим, Горна Студена и др. Оставя живописни портрети на Ботев, Левски, Д. Петков, на пловдивските първенци Х. Гьока и Х. Калчо и др. Изработва литографните портрети на видни личности, а през 1890 г. редактира хумористичния вестник "Таласъм". 

1901 г. 

Умира Андроник Димитров Йосифчев – български възрожденец, просветител и учител. Роден е в Охрид през 1816 г., където и умира. 

1887 г. 

Умира Христо Кръстев (Хр. К. Николов) - военен деец, капитан. Роден е на 2 април 1861 г. в Русе. Завършва Военното училище в София и Стрелковата офицерска школа в Санкт Петербург. Участва в Сръбско-българската война през 1885 г. като дружинен командир в 5-ти Пехотен Дунавски полк. Отличава се в боевете при Сливница, Цариброд и Пирот. След войната командваната от него дружина е дислоцирана в Силистра. Ръководи Силистренския бунт 1887 г. на офицерите русофили. След неуспеха на акцията прави опит да премине в Румъния, но е убит. 

1873 г. 

Край София е обесен Васил Левски. Васил Иванов Кунчев (Левски) наричан още Дякона или Апостола е роден в град Карлово на 18 юли 1837 г. Учи в родния си град, а след това в Стара Загора. През 1858 г., с помощта на вуйчо си Василий, Левски приема монашество под името Игнатий, а година по-късно става дякон. На 3 март 1862 г., под влияние на идеите на Г. С. Раковски, Васил Кунчев заминава за Сърбия и постъпва в Първа българска легия в Белград, като участва в сраженията за Белградската крепост. В този период получава прозвището Левски, заради проявената храброст и ловкост.След разпускането на легията Левски се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. се прехвърля в Румъния, но след кратък престой се завръща в България. От 1864 до 1866 г. учителства в с. Войнягово и организира "патриотични дружини" за бъдещото въстание. През 1867 г. Левски е знаменосец на четата на Панайот Хитов, следващата година заедно с него се връща в Сърбия и постъпва във Втора легия. След разпускането й прави опит да премине в България с чета, но е заловен от сърбите и затворен в Зайчар. Така неуспехът на четническата тактика го довежда до идеята, че изходът на национално -освободителната борба е в пренасяне на нейния център в България. Идеята му се състой в изграждане на революционни комитети вътре в самите български земи, които да се превърнат в центрове българската революция. Тази идея той изразява най-напред в едно писмо до Панайот Хитов, а след това я прави достояние и на други дейци от българската революционна емиграция в Румъния. В резултат на 11 декември 1868 г.и на 1 май 1869 г. Левски предприема две обиколки из страната. За първата си обиколка той получил известна материална подкрепа от Българското общество в Букурещ, а за втората бил подпомогнат от либералната група "Млада България", която го снабдила и със специална прокламация на български и турски език, издадена от името на "Привременно правителство в Балкана". На 26 август се завръща в Букурещ, за да участва в създаването на БРЦК, но тъй като идеите му не са приети от революционерите в Румъния на 26 май 1870 г. Левски напуска Букурещ и се завръща в България с цел да организира и изгради мрежа от революционни комитети. Успява да привлече за свои помощници редица революционни дейци като Хр. Иванов-Големия, Т. Пеев, С. Младенов, отец Матей Преображенски (Миткалото), Ив. Драсов, Ив. Атанасов-Арабаджията и др. Функциите на централен комитет или т. нар. Привременно правителство възлага на Ловешкия комитет. За връзка с емиграцията в Турну Магуреле е създадено задгранично представителство на ВРО. Успехите на Левски в изграждането на революционната организация променят отношението на Българския революционен централен комитет в Букурещ към него. През 1871 г. от Румъния са му изпратени като помощници Ангел Кънчев и Димитър Общи. С изградената вътре в страната революционна организация Левски застанал изцяло в подкрепа на Любен Каравелов и неговата борба против привържениците на либералното течение в БРЦК. През втората половина на 1871 г. той изработил проектопрограма и проектоустав на БРЦК и ги изпратил до революционните комитети за обсъждане и мнение. По негова инициатива в края на април и началото на май 1872 г.в Букурещ било свикано първото Общо събрание на БРЦК, на което Левски получава и специално пълномощие за действие в българските земи. Възгледите на Апостола за изграждане на ВРО и нейните задачи са изложени в изработената от него "Нареда на работниците за освобождението на българския народ" (1871 г.). В уводната и част е формулирана целта на организацията: "С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление). На същото това място, което нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв (са) откупили, в което днес безчовечно беснеят турските кесаджии и еничари и в което владее правото на силата, да се издигне храм на истината и прaвата свобода, а турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и др. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да било. Всички ще спадат под един общ закон, който по вишегласие на всички народности ще се изработи." За всяко отклонение от тази цел "Наредата" предвиждала смъртно наказание. Останалите и параграфи се отнасят до организационната структура на ВРО, правата и задълженията на революционните дейци и наказанията за извършените от тях провинения.След като получава пълномощието от БРЦК. Васил Левски се завръща в България и продължава по-нататъшното изграждане на ВРО. Основава нови комитети не само в Северна, но и в Южна България, включително и в Македония. Точно когато дейността му достига своя най-голям размах на 22 септември 1872 г. в Арабаконашкия проход (дн. Ботевградски проход), Средна Стара планина, въпреки забраната от негова страна, е ограбена турска пощенска кола. Акцията е организирана от Общи, взети са 125 000 гроша, които трябвало да бъдат използвани за нуждите на Вътрешната революционна организация. В отговор турските власти предприемат масови арести на населението в този край, задържани са и голям брой членове на революционните комитети в Тетевен, Орхание (дн. Ботевград), Етрополе, Ловеч и близките край тях села. Действията на турските власти са улеснени до голяма степен от признанията, които прави Димитър Общи след залавяне му. Благодарение на тях властта попада и по следите на В. Левски. За да бъде предпазена от пълно унищожение ВРО, БРЦК иска от Апостола да вдигне въстание в България. Той обаче отказва, тъй като въпреки постигнатите успехи смята, че подготовката за въстание не е достатъчна.. С риск на живота си Пазарджик Левски се отправил към Ловеч, за да може да прибере и запази архивите на организацията. След това има намерение да се прехвърли в Румъния. На 26 декември 1872 г. пристига в Къкринското ханче, откъдето възнамерява да тръгне за Търново и Букурещ. При пътуването от Ловеч до Къкрина е придружаван от Никола Цветков. На 27 декември 1872 г. Левски е заловен от турските власти. Първоначално е отведен за разследване в Търново, а след това е изправен пред специален съд в София. Първият разпит е проведен на 4 януари 1873 г. от комисия начело с Али Саиб паша. Пред съдиите Апостолът прехвърля цялата вина за дейността на ВРО върху себе си и предотвратява задържането на други нейни дейци. На 7 януари е организирана очна ставка с Димитър Общи и Атанас Попхинов. На следващия ден за одобрение специалната комисия изпраща до великия везир в Цариград присъдата на членовете на Революционния комитет в с. Голям извор, Тетевенско, участвали в обира при Арабаконак. В края на януари и началото на февруари група комитетски дейци от Чирпанско и Старозагорско замислят план за освобождаването на Васил Левски. Под ръководството на Атанас Узунов се подготвя чета, която трябва да спре влака за Одрин и да освободи Левски. Замисълът не довежда до съществен резултат. Левски е осъден на смърт чрез обесване. Със специална султанска заповед на Абдул Азис смъртната присъда на Апостола е потвърдена. Васил Левски се налага като лидер на ВРО, идеолог, организатор и ръководител на българското национално- освободително движение. Далновиден и талантлив организатор, той обобщава опита на революционното движение до този момент и пръв достига до съзнанието за необходимостта от предварителна подготовка чрез създаването на революционни комитети и пренасяне на центъра на организирането на националната революция в българските земи. Убеден демократ, Левски вярвал в силите на българите сами да извоюват своята свобода, защото "който ни освободи, той ще ни зароби". Проповядва идеята за "свята и чиста република", за общество и държава, в която всички "да бъдат напълно свободни там, гдето живее българинът - в България, Тракия, Македония". 

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници: 

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.; 

Енциклопедия “Британика" (2004 г.); 

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.); 

Фамилна енциклопедия “Larousse"; 

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.; 

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.; 

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.; 

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.; 

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.; 

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.; 

Българска военна история - БАН, 1989 г.; 

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.; 

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.; 

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.; 

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.; 

Исторически бюлетин – на “The New York Times"; 

Исторически бюлетин – на “The History Channel"; 

Исторически бюлетин – на “World of Quotes"; 

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;