На тази дата се създава Комитет "Единство" в Пловдив, с основна цел – борба срещу решенията на Берлинския конгрес. Начело на комитета застава Димитър Матевски. На 29 август 1878 година в Търново Стефан Стамболов, Георги Живков, Христо Иванов-Големия и други основават комитет "Единство" като си поставят за цел да подпомагат съпротивителното движение на българите от Македония и Одринска Тракия.

През 1886 г. на тази дата след контрапреврата, осъществен от русофобски настроени дейци с цел връщане на престола на детронирания на 9 август 1886 г. княз Александър I Батенберг, пловдивските войски влизат в София.

2006 г.

Главният прокурор Борис Велчев и управителят на Българската народна банка (БНБ) Иван Искров подписват споразумение за сътрудничество между ръководените от тях институции. Със споразумението БНБ и Главната прокуратура ще регламентират начина за обмяна на информация относно престъпления в банковата и финансовата сфера и за предотвратяване на закононарушения.

2000 г.

Отчетено е, че в България има 700 699 безработни, което е 18,33 % от работоспособното население. За първи път през лятото безработицата нараства, като причината е в закриването на държавни предприятия.

1982 г.

В София е открита Международна изложба на детското изобразително изкуство и научно-техническо творчество.

1979 г.

В София се провежда първа международна детска асамблея "Знаме на мира". Открит е и едноименен монумент в местността "Камбаните" край София. За откриването на монумента в България пристига и генералният директор на ЮНЕСКО Амаду Махтар М'Боу. Председател на инициативния и организационния комитет на международната детска асамблея е Людмила Живкова.

Днес приемник на “Знаме на мира" е Фондация "Людмила Живкова - Знаме на мира", създадена през 1999 година във връзка с 20-годишнината от създаването на Международното движение "Знаме на мира". Основен принцип на фондацията е “Всеки може да бъде творец в Асамблеята на мира!"

1965 г.

В Москва завършват преговорите за икономическо сътрудничество между СССР и България за периода 1966-1970 г.

1960 г.

България признава независимостта на Кипърската република.

Кипър става независима република с първи президент архиепископ Макариос.

Кипър е остров в Средиземно море, намиращ се на 113 километра на юг от Турция. Площта му е 9251 km2, а столицата е Никозия. Днес населението на Кипър е 780 хил. души, като 180 хил. живеят в Северен Кипър. Паричната единица на Кипър е кипърска лира.

Кипър е президентска република. Според конституцията от 1960 г. президентът трябва да бъде кипърски грък, а вицепрезидентът - кипърски турчин, избирани за 5 години. Те ръководят и изпълнителната власт - Съвет на министрите. Законодателната власт се изпълнява от Палата на представителите, избирани за 5 години.

През II хилядолетие пр. Хр. Кипър е един от центровете на критско-микенската култура. През 294 пр. Хр. Кипър спада към държавата на Птолемеите, през 58 пр. Хр. е завладян от Рим, а през 395 г. влиза в състава на Византия. През 1191 г. Кипър е завладян от кръстоносците начело с Ричард Лъвското сърце. В периода 1489-1571 г. принадлежи на Венеция. След което седем години е под властта на Османската империя. През 1878 г. Кипър е окупиран от Великобритания (1914 г. анексиран, 1925 г. обявен за колония). През 1949 г. е основана Прогресивната партия на трудовия народ на Кипър (АКЕЛ). През 1955 г. се разгръща масова националноосвободителна борба на кипърските гърци. На 16 август 1960 г. получава независимост и на острова се разполагат военни бази на НАТО. От 1960 г. Кипърската република е член на ООН. Тя е една от държавите съоснователки на Движението на необвързаните страни. В началото на 60-те години възниква въоръжен конфликт между турската и гръцката общност. През 1964 г. на острова са въведени войски на ООН. Десет години по-късно е осъществен антиправителствен преврат за присъединяване (еносис) на Кипър към Гърция. В отговор Турция окупира северната част (около 40 % от територията) на страната. През 1975 г. едностранно е обособена турска федеративна държава в Кипър, която през 1983 г. се самопровъзгласява за Севернокипърска турска република.

1947 г.

На 16 август 1947 г. Софийският областен съд произнася смъртната присъда над Никола Петков по обвинение в контрареволюционна дейност . Присъдата е изпълнена на 23 септември 1947 г. На 15 януари 1990 г. IX - тото Народно събрание приема решение, с което обявява политическа и гражданска реабилитация на Никола Петков

Никола Димитров Петков е роден на 21 юли 1893 г. Той е български общественик, политик, създател и деец на БЗНС. Завършва Първа мъжка гимназия в София (1910 г.) и следва право в Париж, завръща се по време на войните. През 1922 г. завършва Сорбоната и е назначен за секретар на българската легация в Париж. След Деветоюнския преврат 1923 г. подава оставка и живее в Париж до 1929 г. От 1930 г. е в земеделското движение. Работи като редактор на вестник "Пладне"; през 1931-1932 г. е редактор на вестник "Земя". През 1932 г. става съосновател на БЗНС "Ал. Стамболийски"; редактор на вестник "Земеделско знаме" (1932-1934 г.). След Деветнадесетомайския преврат 1934 г. е в опозиция и се ориентира към БЗНС "Врабча 1". От 1937 г. е отново в БЗНС "Ал. Стамболийски". Никола Петков е народен представител в XXIV обикновено НС (1938-1939 г.); касиран за антифашистка дейност. Министър без портфейл в правителството на Отечествения фронт, образувано след Деветосептемврийския преврат 1944 г. От лятото на 1945 г. напуска правителството и създава опозиционния БЗНС "Никола Петков". Народен представител в VI ВНС (октомври 1946 - юни 1947 г. ). Обявява се против съветската окупация и защитава българския държавен суверенитет. Арестуван в Народното събрание на 5 юни 1947 г. Екзекутиран по силата на скалъпен процес, а партията му е забранена със закон.

1913 г.

В Гюмюрджина е обявено автономно управление (Независимо западнотракийско правителство) начело с българина мюсюлманин Хафуз Сали, подкрепено в Дедеагач на 18 септември (Гюмюрджинската република).

1886 г.

След контрапреврата, осъществен от русофобски настроени дейци с цел връщане на престола на детронирания на 9 август 1886 г. княз Александър I Батенберг, пловдивските войски влизат в София. Назначено е ново правителство от националисти русофоби начело с Васил Радославов, което обявява военно положение, отменено на 30 август 1887 г. Правителството е назначено с прокламация “ Към българския народ" от 16 август 1886 г., обнародван в “Държавен вестник", бр. 80 от 19 август 1886 г.

Контрапревратът е организиран от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и подкрепен от началника на пловдивския гарнизон С. Муткуров. На 11 август те се обръщат с прокламация към българския народ, в която обявяват правителството на Васил Друмев за незаконно и призовават народа да защити короната. Към София се отправят верните на княза военни части от Южна България и Сливница. Детронаторите се разбягват. До княз Александър I Батенберг е изпратена телеграма, с която е призован да се завърне в страната. На 12 август е съставено ново правителство начело с П. Каравелов, което съществува 4 дни. Съставено е княжеско наместничество, което според Търновската конституция трябва да управлява страната при отсъствието на владетеля. В състава му са включени Ст. Стамболов, П. Р. Славейков, и д-р Г. Странски. Образувано е ново правителство начело с Васил Радославов. На път за България княз Александър I Батенберг изпраща телеграма до руския император, с която иска съгласието му за оставането си на престола. Отговорът е отрицателен и на 25 август 1886 г. княз Батенберг обявява окончателното си решение да абдикира. Преди да напусне България той съставя Регентство, което да управлява страната до избора на нов княз. В него влизат Ст. Стамболов, П. Каравелов и С. Муткуров.

В тази обстановка правителството и тримата регенти трябва да се справят с опитите на съседните държави да се възползват от тежкото положение на Княжеството, да неутрализират войнстващата русофилска опозиция и да изберат нов княз.

1878 г.

В Пловдив е основан комитет за борба срещу решенията на Берлинския конгрес, наречен по-късно "Единство". Начело на комитета застава Димитър Матевски.

Комитетите “Единство" са създадени в различни краища на Княжество България и Източна Румелия, за да ръководят всенародното движение на българския народ против несправедливите решения на Берлинския конгрес от 1878 г. На 29 август 1878 г. в Търново Ст. Стамболов, Г. Живков, Хр. Иванов-Големия и други основават комитет "Единство" като си поставят за цел да подпомагат съпротивителното движение на българите от Македония и Одринска Тракия и да работят за обединението на българските земи. Подобни комитети възникват в Русе, Габрово, Ловеч, София и много други градове на Княжеството. Първият комитет в Източна Румелия е учреден на 16 август 1878 г. в Пловдив от Д. Матевски, П. Свещаров и др. Скоро след него възникват комитети в повечето градове и села на Областта. Под тяхно ръководство са и гимнастическите дружества, чиято цел е непосредствената подготовка на населението от Източна Румелия за въоръжена борба. Редица дейци на комитетите участват активно и в подготовката на Кресненско-Разложкото въстание 1878–1879 г.

Димитър Матевски е виден деец на националноосвободителното движение и на борбата за обединение на отечеството след Берлинския конгрес от 1878 г. Той е роден през 1835 г. в Чирпан. Учи в Стара Загора, а след това учителства в Меричлери. Там той основава читалище. През 1871 г. след конфликт с фанариотите Димитър Матевски е принуден да се пресели в Пловдив.

В Пловдив учителства в училище Св. Троица. Запознава се с В. Левски. През следващите години Димитър Матевски участва дейно в национално освободителната борба. Избран е за председател на пловдивския революционен комитет.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

На тази дата са родени:

1938 г.

Родена е Йорданка Кузманова - българска драматична и филмова актриса. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ (дн. НАТФИЗ) през 1960 г. Работи във Варненския (1960-1964 г.), Народния (1964-1966 г.) и Младежкия (от 1966 г.) театри. Изпълнява роли в: “Укротяване на опърничавата", “Чайка", “Боряна", “Иван Шишман", “Варвари", “Въпрос на принцип", “Лошо момиче" (1992 г.), “Обичам…" (1994 г.), “Дон Жуан в ада" (1997 г.), “Маркиза дьо Сад" (1997 г.), “Жени на ръба" (2001 г.). Участва в телевизионния театър (“Ивайло", 1972 г.), изявява се като автор на моноспектакли - “Насаме", “Обичам". Снима се в характерни роли в киното - “Под дъжда" (1967 г.), “Самодивско хоро" (1976 г.), “Година от понеделници" (1977 г.), “Двойникът" (1980 г.). Стихосбирката “Реалността, която…" (1997 г.).

1903 г.

Роден е Георги-Асен Димитров Дзивгов - български поет и преводач. Завършва Френския колеж, след което през 1931 г. следва литература и философия в Париж. Пътува из Европа и Америка. Работи в български легации в Париж, Милано, Анкара, Техеран. В периода 1936-1948 г. е първи секретар в Министерството на външните работи. През 1949-1955 г. е началник-отделение. Сътрудник е на списание "Златорог". Превежда на френски език големите български поети и съвременни произведения - на Д. Димов, А. Гуляшки. Автор е на съчиненията "Етюди. Стихотворения" (1927 г.), "Poetes bulgares. Превод и критика" (1927 г.). Умира на 18 февруари 1986 г. в София.

1900 г.

Родена е Магда Драгова Петканова - българска писателка. В периода 1918-1921 г. следва математика в СУ “Св. Климент Охридски". Работи в Министерството на железниците и като коректор в Държавна печатница. Укрива дейци на ВМРО. След 9 септември 1944 г. се включва в организационния живот на СБП - секция драматурзи, и в редколегията на списание "Театър". Дебютира със стихове през 1932 г. Утвърждава се като поетеса на страниците на вестник "За жената". Превежда творби от полски, чешки и сърбохърватски език. Авторка е на сценарии за игрални филми - "Шибил" (1968 г., съвместно със З. Жандов), на либретото за операта "Ивайло" (музика М. Големинов), на либретата "Левски" ("Водите прииждат"), "Към пропаст" (по пиесата на Ив. Вазов) и "Сеяч на дните, дето идват" (по "Самуил"). Нейни драми са поставени в Народния театър в София. Автор е на съчиненията "Македонски песни" (1927 г.), "Изгубен камък" (1933 г.), "Кавали свирят" (1939 г.), "Царица Теодора" (драма, 1946 г.), "Буна за земя" (драма в стихове, 1956 г.), повестта "Левски" (1957 г.), "Стихотворения" (1958 г.), "Една от нас" (драма, 1961 г.), "Самуил" (драма, 1961 г.), "Райна Княгиня" (очерк, 1962 г.), "Командировка" (комедия, 1964 г.), "Апостолът на свободата" (драма в стихове, 1966 г.). Умира на 16 май 1970 г. в София.

1866 г.

Роден е Иван Николов Бацаров - български офицер, ген.-майор и военен лекар.

Завършва медицина в Цюрих Швейцария. Участва като доброволец в Сръбско-българската война през 1885 г. Постъпва на служба в армията през 1893 г. През 1904 г. е назначен за началник на I Софийска дивизионна болница, а от 1906 г. и по време на Балканските войни (1912–1913 г.) е дивизионен лекар в IV Пехотна Преславска дивизия. От януари 1914 г. е назначен за главен лекар в Българската армия. След въвличането на България в Първата световна война (1914–1918 г.) е началник на Военно-санитарната част при Министерството на войната и главен лекар при Щаба на Действащата армия. Той е първият български лекар, удостоен с генералски чин (15 август 1917 г.). Уволнява се от армията през 1920. Умира през януари 1951 г.

1858 г.

Роден е Атила Спасов Зафиров - български военачалник, генерал-майор (1917 г.). Завършва Пловдивското класно училище през 1877 г., след което участва в Освободителната война (1878 г.). След Освобождението завършва Военното училище с втория випуск (1880 г.) и стрелкова школа в Русия. Участва в преврата на 9 август 1886 г., след което емигрира в Русия, където служи в руската армия. През 1898 г. се завръща в България и служи в 22 пехотен Тракийски полк и 9 пехотен Пловдивски полк. През 1912-1913 г. командва 26 пехотен Пернишки полк. През I световна война командва III бригада и I пехотна Софийска дивизия. Умира на 29 януари 1922 г.

1845 г.

Роден е Ангел Димитров Пюскюлиев – български възрожденски лекар и общественик. Завършва медицина в Цариград през 1871 г. От 1871 г. до 1877 г. е военен лекар в турската армия. През Руско-турската война (1877-1878 г.) избягва от турската войска и се завръща в България. Работи като окръжен лекар в Габрово (1879-1880 г.), градски лекар във Варна (1881-1884 г.), управител на Варненската държавна болница (1884-1892 г.). От 1892 г. до 1894 г. е директор на Гражданска санитарна дирекция при Министерството на вътрешните дела и председател на VI медицински съвет. Внася в НС проект за изменение на санитарния закон от 1888 г., утвърден през 1893 г., а чрез Върховния медицински съвет издава няколко правилника за народното здраве. Противопоставя се на проекта на Стефан Стамболов за откриването на Медицински факултет в София. От 1895 г. до смъртта си упражнява частна практика във Варна. Той е един от основателите (1883 г.) и председател (до 1888 г.) на Варненското медицинско дружество, един от основателите (1903 г.) и председател (от 1921 г. почетен председател) на Варненския клон на Българския лекарски съюз. Избиран е 2 пъти за кмет на Варна. Като студент сътрудничи на вестник "Гайда" (1863-1967 г.) и "Македония" (1866-1872 г.). Автор е на "Лекуването на охтиката в санаториумите" (1894 г.). Умира в София на 9 март 1935 г.

На тази дата умират:

1982 г.

Умира Илия Волен (пс. на Марин Христов Стаменов) - български писател реалист. Завършва Духовната семинария в София. Работи като чиновник и библиотекар в София, а след 9 септември 1944 г. е редактор в издателство "Български писател", зам.-главен редактор на сп. "Септември". Автор е на съчиненията "Черни угари" (1926 г.), "Кръстци" (1931 г.), "Божи хора" (1937 г.), "Радост вкъщи" (1942 г.), "Диви души" (1945 г.), "Вълчи времена" (пиеса, 1956 г.), "Между два свята" (1958 г.), "Златановата мечта" (1960 г.), "Йов" (1964 г.), "Героят на селото" (1966 г.), "Мисъл и думи. Есета, изказвания" (1967 г.), "На село през войната" (1967 г.), "Две пиеси" (1968 г.), "Еднакви имена" (1969 г.).

1965 г.

Умира Константин Василев Кисимов - български актьор. Роден е на 16 април 1897 г. Следва право и философия в СУ “Св. Климент Охридски" (1921-1922 г.). До 1924 г. играе в “Театър - студио" на И. Даниел. Завършва Драматичната школа при Народния театър “Иван Вазов". Участва във филмите: “След пожара над Русия" (1929 г.), “Безкръстни гробове" (1931 г.), “Грамада" (1936 г.), “Калин Орелът" (1950 г.), “Под игото" (1952 г.), “Героите на Шипка" (1955 г.), “Хайдушка клетва" (1958 г.), “Хитър Петър" (1960 г.), “Стубленските липи" (1960 г.), “Вятърната мелница" (1961 г.), “Българи от старо време" (тв, 1963 г.), “Грамофон и маслини за моите приятели" (тв, 1965).

1959 г.

Умира Константин Константинов Соларов – български офицер, генерал от пехотата. Той е роден на 19 февруари 1881 г. в Търново. През 1901 г. завършва Военното училище в София, а през 1910 г. и Военната академия в Торино, Италия. Като млад офицер служи в Лейбгвардейския ескадрон. През Балканската война (1912-1913 г.) служи в щаба на VI-та пехотна дивизия, в щаба на V-та армия, а после в щаба на Съединените армии. Преподавател е по военна история във Военното училище в периода 1913-1915 г. През I световна война е началник-щаб на 3-та и 6-та пехотни бригади, а по-късно служи в щаба на конната дивизия. След войната служи в Министерството на войната като командир на V-та пехотна Дунавска дивизия и началник на III инспекционна област. Произведен е в чин генерал-майор през 1926 г. Генерал-лейтенант става през 1930 г. Има много публикации и книги в областта на военната психология и педагогика.

1942 г.

Умира Иван Пеев Плачков - български книжовник и публицист, преводач. Завършва Роберт колеж в Цариград (1882 г.). Учител, член на Висшия учебен комитет, мин. на нар. просвещение (1900-1901; 1912-1913). Член на БАН и неин секретар от 1912г. Сътрудничи в списание "Наука", "Периодическо списание", "Мисъл", "Българска сбирка", "Български преглед", "Училищен преглед" и други; във вестник "Южна България", "Балканска зора" и други. Редактор е на вестник "Реч" (1909 г.), главен редактор на вестник "Мир" (1912-1935 г.). Отделни книги: "Идеологическа класификация на българските предлози" (1890 г.), "Бележки, очерки и фейлетони, 1884-1900" (1907 г.), "Очерки и бележки по учебното дело" (1911 г,), "Иван Евстратиев Гешов" (1926 г.), "Доктор К. Стоилов" (1930 г.) и други. Прави и преводи от английски език.: Кингсли - "Между два свята", Марк Твен - "Ново поколение", Чарлз Дикенс - "В безпътица". Автор на биографии (за Ю. Трифонов, Й. Иванов, Г. Бенев, Ст. Л. Костов, Ст. Аргиров), рецензии, стихотворения, пътни бележки. Книги.: "Допълнение на Закона за Народното просвещение" (1911 г.), "Стоян Аргиров" (1943 г.), "Спомени" (1994 г.).

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;