На 15 юли 1878 г. руският императорски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков издава заповед № 1, с която се създава Българска армия.

През 1880 г. Българо-Македонска лига съставя “Възвание към българите" в Пирин планина с молба свободните българи да подкрепят "македоно-българския народ" в борбата му с турските насилия.

На 15 юли 1910 г. с ираде (султански указ) в Османската империя е одобрен приетият от Отоманския парламент Закон за спорните църкви и училища. За български се обявяват 145 църкви, спорни с Патриаршията.

През 1913 г. в хода на Междусъюзническата война от 1913 г. Втора Българска армия започва настъпление срещу гръцките войски по р. Брегалница (III - та и X - та дивизии) и р. Места (съответно срещу II - ра и VII - ма гръцка дивизия) и на 17 същия месец те са обкръжени в Кресненското дефиле. Това принуждава Гърция да приеме искането за примирие.

На 15 юли 1966 г. е подписана Българо-съветска спогодба за изграждане на атомна електроцентрала в България.

На 15 юли са родени: министър-председателят Васил Радославов, Кирил Борисов Дрангов - революционер, виден деец на Вътрешната македонска революционна организация.

На 15 юли умират: Любомир Христов Далчев - художник и скулптор, Георги Иванов Манев - физик, професор, първият университетски преподавател по теоретична физика в България...

2015 г.

Президентът на Република България Росен Плевнелиев присъжда орден "Стара планина“ първа степен на г-жа Марси Рийс, извънреден и пълномощен посланик на Съединените американски щати в Република България, "за изключителния ѝ принос за задълбочаване и разширяване на приятелските отношения между двете страни“.

2006 г.

Бъдещето на предприятията на “Булгартабак" в Стара Загора и Пловдив е обсъдено с представители на Министерството на икономиката и енергетиката и синдикатите. Върви се към продажбата на двете предприятия, но без право те да произвеждат марки на “Булгартабак". Производството на Стара Загора и Пловдив вероятно ще бъде пренасочено към София и Благоевград. Продажбата на цигарените фабрики в Стара Загора и Пловдив има за цел да запази производството на “Булгартабак". Има интерес към приватизацията на двете дружества. Кандидатите искат да ги купят с лиценз за производство на цигари.

2002 г.

В периода 15 - 17 юли икономическият съветник на президента Георги Първанов и нобелов лауреат Джоузеф Стиглиц критикува икономическата политика на Българското правителство и предупреждава, че конюнктурата за приватизация на БТК е неблагоприятна.

1968 г.

На 14 и 15 юли във Варшава се срещат ръководителите на петте източноевропейски държави (България, ГДР, Полша, СССР и Унгария), които изпращат писмо на Александър Дубчек с искане да спре демократизацията в Чехословакия. Тодор Живков предлага, ако се наложи, да се действа с военна сила: "Без нашата решителна подкрепа здравите сили в страната трудно ще се организират..., (те) трябва да почувстват нашата решителна помощ, помощта на нашите партии, помощта на нашите страни, помощта на нашите въоръжени сили, помощта на Варшавския договор."

1966 г.

Подписана е Българо-съветска спогодба за изграждане на атомна електроцентрала в България.

След подробен технико-икономически анализ, е избрана площадка, разположена на около 4 км от талвега на река Дунав, 5 км източно от гр. Козлодуй. По изходни данни, подготвени от български институти, Топлоелектропроект - Москва и НИИПИЕС "Енергопроект"-София изготвят технически проект и работни проекти за първите четири блока.

Строителството на "АЕЦ Козлодуй" започва на 6 април 1970 г. В изграждането на уникалното и до днес за България съоръжение участват над сто хиляди строители и монтажници.

На площадката на централата са осъществени няколко изцяло български проекта, които се внедряват за първи път в световната практика при строителството на атомни електроцентрали. Въвеждането на мощностите на площадката на "АЕЦ Козлодуй" се осъществява на три етапа.

Първият етап завършва с изграждането на І и ІІ блок, снабдени с водо-водни енергийни реактори с електрическа мощност 440 мегавата всеки (ВВЕР-440, модел В-230). Блоковете са въведени в промишлена експлоатация съответно през юли 1974 г. и ноември 1975 г.

Успоредно със строителството на І и ІІ блок, през октомври 1973 г. започва изграждането на следващите два блока, което представлява вторият етап на програмата по въвеждане на мощностите. Блокове ІІІ и ІV са въведени в промишлена експлоатация съответно през декември 1980 г. и май 1982 г. Инсталираните реактори ВВЕР-440, модел В-230 имат корпуси с неръждаема наплавка и усъвършенствани системи за безопасност.

Въвеждането в експлоатация на V и VІ блок с реактори ВВЕР-1000/В-320 (трети етап) е осъществено съответно през септември 1988 г. и декември 1993 г. Новите блокове са оборудвани със системи за автоматизиране на технологичните процеси.

Изградено е и хранилище за отработило ядрено гориво (ОЯГ) и временно хранилище за ниско и средноактивни отпадъци. Изграден е и комплекс съоръжения за преработка на радиоактивни отпадъци (РАО) и склад за временно съхраняване на контейнери с преработени РАО.

1959 г.

В периода 2 – 15 юли в Будапеща се провежда VІ световно студентско първенство по шахмат, където българският отбор става шампион.

1949 г.

След консултации със Сталин Политбюро на ЦК на БКП решава Великото Народно събрание да избере Васил Коларов за министър-председател, но поради неговото заболяване да му се осигури "абсолютна почивка" в продължение на два месеца.

Васил Коларов е роден в Шумен на 28 юли 1877 г. Завършва гимназия във Варна през 1895 г. и учителства няколко години. През 1897-1900 г. следва право в Швейцария. След завръщането си в България се установява в родния си град и се отдава на адвокатска практика. Влиза в редовете на Българската работническа социалдемократическа партия в средата на 90-те г. на XIX в. През 1897 г. основава партийна организация в Никопол, а от 1902 г. е начело на социалистите в Шумен. След разцеплението на БРСДП през лятото на 1903 г. застава на страната на течението, възглавявано от Д. Благоев. От 1904 г. до 1919 г. е ръководител на социалдемократическата организация на тесните социалисти в Пловдив. От 1905 г. непрекъснато е избиран в състава на централното ръководство на партията. Избиран е многократно за народен представител. Участва като запасен офицер в Балканската война 1912-1913 г. Противопоставя се на въвличането на България в Първата световна война 1914-1918 г. на страната на която и да било от двете воюващи групировки. Има големи заслуги за разгръщане на антивоенното движение в страната от есента на 1915 г. до есента на 1918 г. В следвоенните години се включва и в международното работническо и комунистическо движение. През декември 1922 г. е избран за генерален секретар на Коминтерна. Изявява се и като един от ръководителите на Балканската комунистическа федерация.

Коларов умира на 23 януари 1950 г. след продължително боледуване. След смъртта на Г. Димитров (юли 1949 г.) е назначен за председател на Министерския съвет, на който пост го заварва и смъртта му.

1944 г.

Благой Пенев става командир на Втора родопска партизанска бригада “В. Коларов".

Благой Пенев е роден на 27 февруари 1919 г. в с. Православлен, Пловдивско. Той е политически и военен деец, генерал-полковник. Член е на БКМС от 1932 г. и на БКП от 1935 г. През 1934 г. е осъден на 5 г. затвор за революционна дейност. По време на съпротивителното движение от 1941–1944 г. действа като нелегален партиен функционер. Заловен е през 1943 г. и е интерниран в концлагера Еникьой, Ксантийско. От май 1944 г. е партизанин. Отначало е командир на чета, а от 15 юли същата година и на Втора родопска партизанска бригада "В. Коларов". След 9 септември 1944 г. е на работа в органите на Народната милиция и Държавна сигурност. Заема длъжностите първи заместник-министър на строежите (1952–1960 г.) и началник на Главното управление на Строителните войски (1960–1973 г.). Бил е депутат в Народното събрание.

1913 г.

В хода на Междусъюзническата война от 1913 г. ІІ Българска армия започва настъпление срещу гръцките войски по р. Брегалница (III - та и X - та дивизии) и р. Места (съответно срещу II - ра и VII - ма гръцка дивизия) и на 17 същия месец те са обкръжени в Кресненското дефиле. Това принуждава Гърция да приеме искането за примирие.

1910 г.

С ираде (в Османската империя – султански указ) е одобрен приетият от Отоманския парламент Закон за спорните църкви и училища. За български се обявяват 145 църкви, спорни с Патриаршията.

Българската екзархия е Върховна национална организация на Българската православна църква. Тя е учредена със султански ферман от 28 февруари 1870 г. и просъществува до 1953 г., когато е издигната в Българска патриаршия. До освобождението на България от османско присъствие обхваща следните епархии: Търновска, Доростоло-Червенска (Русенска), Варненско-Преславска (без Варна и 12 селища, разположени между Варна и Кюстенджа), Пловдивска (от Пловдив само махалата "Св. Богородица" и без Станимашката каза и някои села и манастири), Софийска, Видинска, Нишка, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Врачанска, Ловчанска, Сливенска, Охридска, Скопска, Нишавска (Пиротска). След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те години на XIX в.). Създаването на Българската екзархия е резултат от дългогодишната борба на българския народ за извоюване на своя църковна независимост. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя. В устава й са утвърдени две начала: съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и изборност. Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион.

1880 г.

Българо-Македонска лига съставя “Възвание към българите" в Пирин планина с молба свободните българи да подкрепят "македоно-българския народ" в борбата му с турските насилия.

Българо-Македонската лига (Македонска българска лига, Македонска лига) е обществена организация, създадена през 1880 г. в Русе с председател В. Диамандиев. Тя си поставя за цел да подкрепя исканията на българите от Македония за реформи в духа на чл. 23 от Берлинския договор (1878 г.). Изработва мемоар до Европейската комисия в Цариград и до Берлинската конференция, свикана във връзка с гръцко-турския конфликт. В него се настоява за подобряване положението на македонските българи, за предоставянето им на самоуправление по подобие на техните събратя от Източна Румелия. Членовете на лигата формират "привременно правителство на Македония", което изработва устав за държавното устройство на областта и военна инструкция, по която да се води бъдещото въстание в Македония. Скоро след като “Възванието към българите" е публикувано, лигата прекратява своята дейност.

1878 г.

Руският императорски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков издава заповед № 1, с която се създава Българска армия. Българската армия е създадена от Българското опълчение на основата на "Временните правила за Българската земска войска" от 25 април 1878 г. и с гореспомената заповед на руския императорски комисар. Първоначално се нарича Българска земска войска. От 17 декември 1879 г., когато влиза в сила Привременното положение за Българската войска, се нарича Българска войска (или армия). По силата на Търновската конституция и Привременното положение на военна повинност подлежат всички български граждани от 21 до 40-годишна възраст. Попълването на числения състав става на териториален принцип, като територията на Княжеството е разделена на три военни отдела: Западен, Източен и Софийски. Офицерският състав се комплектува от възпитаниците на Военното училище в София.

На тази дата са родени:

1973 г.

В Добрич е роден Иван Георгиев Бърнев - театрален и филмов актьор. Иван Бърнев завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", специалност "Актьорско майсторство за драматичен театър“, през 1996 г. в класа на проф. Стефан Данаилов, с асистенти Илия Добрев и Ивайло Христов. Влиза в екипа на Младежкия театър, където дебютира с ролята на Пинокио в представление, поставено от Андрей Аврамов. Участва в телевизионното предаване "Хъшове“ в периода 1998 - 2000 г. Следват роли в театъра, по-важни от които са "Вечеря за тъпаци“, за която печели награда "Аскеер“ за изгряваща звезда през 2002г., и "Полет над кукувиче гнездо“ на Александър Морфов, за която печели и "Аскеер“, и "Икар“ през 2011г. за ролята на ранимия Били Бибит в драматизацията на "Полет над кукувиче гнездо“ на Кен Киси, на Народен театър "Иван Вазов“.

Бърнев има заслуги в българското кино, с роли в съвременни филми като "Стъпки в пясъка“, "Зад кадър“ и "Лейди Зи“. През 2006 г. е номиниран за най-добра главна роля на филмовия фестивал "Берлинале“ за ролята му на младия Ян Дите във филма на Иржи Менцел - "Obsluhoval jsem anglického krále“ ("Обслужвах английския крал“).

1970 г.

В София е роден актьорът Юлиан Емилиянов Вергов. Завършва актьорско майсторство в Театрален колеж "Любен Гройс“ в класа на професор Цветана Манева през 2001 г. Дебютира на сцената на Народния театър "Иван Вазов“ в "Ромео и Жулиета“ по Уилям Шекспир, постановка на Лилия Абаджиева. Има роли в спектаклите "Чайка“ от Антон Чехов и "Хамлет“ по Уилям Шекспир в НДТ "Сълза и смях“, "Сватбата на Фигаро“ от Пиер дьо Бомарше в Малък градски театър "Зад канала“ / ДТ-Плевен, "Платонав“ от Антон Чехов в НДК-МТИ / ДТ-Сливен, "Присъдата“ по Франц Кафка, "Престъпление и наказание“ по Фьодор Достоевски в Театрална работилница "Сфумато“, "Славей беше“ по Уилям Шекспир, "Амок“ от Пол Клодел в НДК-МТИ и "Козата, или коя е Силвия?“ от Едуард Олби в Народен театър "Иван Вазов“. Освен в театъра, Вергов има роля и в телевизионния сериал "Тя и той“ по bTV. През 2010 г. се снима и в "Стъклен дом“ в ролята на безскрупулния Николай, а през 2012 г. играе Г-н Савов в "Революция Z: Секс, лъжи и музика“. Носител е на наградата "Икар“ на Съюза на артистите в България "за поддържаща мъжка роля“, за ролята на (Борис Сарафов) в "Солунските съзаклятници", Народен театър "Иван Вазов“, 2015.

1901 г.

В Лом е роден Кирил Борисов Дрангов - революционер, виден деец на Вътрешната македонска революционна организация. Известен е с псевдоними като Борисов, Камен, Методи, Страхил. Кирил Дрангов е роден в семейството на българския офицер Борис Дрангов и Райна Дрангова в Лом, където баща му служи. Като ученик е доброволец в Първата световна война, в която загива баща му. Завършва Първа софийска мъжка гимназия в 1919 година и в 1921 година постъва в Юридическия факултет на Софийския университет.

Влиза в редовете на ВМРО и е сред основателите на студентското дружество "Вардар“, а по-късно негов председател. Прекъсва на няколко пъти следването си поради болест и революционната си дейност. Посещава лекции в Гренобъл и Инсбрук. Завършва през 1928 година. Във ВМРО Дрангов става един от най-приближените на Иван Михайлов дейци. След убийството на Тодор Александров участва в разгрома на левицата в така наречените Горноджумайските събития през септември 1924 година, като на 12 септември застрелва Алеко Василев, а в последвалата престрелка са убити още Георги Атанасов и други техни приближени. На Шестия конгрес на организацията е избран за пунктов началник на София. Дрангов се занимава с международните контакти на организацията и в подготовката на много от терористичните актове. Дрангов ръководи убийството на генерал Александър Протогеров в 1928 година. На Осмия конгрес на ВМРО от 1932 година е избран за резервен член на Централния комитет. След Деветнадесетомайския преврат в 1934 година и забраната на ВМРО е въдворен в Лом. Освободен е през 1936 година само за да бъде въдворен отново на следната година в Севлиево, а през октомври 1938 година в Борисовград.

След освобождението на по-голямата част от Вардарска Македония през април 1941 година Дрангов се установява със семейството си в родния град на баща му Скопие и упражнява адвокатската си професия. В началото на септември 1944 година при оттеглянето на българските войски от Вардарска Македония се завръща в София.

След Деветосептемврийския преврат Кирил Дрангов се укрива в София, издирван от новата власт, която се разправя с членовете на ВМРО. През юни 1946 година къщата на Дрангов на улица "Цар Иван Шишман“ № 37 - зад черквата "Свети Седмочисленици“ е обкръжена. Четирийсет и пет годишният мъж се самоубива, като преди това застрелва част от обкръжилите го служители на органите на реда. В една по-сетнешна справка на ДС (от 6.ХII. 1962 г. ) се лансира версията, че "при престрелка с нашите органи е убит“, последното ѝ изречение гласи: "Той обаче убил 6 души от МВР“. Цифрата е потвърдена от донесение на агент Борис Аврамов, който съобщава, че Кирил Дрангов, преди да издъхне бил застрелял шестима от четиринайсетте агенти, изпратени да го арестуват. Гробът му и днес не е известен.

Синът му Борис, завършва семинарията в София през 1976 година е поканен в Торонто от македоно-българската емиграция, за да оглави църквата Свети Георги.След падането на комунизма в България през 1989 г. дъщерята на Кирил Дрангов - Райна Дрангова - е сред създателите на ВМРО-СМД в София.

1854 г.

В Ловеч е роден Васил Радославов (1854 - 1929) – седмият министър-председател на България. През 1882 г. завършва правни науки в Хайделберг, Германия. От 1884 г. до 1886 г. е министър на правосъдието в кабинетите на Петко Каравелов и митрополит Климент. В периода 1886 - 1887 г. е министър-председател, министър на финансите и министър на вътрешните работи на Княжество България. Образува собствена Либерална партия (радослависти). През 1887 - 1894 г. участва в обединената опозиция срещу Стамболов. Сътрудничи в редактирането на в. “Народни права". През 1894 г. става министър на правосъдието и министър на народното просвещение в кабинета на д-р Стоилов. В периода 1899 - 1900 г. е министър на вътрешните работи в кабинета на Тодор Иванчов. През 1903 г. е осъден от Държавния съд за измяна на отечеството на осем месеца затвор с лишаване завинаги от граждански и политически права (процесът срещу участниците в радослависткия режим), като впоследствие е амнистиран от стамболовистите. От 1913 до 1918 г. е министър- председател на Царство България. От 1913 г. до 1915 г. е министър на вътрешните работи и народното здраве. В периода 1915-1918 г. е министър на външните дела и изповеданията. През 1918 г., след Солунското примирие, емигрира в Германия. През 1922 г. е осъден задочно по Закона за съдене на Виновниците за националните катастрофи. Умира на 21 октомври 1929 г.

На тази дата умират:

2011 г.

Умира Владимир Иванов Голев - поет, драматург и писател-белетрист.

Роден е на 20 август 1922 година в Банско. Участва в нелегалната дейност на Работническия младежки съюз. През 1947 година става член на Българската комунистическа партия. През 1950 година завършва право в Софийския университет. Работи като редактор в Радио София от 1950 до 1950 г. и от 1956 до 1961 г. Редактор е във вестник "Студентска трибуна“, Сценарната комисия при Студия за игрални филми. Главен редактор на списание "Септември“.[2] Автор е на стихове, поеми, повести, романи, драми, очерци, мемоари, есеистика и на мемоарно-биографичната книга "Спомени за старата къща“. Носител на Димитровска награда за стихосбирката си "Мироздание“. Носител е на Голямата награда в конкурса за криминален разказ "Атанас Мандаджиев“.

2002 г .

Умира Любомир Христов Далчев - художник и скулптор.

Роден е в Солун в семейството на юриста кукушанец Христо Атанасов Далчев и прилепчанката Виктория Матеева Димшова. Брат е на поета Атанас Далчев и на архитекта Борис Далчев. През 1926 г. завършва живопис в Художествената академия в София в класа на проф. Никола Маринов. Две години по-късно завършва скулптура в Римската академия на изящни изкуства при проф. Лупи, в същия клас с Алберто Джакомети и Сретен Стоянович. Продължава и прави специализация по пластична анатомия при проф. Анри Мез в Екол де Боз` Арт в Париж през 1929 г.

При завръщането си в България се включва активно в художествения живот в страната, като участва в почти всички провеждани изложби и става член на Дружеството на новите художници. Твори живопис от 1926 до 1933 г., но много от картините му – портрети и фигурални композиции – биват унищожени при бомбардировките над София през 1944 г.

След 1933 г., когато за първи път излага свои рисунки по пластична анатомия и пластика, се ориентира основно към скулптурата, в различните ѝвидове и жанрове: малка пластика, монументална пластика, декоративна пластика по екстериора на сградите на БНБ, Софийския университет, ЦУМ, интериора в Съдебната палата и др. Между 1935 и 1937 г. преподава пластична анатомия в Художествената академия. По-късно е професор по Монументална скулптура. Далчев създава още фигури за Централните софийски гробища, паметник в Дряново на падналите във войните, монументи за моста "Игото“ и "Рачо Ковача“ Габрово. Името на Далчев става известно в Европа. През 1942 г. проф. Мавродинов издава негова монография на немски и български. Многократно бива официално канен за скулптор на град Франкфурт в Германия, но той отказва поради властващия по това време в страната нацизъм.

В периода до 1960 г., проф. Любомир Далчев е включен в групата за Паметника на Съветската армия в София. Прави много паркови скулптури и паметници на историческа тематика, които са изложени в паркове в София, Варна, фонтан в Русе, Златни пясъци (скулптура на Орфей) в Смолян, Велико Търново, Добрич (паметник на Йордан Йовков), Шумен, с. Брусен и в Скопие (паметник на Гоце Делчев).

След 1960 г. творбите му стават по-експресивни и обемни по форма, твори много цикли от скулптури в естествен ръст: поп Богомил – керамика (забранен като формалистичен). Преломен момент е забранената като формалистична скулптура "Бунт“, с която той се отделя значително от каноните на соцреализма. По-късно е изнесена от България. Това довежда до забрана за публикуване на 2 негови монографии, готови за печат.

Автор е на комплекса от композиции в Братската могила във Пловдив отразяваща историята на Пловдив след Освобождението. Участва в международни Биеналета в Антверпен, Сао Паоло, Монреал, Дели, Милано. Има творби в музеите на Атина, Скопие, Монреал, Санкт Петербург, Москва и редица колекционери в САЩ. За Варна създава статуя на Коперник, в София е автор на паметника на Климент Охридски до Народното събрание. Монументални творби на Далчев от този период се съхраняват в Националната художествена галерия, Софийската градска галерия, Пушкински музей (Москва), Ермитажа в Санкт Петербург, в художествени галерии в Одеса, Баку и др.

През септември 1979 г. проф. Любомир Далчев е във Виена за своя изложба, придружен от съпругата си Ана Далчева (също скулпторка). По повод закриването на изложбата Далчев обявява намерението си да дари на българската държава експозицията си и иска да емигрира със семейството си в САЩ. Въпреки даденото му обещание от българското правителство за 10-годишен паспорт, лично пратено от Мирчо Спасов, такъв документ не му е доставен. Първите 5 години прекарва в Кливланд, Охайо, Умира на 11 юли 2002 г., месеци преди да навърши стогодишен юбилей. Погребан е в забележителния архитектурен комплекс "Кристалната катедрала“ в Гардън Гроув близо до Дизни ленд и Юнивърсал пикчърс на юг от Лос Анжелис.

Удостоен е с ордените "Народна република България“, II степен (1959), "Кирил и Методий“, I степен (1963), с Димитровска награда (1971) и орден "Стара планина“, I степен – след 1989 г.

1982 г.

Умира Карло Тодоров Луканов - юрист и политик от БКП, заместник-председател на Министерския съвет и министър на външните работи на България от 11 август 1956 до 27 ноември 1962 г. Син е на Тодор Луканов и баща на Андрей Луканов – също активни дейци на БКП. Карло Луканов е роден на 1 ноември (20 октомври стар стил) 1897 г. в Плевен, в семейството на активния социалдемократ Тодор Луканов. Между 1913–1917 г. е ученик на гимназията в Плевен. Член е на БКМС от 1913 г. и на БРП (к.) от 1917 г. През същата година завършва Школата за запасни офицери и участва в ПСВ като част от 26-ти артилерийски полк. Бил е секретар на Плевенското дружество на БКМС.

От 1918–1923 г. е студент по право в Юридическия факултет на Софийския университет "Свети Климент Охридски“ и стажант при адвокат в Плевен. След атентата в "Света Неделя“ през 1925 г. е арестуван за нелегална дейност и осъден на 4,5 г. затвор, но през 1926 г. е амнистиран. Между 1919–1923 г. членува в окръжната КК. От 23 юни 1924 г. емигрира за Австрия. Между 1924–1926 г. е член на областната тройка, но попада в затвор за една година през 1925 г. От 1926–1944 г. заминава за Съветския съюз, където работи като служител в строително предприятие. В периода 1927–1944 г. е член на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) и депутат в Москва (1934–1939). През 1936 г. заминава за Испания, където остава до 1938 г. и заема ръководни постове в състава на Интернационалните бригади, подкрепящи републиканското правителство по време на Гражданската война. След завръщането си в Москва работи в Коминтерна, а от 1941 г. – в българоезичното радио "Христо Ботев“.

След 9 септември 1944 г. се връща в България и до септември 1945 г. e член на комисията по управлението в ЦК на БРП (к.). Между 1945–1946 г. е директор на Българското радио в София. След това е подпредседател на Държавната планова комисия (1947-1949) и същевременно от януари 1948 подпредседател на Комитета за наука, изкуство и култура. През 1949 г. е председател на КНИК, а от 5 декември 1949 до 28 февруари 1952 г. и на Държавната планова комисия. Бил е и заместник-председател на Министерския съвет (1952-1954).

От 7 юни 1950 г. е кандидат член на ЦК на БКП, а от 4 март 1954 г. и пълноправен член на ЦК на БКП. Остава такъв до края на живота си. През 1954 година е отстранен от вицепремиерския пост, изглежда защото подразнил премиера със свой коментар за литературата, област, която Червенков смята са свой приоритет. Между 1954–1956 г. е посланик на България в Съветския съюз, Монголия и Финландия. След завръщането си в България е министър на външните работи в правителствата на Антон Югов от 11 август 1956 до 27 ноември 1962, за кратко и заместник-председател на Министерския съвет (1956-1957). Последно е посланик в Швейцария (1963-1966).

Карло Луканов умира на 15 юли 1982 г. в София, България.

1965 г.

Умира Георги Иванов Манев - физик, професор, първият университетски преподавател по теоретична физика в България. Завършва Физико-математическия факултет на Софийския университет (1905), работи като учител по физика и математика в Търновската мъжка гимназия и специализира теоретична физика в Тулуза, Франция (1913 – 1914).

Във Физико-математическия факултет на Софийския университет е избран за асистент по физика през 1919. Спечелва конкурса за доцент по математическа физика през 1921 година, а от 1925 е извънреден професор по теоретична физика. Избран е за ръководител на катедрата по теоретична физика през 1935 година. Бил е декан на Физико-математическия факултет (1926 – 1927 и 1930 – 1931), ректор на Софийския университет (1936 – 1937) и министър на народното просвещение през 1938 година. Написал е първия български университетски учебник по теоретична физика "Увод в теоретичната физика“ I и II част (1938 – 1940) и "Увод във векторното смятане“ (1934). Има над 30 научни публикации, половината от които са отпечатани във френски, немски и английски научни списания, а останалите са отпечатани на български език в Годишника на Софийския университет.

1918 г.

Умира Димитър Кирков Кирков - военен деец, генерал-майор, началник на 8-ма пехотна тунджанска дивизия по време на Балканската война (1912 - 1913).

Димитър Кирков е роден 8 януари 1861 г. в Сопот. През 1879 г. завършва в първия випуск на Военното училище в София и на 10 май 1879 е произведен в чин прапоршчик. През ноември 1879 е приравнен на подпоручик, а на 16 юли 1881 година е произведен в чин поручик. От 24 август с.г. е деловодител на Пловдивския военен съд, след което е член на същия съд, след което е командир на сапьорна рота.

Участва в Сръбско-българската война през 1885 и е награден с медал за участие във военните действия.

На 11 септември 1885 е произведен в чин капитан, а на 11 март 1886 е назначен за командир на 2-ра дружина от 10-и пехотен родопски полк в Хасково, където е председател на полковия съд и завежда домакинството на полка. По-късно е назначен за командир на 2-ра дружина от 13-и пехотен рилски полк в Самоков, като е и председател на полковия съд.

На 17 април 1887 е произведен в чин майор и на 1 ноември 1888 година е назначен за началник на полковото военно окръжие в Стара Загора. На 20 ноември 1891 е преместен за началник на 2-ро пловдивско военно окръжие, а в началото на следващата година произведен в чин подполковник (1 януари 1892). През 1900 година се формира 7-и резервен полк и подполковник Кирков е назначен за негов първи командир. След това последователно командва 22-и тракийски и 21-и средногорски полк.

На 1 януари 1896 е произведен в чин полковник. От 1 януари 1898 е началник на домакинското отделение във Военното министерство, а от 18 февруари 1900 година е командир на 1-ва бригада от 2-ра пехотна тракийска дивизия.[1] В периода 1903 - 1912 командва 2-ра бригада от 5-а пехотна дунавска дивизия

Участва и в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, като по време на Балканската война при атаката на Одрин за първи път в историята на военното дело въвежда изобретения от него "огнен вал“ при артилерийска подготовка преди щурм.

На 20 януари 1912 е произведен в чин генерал-майор, през Балканската война (1912 - 1913) е началник на 8-а пехотна тунджанска дивизия, а през Първа световна война (1915 - 1918) е началник на Главното интендантство при Военното министерство (1915 - 1916).

Генерал-майор Димитър Кирков умира на 15 юли 1918 г. в София.

1907 г.

Умира Трендафил Атанасов Думбалаков - военен и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Думбалаков е роден в 1889 година в лъгадинското село Сухо, тогава в Османската империя, днес Сохос, Гърция. Брат е на Димитър и Михаил Думбалаков, а баща му и двамата му чичовци загиват в съпротивата срещу османската власт. Учи във Военното училище в София, но се отлъчва и става четник на ВМОРО. Влиза в четата на Христо Цветков. На 15 юли 1907 година заедно с Атанас Попов оглавява костурската чета, която саможертвено остава на позицията в епичното сражение на връх Ножот.

1849г.

Умира Светослав Николов Миларов-Сапунов - писател, историк и публицист.

Миларов е роден през 1849 година в Габрово. Син е на Никола Сапунов, участник в църковната борба, и брат на Илия Миларов, общественик и директор на Народната библиотека в София. Името Миларов е превод на Сапунов. Светослав учи в Загреб, Цариград и другаде. Сътрудник е на Петко Славейков и съредактор на вестник "Македония“. Сътрудничи и на други български вести в Цариград. Поддържа връзки със Стефан Веркович.[1] Прекарва повече от година в цариградския затвор, революционерите го обявяват за турски шпионин. Бяга от затвора и заминава за Русия. Редактор на вестниците "Възраждане“ (1876), "Марица“ (1879) и "Независимост“ (1880-1881). Чиновник е във външното министерство (1879-1881 и 1883-1884).

От 1884 Миларов е действителен член на Българското книжовно дружество. Автор на драмата в стихове Паданието на Цариград, на спомени, дневници и други. В края на 80-те години Миларов, както и други проруски ориентирани общественици, емигрира в Одеса. В началото на 1889 година той оглавява група, включваща още Константин Попов, Петър Мусевич, о.з. поручик Георги Василев и о.з. капитан Йордан Белев, която си поставя за цел убийството на княз Фердинанд. С помощта на Драган Цанков те се свързват с Александър Кривцов, представител на руската организация Славянско благотворително общество, който ги снабдява с оръжие и пари. Получил разрешение за връщане в България, през април Миларов пристига в София, след което заедно с Попов започват да следят Фердинанд и на няколко пъти се доближават до него. Те така и не стрелят по княза и скоро се отказват от цялото начинание. През 1891 година, по време на разследването на атентата срещу Стефан Стамболов, при който е убит министъра на финансите Христо Белчев, полицията достига до част от информацията за заговора от 1889 година. Макар в действителност да нямат отношение към атентата срещу Стамболов, Миларов и Попов са признати за виновни и са осъдени на смърт. На 15 юли 1892 година Светослав Миларов е обесен в двора на Черната джамия в София.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;