През 1205 г. е битката при Одрин- сражението, в което цар Калоян разбива кръстоносната войска и нанася едно от най-сериозните поражения на смятаните за непобедими кръстоносци. Някои от спасилите се рицари, участници в това решително сражение, след време записват с покруса, че в битката при Одрин загива “цветът на рицарската войска". Император Балдуин е пленен и отведен в Търново, а малкото рицари, които успяват да избягат от полесражението, бягат към Родосто и Константинопол. През 1879 г. Европейската комисия единодушно приема Органическия устав на Източна Румелия, който осигурява широка административна автономия на областта през 1879-1885 г. През 1925 г. дейци на БКП убиват водача на Демократическия сговор в София о.з. ген. Константин Георгиев и извършват неуспешен атентат срещу царя в прохода Арабаконак. През 1928 г. на 14 и 18 април са регистрирани силни земетресения в Южна България с епицентър край Чирпан. Разрушенията засягат около 20 % от територията на страната. Свидетели разказват, че от силните земни трусове камбаните на катедралния храм "Св. Александър Невски" бият сами. През 1941 г.на 13, 14 и 15 април се извършват британски бомбардировки над София без жертви. България се намесва във Втората световна война (1939–1945 г.) след подписването на Тристранния пакт (1 март 1941 г.) и остава съюзник на страните от хитлеристката Ос.

На 14 април е роден писателят Миле (Милан) Венков Марковски. На тази дата умират: Христо Караминков (Бунито, Малкия)- възрожденски деец, революционер. 

 

 

2016 г.

Гласуването на всякакъв вид избори у нас ще бъде задължително, решиха народните представители от правната комисия в парламента. Вотът е задължителен, извършва се лично от избирателя и представлява изпълнение на гражданския му дълг.

 

 

2006 г.

Президентът на Република България присъжда Орден "Стара планина“ втора степен на проф. д-р Гарабед Минасян "за изключително големите заслуги на проф. Минасян към Република България в областта на икономическите науки и във връзка с изтичането на втория му мандат като член на Управителния съвет на Българската народна банка“

 

 

2003 г.

Президентът на Република България Георги Първанов присъжда Орден "Стара планина“ на Надежда Кираджиева, проф. Минко Балкански и акад. Цено Хинковски.

 

 

1994 г.

България се споразумява с Парижкия клуб за разсрочване на дълга от 1 300 000 000 щатски долара за 11 години. Парижкият клуб е обединение на банки-кредитори от западните страни, което се занимава с въпросите по регулиране външните задължения на държавите.

 

 

1994 г.

В Скопие българският министър на просветата Марко Тодоров не подписва двустранните споразумения поради несъгласие с формулировката за македонския език.

 

 

1992 г.

Учредява се Социалдемократическа партия (СДП) от бивши членове на Българската социалдемократическа партия (БСДП), недоволни от политиката на нейното ръководство. Регистрира се в края на май същата година с председател Иван Куртев. Други по-видни дейци на Социалдемократическа партия (СДП) са Иван Анев (до 1993 г.), Иван Пушкаров (до 1993 г.), Руслан Семерджиев (до 1993 г.), Крум Славов и др. На 28 юни 1997 г. за председател на Социалдемократическа партия (СДП) е избран Благой Димитров. Сега неин председател е Крум Славов.

 

 

1958 г.

В периода 14 – 19 април в ГДР пристига българска делегация начело с Тодор Живков и Антон Югов, която води разговори с първия секретар на ЦК на ГЕСП Валтер Улбрихт и премиера Ото Гротевол. Подписани са консулски договор, спогодба за културно и научно сътрудничество и спогодба в областта на здравеопазването между България и ГДР.

 

 

1941 г.

На 13, 14 и 15 април се извършват британски бомбардировки над София без жертви. България се намесва във Втората световна война (1939–1945 г.) след подписването на Тристранния пакт (1 март 1941 г.) и остава съюзник на страните от хитлеристката Ос. Тя обаче не участва в никакви военни операции на съюзниците си, а се ограничава само със заемането на някои части от териториите на окупираните от германците страни – Гърция и Югославия. На 22 юни 1941 г. започва хитлеристката агресия срещу СССР, а с нападението на Япония над пристанището Пърл Харбър (7 декември 1941 г.) във войната са въвлечени и САЩ. Под натиска на Оста на 13 декември 1941 г. България е заставена да обяви война на САЩ и Англия, но отново не се ангажира с преки военни действия. За разлика от другите сателити на Германия, като Унгария и Румъния, България не изпраща свои войски на Източния фронт. Независимо от тази позиция тя не е пощадена от държавите от антихитлеристката коалиция. В края на 1943 г. и началото на 1944 г. София и други градове са подложени неколкократно на бомбардировки от авиацията на САЩ и Англия, чийто резултат са значителни разрушения на жилища и други сгради и човешки жертви.

 

 

1938 г.

На 8, 11 и 14 април се провеждат подготвителни конференции на депутатите за конструиране на правителственото мнозинство съответно в Сливенските минерални бани, в Дряновския манастир и в Долна баня, Ихтиманско, на които участват 96 народни представители.

 

 

1929 г.

Учредена е Балканската купа по футбол. На първия турнир (1929-1931 г.) България се класира последна.

 

 

1928 г.

На 14 и 18 април са регистрирани силни земетресения в Южна България с епицентър край Чирпан. Разрушенията засягат около 20 % от територията на страната. Камбаните на катедралния храм "Св. Александър Невски" бият сами.

 

 

1927 г.

В периода 14 - 15 март в Букурещ се създава Висш съвет на българите в Добруджа, работещ за подобряване на положението им. На 4 април е избран Изпълнителен комитет в състав: Светослав Поменов (български посланик в Букурещ) - председател, Тодор Бъчваров, К. Манолов и И. Атанасов.

 

 

1925 г.

Дейци на БКП убиват водача на Демократическия сговор в София о.з. ген. Константин Георгиев и извършват неуспешен атентат срещу царя в прохода Арабаконак. Българска комунистическа партия (БКП) е наименование на Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти) след ХXII конгрес (май 1919 г.). Прокламира се като нова политическа сила в страната, възприела изцяло основните принципи на Лениновото учение. Практическите й действия през следващите няколко години обаче недвусмислено показват, че тя не е успяла да скъса със своите тесняшки разбирания, господстващи в нея до пролетта на 1919 г. Поради това тя заема и определена отрицателна позиция към управлението на БЗНС (1919-1923 г.), счита самия БЗНС като партия на селската буржоазия и пр. От тези позиции тя не взема участие в подкрепа на земеделското правителство по време на държавния преврат на 9 юни 1923 г. Под натиска на част от членската си маса и недоволството на Комунистическия интернационал през лятото на 1923 г. прави преоценка на своята тактика и възприема курс на въоръжено въстание, което поради редица причини избухва преждевременно и завършва с неуспех. След поражението на въстанието БКП е поставена извън законите на страната и в продължение на повече от две десетилетия е принудена да работи при нелегални условия и непрекъснати преследвания от страна на управляващите среди. Това довежда до силен отлив на членската й маса и до изострени вътрешни борби, които ярко проличават по време на последвалите и форуми - Московското съвещание от 1925 г., пленумите и конференциите във Виена и Берлин в края на 20-те години и пр. За да не скъса окончателно връзките си с масите, БКП предприема действия за легализирането си, което постига през февруари 1927 г. (Работническа партия). Двете партии съществуват паралелно до държавния преврат на 19 май 1934 г. Ненормалните условия, в които е поставена БКП, способстват за обсебване на ръководството й от левосектантски настроени дейци, които я възглавяват чак до средата на 30-те години. След VII конгрес на Коминтерна (1935 г.) левосектантските сили са изтласкани от ръководството на партията и тя се опитва да провежда тактика, съобразена с реалностите в политическия живот на страната. През 1939-1940 г. БКП се слива заедно с Работническата партия в Българска работническа партия. Под това име тя действа в годините на Втората световна война. След нападението над СССР от хитлеристка Германия (22 юни 1941 г.) тя застава начело на въоръжената съпротива в страната. По нейна инициатива започва организирането на партизански чети и отряди, формирането на бойни групи в градовете и по-големите села, създаването на нелегалната радиостанция "Христо Ботев" и пр. Съществен успех в усилията й за по-нататъшното организиране на съпротивителните сили в страната е създаването на Отечествения фронт (юли 1942 г.). Под нейно непосредствено ръководство се организира подготовката и провеждането на политическата промяна в страната на 9 септември 1944 г. От този момент насетне тя се превръща в основна политическа сила в страната. Към наименованието си прибавя и добавката "комунисти", което запазва до своя V конгрес (декември 1948 г.), когато възобновява отново предишното си име БКП. Като управляваща сила БКП възприема изцяло сталинските методи на управление и въвежда социалистическата индустриализация и колективизацията на селското стопанство, без оглед на конкретните условия в страната. Разправя се и със съществуващата опозиция, която до 1948 г. ликвидира напълно. Запазени са само част от прокомунистически настроените дейци на БЗНС и макар да са допуснати до всички равнища на държавното управление в страната, това не променя характера на пълното господство на БКП в политическия живот на страната. Това състояние се запазва до ноември 1989 г., когато в страната настъпват сериозни промени във вътрешнополитическата обстановка. През 1990 г. БКП се преименува в Българска социалистическа партия, отказва се от някои свои основни идеологически принципи и се обявява за модерна лява партия. Печатни органи на партията са били вестниците "Работнически вестник", "Работническо дело", "Дума" и сп. "Ново време".

 

 

1923 г.

Сключва се договорът "Ено". Той е между Българската народна банка и подполковник Анри Ено- представител на Репарационната комисия, за изплащане на българските задължения към Франция и Белгия, натрупани преди и по време на Първата световна война (1914-1918 г.) и предвидени в чл. 176., 177. и 202. на Ньойския договор (1919 г.). Изплащани са редовно до 1938 г. Остатъците от тях са уредени окончателно между България и Франция със съглашение, подписано през 1955 г. Ньойският мирен договор е договор за мир, наложен на България след поражението й в Първата световна война (1914-1918 г.). Подписва се на 27 ноември 1919 година в парижкото предградие Ньой от министър-председателя Александър Стамболийски, а от страната на силите победителки – от ръководителите на техните делегации на Парижката мирна конференция (1919-1920 г.), която е свикана от съглашенските държави победителки в Първата световна война за изработване на мирните договори с победените държави от Централните сили. Парижката мирна конференция започва работата си на 11 януари 1919 г. в Париж и изработва договорите с Германия, Австро-Унгария, България и Турция. Главна роля в нея играят представителите на Англия и Франция. Конференцията одобрява и Устав на Обществото на народите. Ньойският мирен договор влиза в сила на 9 август 1920 г. Според договора България е обременена с тежки репарационни задължения, възлизащи на 2 250 000 златни франка, които да бъдат изплатени в срок от 37 години след влизането му в сила с 2 % лихва върху общата сума за първата и 5 % за следващите години. Освен това България се задължава да предаде на своите съседи (съюзници на съглашенските сили победителки) – Сръбско-хърватско-словенското кралство (от 1929 г. Югославия), Румъния и Гърция, определено число добитък, както и 250 000 тона въглища. Наред с това България губи Западна Тракия, която първоначално се предоставя за управление от самите западни съглашенски държави, които от своя страна през 1920 г. я предоставят на Гърция. От България се отнема и Южна Добруджа, която повторно се включва в територията на Румъния, както и град Струмица и нейната околност, заедно с т. нар. Западни покрайнини (включващи земите на част от Царибродска, Босилеградска, Трънска и Кулска околия), които се предоставят на Югославия. По такъв начин страната ни е лишена от значителни свои територии, населени с компактно българско население. Пак по силата на Ньойския мирен договор на България е отнето правото да има своя наборна армия, като на нейно място й се разрешава рекрутирането на платена войска в размер само на 33 000 души войници и офицери, с които да охранява границите си и да пази вътрешния ред. Като неделима част от договора по искане на Гърция се прилага и т. нар. конвенция за доброволна размяна на малцинствата между двете съседни държави, която впоследствие се използва от атинските управляващи среди за насилствено прогонване на българското население от неговите родни огнища в Западна Тракия. Ньойският мирен договор просъществува до началото на Втората световна война (1939-1945 г.). През този период България изплаща на съглашенските сили и техните балкански съюзници репарации в размер на 65 000 000 златни франка.

 

 

1900 г.

Избухва въоръжен бунт против натуралния десятък в Тръстеник, Русенско, потушен от армията на 19 април. На 21 същия месец е обявено военно положение в Русенска, Свищовска, Търновска, Горнооряховска и Разградска околия. Десятъкът е един от основните български данъци, плащан от Средновековието до началото на ХХ в. Според него селяните са облагани с една десета част от земеделските продукти и дребния домашен добитък. Той е натурален данък, но в отделни моменти от развитието на българската държава е събиран и в пари. След падането на България под османска власт десятъкът се запазва (наречен е юшур) и обхваща всички земеделски произведения. В някои моменти чрез десятъка е отнемана половината от реколтата на производителя. След Освобождението десятъкът продължава да бъде събиран и е утвърден като важен приходоизточник със Закон за десятъка от 1880 г. През 1882 г. се трансформира в паричен, като се изчислява въз основа на средния добив и действащите пазарни цени. През 1895 г. със закон на мястото на десятъка се въвежда поземлен данък, който се плаща на единица площ в зависимост от качеството на земята. През 1900 г. правителството на Тодор Иванчов отменя поземления данък и отново възстановява натуралния десятък. Това довежда до избухването на серия селски вълнения и бунтове против десятъка, в резултат на които десятъкът окончателно е заменен с поземлен (1901 г.). Селските вълнения и бунтове против десятъка започват да избухват, след като правителството на Тодор Иванчов (на снимката) (1899–1901 г.) решава да заздрави финансовото състояние на държавата чрез замяната на въведения през 1894 г. поземлен данък с омразния на българския народ от времето на османската власт натурален десятък. Още по времето на обсъждането на законопроекта в Х Народно събрание започва неорганизирано селско движение срещу възстановяването на натуралния данък. В периода от лятото на 1899 г. до началото на 1900 г. са организирани над 190 протестни митинги и събрания. След приемането на Закона за данъка на земните произведения за 1900–1901 г. селското недоволство прераства в открити бунтове. Те се преплитат с движението за изграждане на самостоятелна земеделска партия. Първият сблъсък става във Варна. Организираният на 5 март от Варненския околийски земеделски комитет митинг завършва с въоръжена намеса на полицията и войската. Във Варна е въведен полицейски час. В Русенски окръг сражения между селяните и войската стават в с. Тръстеник, където се събират 4–5 хиляди души от съседните с. Правителството е принудено на 21 април да обяви военно положение в Русенска, Разградска, Търновска, Горнооряховска и Свищовска околия, за да се справи със селските бунтове. Движението против десятъка придобива масов характер и в Балчишка околия. Най-големи са сблъскванията в с. Дуранкулак, където след намесата на войската са ранени десетки селяни и убити около 90 души На 5 юни 1900 г. правителството въвежда военно положение в Шуменски и Варненски окръзи. В селата, където селяните продължават да се съпротивляват, са изпратени войскови части. Всичко това довежда до прекратяване на движението срещу десятъка.

 

 

1894 г.

След натиск на българското правителство при подкрепата на Великобритания и Австро-Унгария са издадени берати за български владици в Неврокоп (митрополит Иларион) и Велес (митрополит Авксентий) и ираде за преместване седалището на Екзархията от Ортакьой в престижния цариградски квартал Пера. Създава се възможност за съставяне на Свети синод само от епархиите в Европейска Турция. Българската екзархия е Върховна национална организация на Българската православна църква. Тя е учредена със султански ферман от 28 февруари 1870 г. и просъществува до 1953 г., когато е издигната в Българска патриаршия. До освобождението на България от османско присъствие обхваща следните епархии: Търновска, Доростоло-Червенска (Русенска), Варненско-Преславска (без Варна и 12 селища, разположени между Варна и Кюстенджа), Пловдивска (от Пловдив само махалата "Св. Богородица" и без Станимашката каза и някои села и манастири), Софийска, Видинска, Нишка, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Врачанска, Ловчанска, Сливенска, Охридска, Скопска, Нишавска (Пиротска). След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те години на XIX в.). Създаването на Българската екзархия е резултат от дългогодишната борба на българския народ за извоюване на своя църковна независимост. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя. В устава й са утвърдени две начала: съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и изборност. Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година на негово място е избран видинският митрополит Антим I. Цариградската патриаршия от своя страна се обявява против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявява за схизматична, т.е. отцепническа, тъй като последната не признава върховенството на патриарха. До освобождението на България от османско иго екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на Руско-турската освободителна война – 1877-1878 г., екзарх Антим I е свален от своя пост и е заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия. За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I. След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор – 1878 г. остават отново в пределите на Османската империя. Наред с грижите за поддържане на българските черкви тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области. До избухването на Балканската война – 1912-1913 г. влиянието на Българската екзархия в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управляват от български владици, а останалите - от екзархийски наместници. След разгрома на България в Междусъюзническата война – 1913 г. екзарх Йосиф I премества седалището си в София. След неговата смърт през 1915 г. в продължение на три десетилетия тя е управлявана от Светия синод, начело на който стои наместник-председател. През 1945 г. за нов екзарх е избран софийският митрополит Стефан I. Свиканият през 1953 г. църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия.

 

 

1879 г.

Европейската комисия единодушно приема Органическия устав на Източна Румелия, който осигурява широка административна автономия на областта през 1879-1885 г. Органическият устав на Източна Румелия е Основен закон (Конституция) на Източна Румелия. В съответствие с разпоредбите на Берлинския договор (1878 г.) се изработва от Европейска комисия за Източна Румелия (1878–1879 г.), съставена от представители на Великите сили и Турция. Комисията започва своята работа през септември 1878 г. в Цариград, един месец по-късно се премества в Пловдив. Органическият устав е приет на 14 април 1879 г. след продължителни дискусии. Съдържа 495 члена и 13 притурки (анекси). В основни линии повтаря решенията на Берлинския договор за Южна България. Източна Румелия е определена като автономна област под политическата и военната власт на султана, начело с генерал-губернатор, предлаган от султана и одобряван от Великите сили. Управлява с помощта на Частен съвет (Директорат), в който влизат шестимата началници на дирекциите (министерствата) в Областта. Най-влиятелна фигура в него е главен секретар, който е и директор на вътрешните работи. Законодателната власт се осъществява от Областното събрание. Състои се от 56 души: 10 се посочват от главния управител, 10 влизат по "право" и 36 се избират пряко от населението. Между сесиите на Областното събрание действа Постоянен комитет от 10 души, избрани сред депутатите. В административно отношение Областта се разделя на 6 департамента (окръзи) и 28 кантона (околии). Органическият устав утвърждава използването на три официални езика в Областта – български, турски и гръцки. С Органическият устав се гарантират основните права и свободи на населението – свобода на словото и печата, на събранията и сдруженията, равенство на всички пред закона и т. н. Уставът предвижда редица гаранции за правата на султана в Областта – да одобрява законите, гласувани от Областното събрание, да го разтуря, да разполага войска по стратегически важни места и др. Областта няма право на самостоятелна външна политика. Трябва да изплаща определена годишна вноска на Османската империя. Всичките тези ограничения имат по-скоро формален характер. На практика в резултат на упоритата съпротива на местното население Областта запазва българския си характер. Според чл. 1. "Източна Румелия е област, турена под пряката политическа и военна власт на негово величество султана, в условията на административна автономия." Според чл. 7. негово величество султанът се представлява в Областта от един Главен управител християнин, когото той назначава за петгодишен период, със съгласие на Силите. Според чл. 10. в Източна Румелия има учредено Областно събрание. Според чл. 20. "Международните договори и спогодби... които са сключени или има да се сключват между Портата и чуждите страни, се прилагат и в Източна Румелия както и в цялото Турско царство."

 

 

1877 г.

Българското централно благотворително общество в Букурещ (БЦБО) се саморазпуска. Българското централно благотворително общество в Букурещ (БЦБО) е политическа организация на българските емигранти в Румъния. Основана на 10 юли 1876 г. в Букурещ като продължение на Българското человеколюбиво настоятелство. За неговото създаване голяма роля изиграва Вл. Йонин - пратеник на славянските благотворителни комитети в Санкт Петербург и Москва, които поемат финансирането на Българското централно благотворително общество в Букурещ (БЦБО). Той е избран и за негов почетен председател. В ръководството на Българското централно благотворително общество в Букурещ (БЦБО) са включени също К. Цанков, О. Панов, Иван

Вазов, Стефан Стамболов и др. Първоначално в неговите редове се включват представители и на революционното течение, и на консервативните среди. Но на Общото събрание (18-22 ноември 1876 г.) превес вземат представителите на второто течение, което се отразило и на духа на изработената програма на Българското централно благотворително общество в Букурещ (БЦБО). В нея се издига идеята за създаване на независима българска държава, но с монархическа форма на управление. Независимо от това Българското централно благотворително общество в Букурещ (БЦБО) развива не малка дейност за сплотяване на силите на българското националноосвободително движение след жестокото потушаване на Априлското въстание (1876 г.). То не само оказва помощ на пострадалото българско население, но се включва активно и в набирането на български доброволци за Сръбско-турската война (1876 г.). Чрез материалната подкрепа на славянските комитети в Русия то поема и издръжката на завърналите се в Румъния българи след участието им във войната. За пропагандиране на своите цели и привличане на европейското обществено мнение в защита на българския народ Българското централно благотворително общество в Букурещ (БЦБО) ползва в. "Нова България", издаван от Христо Ботев. След обявяване на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) то се обръща с възвание към българския народ да подкрепи действията на руската армия. Със същото възвание то обявява и прекратяването на своята дейност.

 

 

1877 г.

Издадена е везирска заповед, с която екзарх Антим I е уволнен и изпратен на заточение в Мала Азия. Антим I (светско име Атанас Михайлов Чалъков) е духовник, първият български екзарх, обществен и политически деец. Роден е през 1816 г. в Лозенград (днес в Турция). Учи последователно в Коручешменското училище в Цариград, в Богословското училище на о. Халки и в Духовната академия в Москва. Завръщайки се от Русия, той става преподавател, а по-късно и ректор на Духовната семинария на о. Халки. През 1861 г. е ръкоположен за варненско-преславски, а през 1868 г. – за видински митрополит. Антим I провежда борба за независима българска църква, отхвърля каноническото подчинение на Цариградската патриаршия, обявява се и срещу унията. През 1871 г. е избран за член на Временния съвет на Българската екзархия, а на 16 февруари 1872 г. за български екзарх. По време на Априлското въстание 1876 г. защитава българския народ, поради което турското правителство го заточава в Мала Азия. Освободен през 1878 г., той отново заема екзархийския си пост и се включва в политическото изграждане на българската държава. Избран е за председател на Учредителното събрание и на I Велико Народно събрание (1879 г.) в Търново. Умира 1 декември 1888 г.

 

 

1876 г.

От 14 до 16 април се провежда Оборищенско събрание. То е събрание на 65 представители на революционните комитети на около 58 селища от IV-Панагюрски, революционен окръг в историческата местност Оборище, намираща се на 11 км северозападно от Панагюрище. Съгласно решението на Гюргевския революционен комитет трябва да се проведат предварителни събрания за уточняване на някои въпроси по хода на подготовката на Априлското въстание (1876 г.). Ръководните дейци на IV революционен окръг определят Оборище за място на срещата. С цел да не се допуснат шпиони и случайни лица делегатите са снабдени с пълномощни писма от съответните революционни комитети. Делегатите полагат клетва, след което пристъпват към своята работа. Те преглеждат сметките на всяко село, представени от революционните им комитети, и правят равносметка за цялостната подготовка на въстанието. Определят и датата на въстанието (1 май). Избрана е комисия, която да изработи устав и програма, подробен план за въстаническите действия, военни инструкции, прокламации и т. н. След бурни разисквания делегатите приемат предложението на Георги Бенковски и гласуват пълномощия на апостолите да ръководят въстанието, като с това утвърждават принципа на демократическия централизъм. Оборищенско събрание е най-ярката проява на организираност на българското националнореволюционно движение. Взетите от него решения стават достояние и на останалите революционни окръзи чрез специално изпратени до тях куриери.

 

 

1872 г.

Васил Левски пристига в Букурещ и отсяда в дома на Любен Каравелов.

 

 

1861 г.

В Цариград тържествено пристига ръкоположеният от папата за глава на българската униатска църква Йосиф Соколски. На 2 април същата година Архиепископ Йосиф Соколски е ръкоположен от римския папа Пий IX за архиепископ на българите униати със седалище столицата на Османската империя. Унията е обединение на Православната и Католическата църкви и признаване първенството на римския папа при запазване на православните обреди и богослужение. Течение е в Източноправославната църква, проявяващо се като форма на икуменизма, смятан за ерес. Униатското движение в България е църковно-политическо движение за създаване на автономна българска църква под върховенството на римския папа. Възниква в резултат на засилването на католическата пропаганда след Кримската война (1853-1856 г.). Франция и Англия, в стремежа си да отслабят руското влияние на Балканите, изпращат множество католически и протестантски мисионери, които разгръщат силна агитация за откъсване на българите от православието. Турското правителство, заинтересувано от разрушаването на верското единство на българите и за да нанесе удар на руското влияние, поддържа униатското движение. Католическите мисионери обаче не могат да се похвалят със значителни успехи. Униатското движение не е популярно сред българското население. Само една малка част от обществеността проявява склонност да приеме католицизма и да се откъсне от Цариградската патриаршия и да извоюва независима българска църква. През 1859 г. българите в Кукуш се обявяват за униати. На 18 декември 1860 г. Драган Цанков, 80-годишният архимандрит Йосиф Соколски и др. подписват акт за уния - присъединяване на българската църква към католическата. Йосиф Соколски е ръкоположен в Рим от самия папа Пий IX за архиепископ на българите униати (2 април 1861 г.). Високата порта признава веднага новообразуваната българска униатска община в Цариград и заточва Иларион Макариополски. Българският народ не приема новосъздадената църква. Той стои зад Иларион Макариополски дори и след заточаването му. Найден Геров и Петко Рачов Славейков успяват да убедят Йосиф Соколски да се откаже от унията. Той заминава за Одеса (6 юни 1861 г.), откъдето отправя послание до българите униати да се върнат към православието. Драган Цанков също се отказва от унията. Униатското движение заглъхва. Остават само незначителни униатски групи.

 

 

1861 г.

Високата порта издава заповед, с която се потвърждава заточението на българските владици Иларион, Авксентий и Паисий. Иларион Макариополски (светско име Стоян Стоянов Михайловски) е висш духовник, митрополит, един от водачите на църковно-националната борба. Роден е през септември 1812 г. в гр. Елена. Отначало учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в с. Арбанаси (днес към Велико Търново). През 1831 г. отива в Хилендарския манастир (Атон), където през 1832 г. приема монашество и продължава образованието си в гръцките училища в Карея (Атонския полуостров) и на о. Андрос. След това завършва гръцка гимназия в Атина. През 1841 г. пристига в Цариград, за да продължи своето образование. Тук се запознава с Неофит Бозвели и става негов близък сподвижник и помощник в разгорялата се борба за извоюване на църковно-национална независимост. За активната му дейност по искане на Цариградската патриаршия през 1845 г. е заточен в Света гора. Освободен от там през 1850 г., той разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен глава на цариградските българи. За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика. В началото на 1858 г. се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за епископ и става предстоятел на Българската църква в столицата на Османската империя. Това му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Вселенската патриаршия, така и пред Високата порта. На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски извършва дръзка провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия. С този акт по същество той дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с върховенството на Патриаршията и с гръцката църковна зависимост. За тази си смела постъпка Иларион Макариополски е отново заточен, този път в Мала Азия, където престоял до 1864 г. Преди заминаването си (1861 г.) отправя (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост. След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е избран във Временния екзархийски съвет; член е и на първия Свети синод. През 1872 г. става търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) край Лясковец. Умира на 4 юни 1875 г.

 

 

1854 г.

"Средоточното попечителство" в Букурещ изготвя обръщение към Михаил Горчаков, в което се разясняват основни цели на организацията: да подпомага "страдущите българи отвъд Дунава" и да съдейства за сформирането на български доброволчески отряди. Средоточното българско попечителство е обществено-политическа организация, създадена на 9 март 1854 г. от представители на заможните слоеве на българската емиграция във Влашко на основата на съществуващия временен комитет "Епитропия", учреден през 1853 г. Поставя си за цел да възглави освободителното движение на българския народ, както и дейността на българската емиграция в условията на започналата Кримска война (1853-1856 г.). В действителност обаче дейността му се ограничава до набирането на български доброволци в помощ на руската армия. След като е признато официално от руското правителство, създава свои поделения в редица др. градове - Браила, Галац, Плоещ и др. След преустановяване на войната дейността му почти замира. През 1862 г. се преустройва в благотворително дружество (Добродетелна дружина). Добродетелната дружина, Българска добродетелна дружина, Комитет на "старите" е обществено-политическа организация на българската емиграция в Букурещ, изразяваща интересите на по-заможните кръгове в нея. Избухналата през 1853 г. Кримска война раздвижва духовете на българското население във Влашко и Молдова, като не оставя равнодушни и едрите търговци и чифликчии. През 1854 г. в Букурещ с насърчението на руското военно командване те създават комитет, наречен Средоточно българско попечителство (Епитропия), което има за задача да събира и въоръжава български доброволци за участие във войната на страната на руската армия. Попечителството няма определена политическа програма. То ограничава дейността си само до подобряване участта на поробените българи, без да посочва средствата за това. През 1862 г. Попечителството се преименува в Българска добродетелна дружина или само Добродетелна дружина. Макар че приема формата на благотворителна организация, то фактически си поставя и определени политически цели. Както Попечителството, така и Добродетелната дружина в своята дейност се придържа обикновено към съветите на руската дипломация. Най-изтъкнати нейни основатели и ръководни дейци са братята Евлоги и Христо Георгиеви, д-р Г. Атанасович, Ив. Бакалоглу и др. По въпроса за освобождението на България от османско иго Добродетелната дружина разчита главно на помощта на Русия и поради това не споделя възгледите на представителите на българската революционна емиграция в Румъния. Вследствие на това Добродетелната дружина често влиза в остри противоречия с тях. В отделни случаи обаче при благоприятно изменение на политическата обстановка на Балканите тя подпомага действията на българските революционери. През 1866-1867 г. в съответствие с плановете на руската дипломация по Източния въпрос Добродетелната дружина се насочва към сближение със сръбското правителство. За целта се разработва специална "Програма за политическите отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или на тяхното сърдечно отношение". В нея се предвижда създаването на една голяма славянска държава от сърби и българи, която да има общо правителство и Народно събрание. За княз на тази държава е посочен сръбският княз Михаил Обренович. За осъществяването на тази програма Добродетелната дружина предприема стъпки за създаване на революционно брожение в България и оказва материална помощ за формиране на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю. През есента на същата година подпомага също и организирането на Втората българска легия в Белград. След неуспеха на своя план Добродетелната дружина се насочва към сближаване с Османската империя и създаване на българо-турска дуалистична държава по подобие на Австро-Унгария, при която турският султан да бъде провъзгласен и за български цар. След неуспеха и на това начинание Добродетелната дружина отново се оставя да бъде тласкана от руската дипломация, без да разгръща каквато и да е по-съществена дейност. Макар и да не прекратява своето съществуване и след Освобождението, тя не играе вече никаква роля в политическия живот на българите, останали в Румъния. Престава формално да съществува след смъртта на Евлоги Георгиев през 1897 г.

 

 

1205 г.

Цар Калоян нанася катастрофално поражение на кръстоносната войска в битката при Одрин. На бойното поле българският цар пристига с цялата българска армия и 14 000 кумани. Маневрената куманска конница предприема лъжлива атака срещу латинския лагер и увлича рицарите в преследване. Бързото и на пръв поглед неорганизирано движение на конниците увлича рицарите в преследването им. Така неорганизирано и безредно те се отдалечават от своя лагер, за да достигнат до очакващата ги в засада българска войска. Затворени в плътен кръг, те се оказват срещу очакващите ги отряди на Калоян. Някои от спасилите се рицари, участници в това решително сражение, след време записват с покруса, че в битката при Одрин загива “цветът на рицарската войска". Император Балдуин е пленен и отведен в Търново. Малкото рицари, които успяват да избягат от полесражението, бягат към Родосто и Константинопол. Калоян (Йоаница) е цар на българите (1197-1207 г.) от рода Асеневци, брат на цар Асен I (1187-1196 г.) и на цар Петър II (1196-1197 г.), изтъкнат пълководец и дипломат. След победата на въстанието на Петър и Асен (1185-1187 г.) като гарант за миролюбивата политика на

България спрямо Византия Калоян е изпратен като заложник в Цариград, където успява да се запознае с тънкостите на византийската дипломация. Възкачва се на престола след убийството на брат му Петър и предприема незабавни действия за укрепване на централната власт и обуздаване на сепаратистичните стремежи на болярите. Възползвайки се от избухналите по онова време вътрешни борби във Византия, от нея се отделят присъединилите се по-рано български боляри Иванко и Добромир Хриз, както и висшите сановници Мануил Камица (който минава на страната на Добромир Хриз) и Йоан Спиридопаки, управител на Смолянската област. За да се справи с отцепниците, император Алексий III Ангел потърсва сближение с Калоян и в края на 1201 г. сключва мир с него, по силата на който признава всички териториални придобивки на България, постигнати след 1195 г. През този неколкогодишен период е освободена цяла Северна България заедно с черноморските градове, а така също и областите около Видин, Белград и Браничево. В началото на 1201 г. в ръцете на българския владетел падат още важната крепост Констанция (днес Кюстенджа) и Варна. След сключването на мира с Византия Калоян успява да изтласка и Добромир Хриз от неговите владения. В резултат на това българската държава достига своите териториални граници, които имала преди падането й под византийска власт. Не много след подписването на мирния договор с Византия против България предприема поход унгарският крал Емерих. През 1203 г. той окупира областите около Белград, Браничево и Ниш, в които живее българско население, и побързва да се провъзгласи за "крал на България". Калоян съсредоточава против него своите войски и успява да го прогони от тези области. За да извоюва официално признаване на българската държава, Калоян влиза в преговори с римската курия и през 1204 г. сключва уния с папа Инокентий III. В резултат на това той е провъзгласен за "крал", а архиепископ Василий - главата на българската църква, за "примас". Този акт има чисто формален характер и не позволява на римския папа да разпростре своето влияние над българите, но дава възможност на българския владетел да продължи усилията си за териториално разширение на своята държава. След блестящо разиграна военна операция, на 14 април 1205 г. нанася катастрофално поражение на кръстоносците при Одрин и пленява император Балдуин Фландърски. След тази битка българската държава се утвърждава като първостепенна политическа и военна сила на Балканите. Скоро Калоян превзема Пловдив и се насочва на юг към Солунското маркграфство. Освобождава за кратко време редица крепости - Серес, Костур, Битоля, Охрид и др., и стига до стените на Солун. Убит е през август 1207 г. от куманския вожд Манастър в резултат на заговор, в който участват и някои български боляри, недоволни от прекомерното засилване на централната власт. През 1972 г. в търновската църква "Св. 40 мъченици" е открито погребение на около 35-40-годишен мъж с изключителен за времето си ръст (близо два метра), на чиято лява ръка има златен пръстен, тежък 61,15 г. Върху плочката на пръстена е изобразено животно с остра кучешка муцуна, тяло и опашка на лъв и с орлови нокти на краката. Около него е гравиран надпис: "Калоянов пръстен". Покойникът е бил облечен в скъпа пурпурна дреха, украсена със златотъкана шевица и бисери, и е бил обут в червени обувки. Анализът на данните от погребението позволяват на учените да приемат, че е открит гробът на цар Калоян.

 

 

На тази дата са родени:

 

1939 г.

Роден е Миле (Милан) Венков Марковски - български писател. Завършва гимназия в Скопие (1957 г.) и философия в Скопския университет (1962 г.). Работи като главен редактор на вестник “Наш свят" към издателство “Детска

радост" - Скопие (1965-1968 г.); зам.-главен редактор на вестник “Септемврийче" (1968-1975 г.). Автор на белетристични творби, предимно за деца и юноши. Негови творби са превеждани на немски и сърбохърватски език Негови съчинения са : “В неделя след обед" (1964 г.), “По детските пътеки" (1965 г.), “Малко за Рамче" (1966 г.), “Тиха дълга нощ" (1968 г.), “Град Приказка" (1969 г.), “Котката и канарчето" (1971 г.), “Гъба под чадър" (1972 г.), “Непресъхнали кандила" (1974 г.), “Пясъчко" (1974 г.), “Приказки от осмия ден" (1975 г.), “Приключенията на една гладка писалка" (1975), “Рамче и слънцето" (1975). Посм. излизат: “Вълшебникът ни очаква" (1976 г.), “Твърдоглаво време" (1985), “Забавните приключения на Весел Мечо" (1986 г.), “Пясъчко" (1989 г.).

 

 

На тази дата умират:

 

1892 г.

Умира Христо Караминков (Бунито, Малкия) - български възрожденски деец, революционер. Участник в борбата за държавна независимост и в работата на Търновския революционен комитет. Член е на Гюргевския революционен комитет, определен е за помощник-апостол на I (Търновски) революционен окръг. От началото на 1876 г. работи в България по подготовката на въстанието. Включва се в четата на поп Харитон и участва в сражения. След разгрома на четата заедно със Ст. Стамболов бяга в Румъния. Взема участие в Руско-турската война (1877-1878 г.). След Освобождението е окръжен съветник и народен представител.

 

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

 

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;