На този ден през 1841 г. приблизително около 300 от участниците в Първия браилски бунт се качват на кораб, с който имат намерение да преминат на българския бряг. Местните власти се опитват да ги спрат, при което избухва сражение. Впоследствие бунтът се проваля. През 1877 г. в хода на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) Осман паша напуска Видин и с основната част от своя отряд тръгва към Ловеч. По време на Руско-турската освободителна война Предният отряд на руската армия достига до превала на Хаинбоазкия проход. Ген. Йосиф Гурко предлага на главнокомандващия да бъдат изпратени подкрепления, с които Предният отряд да настъпи към Пловдив и Харманли. През 1878 г. е подписан Берлинският договор. Съгласно него Румъния получава Северна Добруджа, Сърбия - Нишко и Пиротско, Високата порта си връща Македония и Одринска Тракия. Между Дунав и Стара планина е създадено васално Княжество България (63 752 кв. км и 1 740 000 души), а на юг от Балкана - автономна област Източна Румелия (35 901 кв. км и 816 000 души).

На 13 юли са родени: Величко Тодоров - славист, литературовед, Бойко Ноев –политик, Атанас Димитров Яранов – художник, Никола Петров Русев - драматург, Гриша Филипов - политик, министър-председател, Коста Василев Тодоров –политик, поет, белетрист, публицист.

На 13 юли умират: Асен Кисимов – актьор и Димитър Димитров Икономов - преводач, литератор.

2001 г.

Президентът на Република България Петър Стоянов присъжда "Орден Стара планина“ първа степен на:

1. Доминик Шасар, извънреден и пълномощен посланик на Френската република в Република България

2. Абдеслам Алем, извънреден и пълномощен посланик на Кралство Мароко в Република България

3. Мохаммад Сауд Аллумай, извънреден и пълномощен посланик на Кувейт в Република България

2000 г.

Президентът на Република България Петър Стоянов присъжда "Орден Стара планина“ първа степен на:

1. Тамаш Тик, извънреден и пълномощен посланик на Република Унгария в Република България

2. Тапио Саарела, извънреден и пълномощен посланик на Република Финландия в Република България

1989 г.

Политбюро на ЦК на БКП обмисля възможността България да стане член на Международния валутен фонд (МВФ) и да потърси неговата помощ, включително и по въпроса за външния дълг. България е член на МВФ от 1990 г. Квотата на страната възлиза на 640.2 млн. СПТ(специални права на тираж). За периода 1991 – 2004 г. България сключва общо дванадесет споразумения с МВФ, като общият размер на предоставените средства достига 2.1 млрд. СПТ. Специалните права на тираж (СПТ) (на английски език SDR-Special Draving Right) са създадени през 1969 г. от Международния валутен фонд като безналични международни резервни активи, разпределени между членовете на МВФ, пропорционално на вноските им, за допълване на съществуващите резервни активи. Всяка страна-членка има специална сметка, по която са записани, разпределените й СПТ. Досега е имало две емисии на специалните права на тираж-през 1970-1972 и през 1979-1981г. В момента България има дял в капитала на МВФ от 640 млн. специални права на тираж, което прави достъп до финансови ресурси от около 1 милиард и 23 милиона. СПТ са специфична валутна единица. Нейният обменен курс се определя от МВФ. Първоначално стойността им е била определена като стойността на 0,888671 грама злато. След провала на Бретън-Удската валутна система, СПТ се предефинират като "кошница от валути". Между 1974 и 1981г. валутите, които са влизали в кошницата са били 16, но след 1981г. са само 5. Днес в нея влизат еврото (Германия, Франция) японската йена, британска лира и американския долар. Това са валутите на страните, които имат най-голям износ. Тежестта на отделните валути в "кошницата" се предоговаря на всеки 5 години, за да отразява по-реално относителите дялове на страните в международната търговия и износа на страните. Последно е договорена 2001 г. Към момента "теглата" на отделните валути са (източник):

Щатски долар-45%

Евро -29%

Японска йена -15%

Британска лира-11%

Специалните права на тираж се използват при получаване на траншове от МВФ, при сключени споразумения, както и при много други международни споразумения сделките са уговорени в СПТ.

1983 г.

На официално посещение в България е заместник-федералният канцлер и федерален министър на външните работи Ханс-Дитрих Геншер. Ханс Дитрих Геншер е роден на 21 март 1927 г. По време на Втората световна война работи като помощник в ВВС. За кратък период е затворник на британските и американските сили. От 1946 г. до 1949 г. учи право и икономика в университетите в Хале и Лайпциг. През 1966 г. става член на Либералнодемократическата партия на Германия. През 1952 г. напуска ГДР и преминава във ФРГ. През 1952 г. става член на Свободната демократичната партия и започва политическа кариера. През 1954 г. става адвокат в Бремен. От 1965 г. е избран за депутат в Бундестага. Остава депутат без прекъсване до 1998 г. В периода 1969-1974 г. изпълнява длъжността федерален министър на вътрешните работи. От 1974 г. до 1992 г. е федерален външен министър и вицеканцлер. През май 1992 г. на 65-годишна възраст подава оставка и от двата поста по собствено желание. Оттогава е почетен председател на Свободната демократична партия.

1944 г.

Връчена е съветска нота срещу прекарването на съветски военнопленници от немските войски през българска територия. България се съгласява с нотата на 17 юли 1944 г.

1907 г.

Под командването на Таню войвода, обединените чети водят най-големите сражения на ВМРО с турската войска след Илинденското въстание при “Ножот", Попадийски чукари и Ясенова глава, Прилепско. Загиват 54 четници, главно от Костурската организационна чета.

1878 г.

Подписан е Берлинският договор. Съгласно него Румъния получава Северна Добруджа, Сърбия - Нишко и Пиротско, Високата порта си връща Македония и Одринска Тракия. Между Дунав и Стара планина е създадено васално Княжество България (63 752 кв. км и 1 740 000 души), а на юг от Балкана - автономна област Източна Румелия (35 901 кв. км и 816 000 души).

Берлинският договор е международен акт, подписан на 13 юли от представители на държавите, участвали в Берлинския конгрес (1878 г.). Главното му предназначение е ревизията на Санстефанския договор (1878 г.). По силата на Берлинския договор току-що освободилата се българска държава е разпокъсана на няколко части.

1. Териториите между река Дунав и Стара планина заедно с тогавашната Софийска област образуват Княжество България начело с княз, избиран пряко от народа. За да бъде признат за законен български владетел, той трябва да получи съгласието на Великите сили (Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия и Италия) и Османската империя. За управлението на Княжеството се предвижда Органически устав (конституция), изработен от събрание на местни първенци. Срокът на Временното руско управление в България се намалява от 2 години на 9 месеца. Намиращата се в Княжеството османска армия трябва да напусне неговите предели и да се замени с местна народна милиция. Новата българска държава се поставя във васална зависимост от Османската империя и се задължава да и плаща ежегоден данък. За нея остават в сила всички договори, подписани между западните велики сили и Османската империя до избухването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г., и др.

2. Земите между Стара планина и Родопите се обособяват в отделна автономна област под произволното име Източна Румелия. Управлението и се възлага на генерал-губернатор, назначаван от Високата порта и одобряван също така от Великите сили, участвали в Берлинския конгрес. В негова подкрепа трябва да действа Областно събрание, избирано от населението, живеещо в Областта.

3. Македония и Одринско остават отново в пределите на Османската империя под пряката власт на султана, т. е. за тези две български области не се предвижда каквато и да било промяна в статута им от времето преди Руско-турската освободителна война (1877 г.-1878 г.). Османската империя приема единственото задължение да подготви и проведе в тези две области реформи, чрез които да бъдат изравнени правата на християнското население с тези на мохамеданското.

4. Градовете Пирот и Враня се предават на Сърбия, а Румъния получава Северна Добруджа като компенсация за Бесарабия, която по силата на Санстефанския договор се предоставя на Русия. В Берлинския договор са включени и клаузи, отнасящи се до съседните балкански страни. Румъния, Сърбия и Черна гора се признават за независими държави, но се задължават да поемат изплащането на съответната част от държавния дълг на Османската империя.

Големи придобивки с Берлинския договор получава Австро-Унгария. На нея се предоставя правото да окупира в продължение на 30 години Босна и Херцеговина, да държи свои войски в Новопазарския санджак, който остава в пределите на Османската империя, и да контролира бреговата линия на Черна гора по Адриатическо море. На свой ред Англия узаконява своето право да заграби гръцкия о. Кипър.

Берлинският договор съществува формално до избухването на Балканската война (1912 г.-1913 г.). Някои негови клаузи са променени още при Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г. и при провъзгласяване независимостта на България през 1908 г., но повечето от тях остават в сила и след тази война.

1877 г.

В хода на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) Осман паша напуска Видин и с основната част от своя отряд тръгва към Ловеч.

Осман паша е турски военен деец, маршал. При избухването на Руско-турската освободителна война той е началник на турския гарнизон във Видин. В хода на войната Осман паша се прехвърля със своята войска в Плевен и се съпротивлява на руските и румънските войски до края на ноември 1877 г. След превземането на града той е пленен от руската армия. Освободен е след края на войната. По време на Руско-турската освободителна война Предният отряд на руската армия достига до превала на Хаинбоазкия проход. Ген. Йосиф Гурко предлага на главнокомандващия да бъдат изпратени подкрепления, с които Предният отряд да настъпи към Пловдив и Харманли. Йосиф Владимирович Гурко е руски военен деец, генерал-фелдмаршал. Роден е на 16 юли 1828 г. По време на Руско-турската освободителна война ( 1877 г.-1878 г.) на него е поверено командването на Предния отряд на руската армия, в състава на който влиза и Българското опълчение. Под негово ръководство отрядът, след преминаването на река Дунав при Свищов, се отправя на юг, освобождава редица селища, стига до Търново и оттам се прехвърля през Хаинбоазкия проход, считан от противника за непроходим. Води бойни действия и при Стара Загора. Под натиска на превъзхождащия го противник е принуден да отстъпи към Стара планина и се установява на Шипченския проход. След като укрепя позициите на Шипка, на генерал Гурко е поверено командването на руските войски, които водят боеве в района на Плевен. След освобождаването на селата Горни Дъбник и Телиш Гурко поема ръководството на руската армия по прехвърлянето й през Арабаконашкия (днешен Ботевградския) проход и въпреки тежките зимни условия в началото на януари 1878 г. достига до София. След това генерал Гурко освобождава Пловдив и превзема Одрин. Допринася за крайната победа на руската армия на Балканския боен театър и с това ускорява подписването на Санстефанския договор през 1878 г. Умира на 15 януари 1901 г.

1841 г.

В края на деня приблизително около 300 участниците в Първия браилски бунт се качват на кораб, с който имат намерение да преминат на българския бряг. Местните власти се опитват да ги спрат, при което избухва сражение. Впоследствие бунтът се проваля. Браилските бунтове (1841-1843 г.) са революционни акции на българската емиграция в Румъния за освобождение от османско иго с ръководен център Браила. Първият от тях е организиран през 1841 г. Начело застават сръбският капитан Владислав Татич и българинът В. Хадживълков. Участниците в него се опитват да използват влошеното външно и вътрешнополитическо положение на Османската империя след неуспешната за Високата порта Турско-египетска война (1839 г.), за да вдигнат въстание в България. За целта е замислено прехвърлянето на една чета от Влашко и Молдова на българския бряг. В организирането й вземат участие редица български търговци и занаятчии. Към тях се присъединяват и известен брой гърци. За кратко време са събрани много доброволци, закупено е необходимото оръжие. В началото на юли 1841 г. бунтът е обявен в Браила. Прехвърлянето на четата в България обаче среща въоръжен отпор от страна на румънските власти, които се страхували от усложнение на техните отношения с Османската империя. Около 80 души от българите са убити, а останалата част са заловени и изпратени на каторжна работа в Румъния. Само малък брой от четниците успяват да се спасят и укрият. След неуспеха на първата акция, през август същата година българските емигранти започват подготовката на нова. По това време в Браила пристига Г. С. Раковски, който се свързва с капитан Хаджи Ставри - пратеник на тесало-епирското революционно дружество, и установява контакт с главния организатор на новия бунт Г. Димитров Казак. Планът на акцията предвижда събирането на многохиляден отряд от Южна Бесарабия и вътрешността на Влашко и Молдова, който след това да мине през Браила и да увлече намиращите се там български и гръцки доброволци. Разбивайки местния румънски гарнизон, отрядът трябва да се прехвърли през Дунав на българския бряг и да вдигне въстание. Румънските власти узнават за готвения план и вземат своевременни контрамерки. През февруари 1842 г. румънските власти правят опит да арестуват Г. С. Раковски. Стига се до ново сражение със заговорниците. За да спаси заловените бунтовници, Г. С. Раковски се предава и е осъден на смърт. Но тъй като притежава гръцки паспорт (под името Георги Македон), е предаден на гръцките консулски власти. И след този неуспех действията на българската революционна емиграция за организиране на чета, която да вдигне въстание в България, не престават. През 1843 г. начело на новата акция в Браила застава българинът А. Дешев. По същото време в други градове на Румъния развиват дейност П. Иванович, капитан Ст. Радович, Н. Филиповски (капитан дядо Никола) и др. Четниците отново трябвало да се съсредоточат в Браила и да преминат р. Дунав на българския бряг. Но и този път румънските власти узнават и вземат мерки за осуетяването на бунта. През септември същата година организаторите на акцията са заловени и изпратени на каторжна работа в Румъния. Великите сили подписват Конвенция за проливите, с която се гарантират независимостта на Османската империя и постановяват, че Босфора и Дарданелите са затворени за военни кораби в мирно време. Лондонската конвенция за проливите е подписана между Русия, Великобритания, Австрия, Франция, Прусия и Турция. Султанът си запазва правото да издава разрешение за преминаване през проливите на леки кораби, които са в разпореждане на посолствата на приятелски държави. Конвенцията окончателно премахва привилегированото положение на Русия в проливите, създадено от Ункяр-Искеселийския договор (1833 г.). До подписването на конвенцията Черно море е смятано за затворено море на крайбрежните държави (Русия и Турция) и преминаването на кораби през проливите се регулира от руско-турски съглашения. Конвенцията създава прецедент, като дава на странични държави юридически основания да претендират за опека над проливите под предлог за запазване на всеобщия мир.

На тази дата са родени:

1954 г.

Роден е Величко Тодоров - български славист, литературовед. Завършва славянски филологии в СУ “Св. Климент Охридски". Асистент по чешка и славянска литература в ПУ “П. Хилендарски" (1980-1984 г.). Главен асистент е в СУ "Св. Климент Охридски" (от 1988 г.). Лектор е по български език в Карловия университет в Прага (1989-1993 г.). Доктор е по филология (1988 г.) и доцент. Автор на: “Българо-чешки литературни паралели, I-II" (1983-1992 г.), “История на чешката литература, I-II" (1986-1989 г.); “Свет. чех. Кн. за Карел Чапек" (1991); “Uvod do bulharistiky" (1991, Прага); “Чешки представи за България и за българите" (1992 г., в съавт.) и др.

1954 г.

Роден е Бойко Ноев – български политик. Завършва Института за международни отношения в Москва през 1981 г. Оттогава до 1993 г. работи в различни отдели на Министерството на външните работи - Културно сътрудничество, Общи международни въпроси, Европейски и регионални структури, Европейско сътрудничество и институции. От август 1992 г. е началник на отдел "Европейско сътрудничество и институции", който се занимава със сътрудничеството с НАТО, ЗЕС, ОССЕ и Съвета на Европа. От октомври 1993 г. е директор на Центъра за подготовка на кадри по националната сигурност към Министерството на отбраната. От 5 януари 1994 г. е заместник-министър на отбраната, отговарящ за военно-политическите въпроси в правителството на Любен Беров. На 25 април 1994 г. подава оставка след скандал с началника на ГЩ ген. Любен Петров. В служебното правителство на Ренета Инджова е министър на отбраната от 17 октомври 1994 г. до 26 януари 1995 г. През 1995 г. се връща на работа във външно министерство. От 1 септември 1996 г. е посланик в Белгия и Люксембург, а от октомври 1996 г. - ръководител на постоянната дипломатическа мисия на България към НАТО в Брюксел. В периода 1999 - 2001 г. е министър на отбраната в правителството на Иван Костов, назначен на мястото на Георги Ананиев след промените в кабинета през декември 1999 г. Владее английски, френски и руски езици. Женен и има син и дъщеря.

1940 г.

Роден е Атанас Димитров Яранов – български художник. Активно навлиза в художественото изкуство през 70-те години (времето на второто поколение “млади"). Започва участието си в младежките и общите художествени изложби с напълно оформен индивидуален стил - едро изсечени, монументални форми, пределно обобщени, напомнящи стенописи (с корени в архаичната пластика, дърворезбата и сграфито техниката). Използва тъмни земни тоналности. Характерни за произведенията му са неизменима вътрешна ритмика в статичните пози на фигурите, редуциран кръг от образи, еднакви като типаж (мъже и жени с удължени лица, източен тип очи, ъгловати форми; коне, кучета и птици - с груби черти, огромни очи и човешки погледи), всички свободно общуващи и в някакво неопределено митологично, и в напълно реално пространство. След неговата смърт през 1988 г. колегите му от “Дружество 33" организират негова изложба в София (1991 г.), учредена е и награда на негово име.

1932 г.

Роден е Никола Петров Русев - български драматург. Завършва Държавното висше театрално училище "Кръстьо Сарафов" (1954 г.). Работи в радиотеатъра на Радио София (1952-1955 г., 1958-1960 г.), режисьор в Театъра за селото (1955-1958 г.), драматург в Толбухинския театър (дн. Добрич) (1960-1961 г.), театър "Сълза и смях" (1967-1971 г.), сценарист в Студията за игрални филми от 1971 г. Започва да пише пиеси през 60-те години. Автор е на драмите: "Делниците имат много времена", "Посоки", "Усилия", "Я, колко макове!", "Табакера 18 карата", "Старчето и стрелата", "Юнаци с умни калпаци", "Зелената брадавица", "Русият и гугутката", "Грамофон и маслини", "От земята до небето"; сценарист на игралния филм "Къщи без огради" (1973 г.), на радиопиеси и пиеси за деца. Умира на 16 юли 1990 г. в София.

1919 г.

Роден е Гриша Филипов - български политик, министър-председател (1981-1986 г.). Завършва Физико-математическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски" (1938-1940 г.). Член е на БКП (от 1940 г.). Осъждан е за противодържавна дейност (1942 г. на 12 години и 1943 г. на 15 години затвор). Завършва икономика на промишлеността и търговията в Москва (1951 г.). Кандидат на икономическите науки (1954 г.). Завежда катедра Марксизъм-ленинизъм във ВМЕИ, преподавател е по политическа икономия. Заместник-председател е на Държавната планова комисия (1957 г.), заместник-завеждащ отдел е “Планово-финансово-търговски" на ЦК на БКП (1958-1964 г.). Първи заместник-председател е на Държавния комитет по планиране (1971-1986 г.). Член (1966-1989 г.) и секретар е на ЦК на БКП (1971-1981 г., 1986-1989 г.). Член е на Политбюро (1974-1989 г.). Член е на Държавния съвет на НРБ (1971-1981 г., 1986-1989 г.). Народен представител (1966-1989 г.). Изключен е от БКП (20 април 1990 г.). Умира на 2 ноември 1994 г. в София.

1889 г.

Роден е Коста Василев Тодоров – български политик, поет, белетрист, публицист. Завършва Военното училище в София, учи история в Одеса и право в Брюксел. При започването на Първата световна война 1914–1918 г. се включва във френския легион и през Южния фронт се прехвърля в България. Изпратен е в затвора и там се среща с Ал. Стамболийски. След войната редактира сп. "Сила", публикува материали във в. "Земеделско знаме", "Младежко знаме" и др. От 1920 г. е член на БЗНС. По време на управлението на БЗНС (1920–1923 г.) е пълномощен министър в Белград. След свалянето на БЗНС от власт на 9 юни 1923 г. остава в чужбина и е един от ръководителите на Задграничното представителство на БЗНС. Редактира излизащите зад граница в. "Земледелско знаме" и сп. "Народна воля". През 1926 г. е осъден задочно на смърт. След дадената от правителството на Народния блок амнистия се завръща в родината. Участва в ръководствата на БЗНС "Ал. Стамболийски" и БЗНС – Обединен. През 1938 г. е принуден да напусне България и отново е осъден задочно на смърт за антифашистка дейност (1941 г.). Установява се да живее в Канада. Умира в Париж на път за България на 11 януари 1947 г.

На тази дата умират:

2005 г.

Умира Асен Кисимов – български актьор. Роден е на 3 май 1936 г. в Пловдив. Завършва актьорско майсторство при проф. Георги Стаматов в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". От 1962 до 1966 г. е в Театър "Българска армия", където се връща отново след 6 години. От 1947 г. участва постоянно в радио- и телевизионни предавания за деца и възрастни. Снима се в близо 30 филма, сред които "Рицарят на бялата дама", "От нищо нещо", "Понеделник сутрин"(1966 г.), "Бронзовата лисица“ (1991 г.), "Бягащи кучета“ (1989 г.), "Топло“ (1978 г.), "Хора отдалече“ (1977 г.), "Да изядеш ябълката“ (1976 г.), "И дойде денят“ (1973 г.), Носител е на много отличия, сред които големите награди за художествено слово "Владимир Трендафилов" през 1986 г. и "100 години Чудомир" през 1990 г. Бате Асен изпълнява и някои български детски песни, сред които "Къде остана детството" от "Войната на таралежите", "Всичко тече" - от филма "Васко да Гама от село Рупча".

1975 г.

Умира Димитър Димитров Икономов - български преводач, литератор, общественик, популяризатор на полската литература и култура в България. През 1937 г. завършва Духовната семинария и Свободния университет в София . Работи като стенограф в Народното събрание, журналист, чиновник в посолството във Варшава, където взема участие в полското съпротивително движение по време на Втората световна война. Арестуван е и е разследван от Гестапо, отзован в България. След 9 септември 1944 г. е организационен секретар на "Звено" за страната, народен представител е в ХХVI Обикновено Народно събрание. Превежда от полски език над 60 книги, съставител на антологии, автор е на статии за полска литература.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:



Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;