На тази дата на игрище "Ботев" в Пловдив се провежда първият държавен шампионат по лека атлетика, а през 1996 г. - оригиналът на "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски е донесен от анонимен дарител в Националния исторически музей. Ръкописът е изнесен тайно от българската обител на Атонския полуостров (Света гора), но по-късно е върнат обратно.

2010 г.

Министерството на културата присъжда орден "Златен век“ на посланика на Франция в България Етиен дьо Понсен и посланика на Япония в България Цунехаро Такеда.

2007 г.

Президентът на Република България присъжда орден "Стара планина“ първа степен на Ю Джън, "за изключително големия му принос за развитието и укрепването на двустранните отношения, както и по повод окончателното му отпътуване от страната.“.

2002 г.

В периода 13 - 14 септември министър-председателят Симеон Сакскобургготски участва в проведената в Братислава среща на страните от ЦЕФТА. В изказването си там Сакскобургготски подчертава, че България е страна с функционираща пазарна икономика.

1996 г.

Оригинал на "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски е донесен от анонимен дарител в Националния исторически музей. Ръкописът е изнесен тайно от българската обител на Атонския полуостров (Света гора), но по-късно е върнат обратно.

История славянобългарска е първото произведение на българската историография. Написана е от Паисий Хилендарски през 1762 г. въз основа на произведенията на Цезар Бароний - "Деяния церковная и гражданская" (1719 г.), и на Мавро Орбини - "Книга историография" (1722 г.), както и на редица български грамоти, народни предания и легенди. Езикът на "История славянобългарска" е новобългарски. Чрез нея авторът начертава програмата на Българското възраждане - борба за новобългарска просвета, независима българска църква и политическо освобождение. Книгата е написана емоционално, оказва силно въздействие на своите читатели през възрожденската епоха. За големия интерес към нея свидетелстват многобройните преписи (около 60 на брой) и преработки. Първият и препис е още от 1765 г. и е дело на Софроний Врачански. За пръв път е издадена от Й. Иванов през 1914 г.

1977 г.

В периода 13 - 14 септември на посещение в България е партийният и държавен ръководител на ГДР Ерих Хонекер. Подписана е спогодба за научно и културно сътрудничество и са утвърдени насоките за икономическата интеграция между двете страни след 1980 г. На 14 септември е подписан вторият договор за дружба, сътрудничество и взаимна помощ между България и ГДР.

1976 г.

В Улан Батор Людмила Живкова подписва план за научно и културно сътрудничество с Монголия за периода 1976-1980 г.

В периода 13 - 15 септември в София 15 държави създават Международен информационен център по история на балканските народи и връзките им със Средиземноморието (СИБАЛ) със седалище в София.

1965 г.

В периода 13 - 18 септември на посещение в България е генералният секретар на Румънската комунистическа партия Николае Чаушеску. Подписана е спогодба за стокообмен и плащания за 1966-1970 г.

1962 г.

Народна република България установява дипломатически отношения с Кралство Лаос.

1943 г.

Провеждат се англо-американски бомбардировки над Стара Загора, Горна Оряховица и Казанлък.

България се намесва във Втората световна война след подписването на Тристранния пакт на 1 март 1941 г., с което става съюзник на страните от хитлеристката Ос. Страната ни обаче не участва в никакви военни операции на съюзниците си. На 13 декември 1941 г. България обявява война на САЩ и Англия, но отново не участва във военни действия. В края на 1943 г. и началото на 1944 г. София и други градове са подложени неколкократно на бомбардировки от авиацията на САЩ и Англия, чийто резултат са значителни разрушения на жилища, други сгради и човешки жертви.

1941 г.

Край Добрич са спуснати с парашути две групи по 5 души българи – инструктори за партизанското движение, начело с Атанас Дамянов и Груди Филипов, изпратени от съветското разузнаване. На 18 и 19 септември около Трявна са спуснати 7 души, водени от Стоян Палаузов, а около Хасково - 5 души начело с Продан Табаков. На 6 и 7 октомври са спуснати 8 души, водени от Йордан Кискинов - между Солун и Сяр. От 54 души до края на годината остават 14, останалите загиват в сражения с полицията.

Съпротивителното движение в България в периода 1941 г. – 1944 г. е организирано и ръководено от Българската работническа партия (БРП). Възниква след започването на хитлеристката агресия срещу СССР през юни 1941 г.

1926 г.

На 12 и 13 септември на игрище "Ботев" в Пловдив се провежда първият държавен шампионат по лека атлетика.

1924 г.

На 12 и 13 септември в Горна Джумая членове на ВМРО, които са привърженици на дясното течение в организацията, водено от Иван (Ванчė) Михайлов разстрелват Алеко Василев, ръководител на Помощната организация, и Арсений Йовков, главен редактор на в. "Илинден", с около още 20 други привърженици на противниковото – ляво течение във ВМРО. Оцелява водачът на Илинденската организация Георги Занков.

1923 г.

В Старозагорско (Мъглиж, Стара Загора, Нова Загора и др.) избухва Септемврийското въстание (1923 г.), организирано от комунистите в съюз с БЗНС.

Бунтовете се дължат преди всичко на пренасянето на българска територия от Георги Димитров и Васил Коларов на революционната идеология на Коминтерна за наличие на революционна криза и необходимост от революционно въстание. Въстанието също така има за цел събаряне на сговористката власт в България, установена чрез държавния преврат на 9 юни 1923 г., с който БЗНС е свален от власт, като законно избрана управляваща партия.

На разширен пленум на Комунистическия интернационал (Коминтерн) взема решение Българската комунистическа партия (тесни социалисти) (БКП) (т. с.) да организира въоръжено въстание за сваляне на правителството и установяването на работническо-селска власт в България. Димитър Благоев вижда опасността от подобни действия и се обявява против решението на Коминтерна. Подкрепят го и някои от членовете на Централния комитет Тодор Луканов, Тодор Петров и др.

Бунтът започва на 13 септември 1923 г. в с. Мъглиж, Казанлъшко. След няколко дни придобива спорадичен характер и се разпространява. Към 20 септември обхваща по-голямата част от Старозагорска и Новозагорска околии. Най-масови са бунтовете в Северозападна България. На 23 септември е превзет гр. Фердинанд (днес Монтана), на 25 септември с. Бойчиновци; на 26 септември бунтовниците настъпват към Враца, но са разбити при с. Брусарци (днес в област Монтана) от части от Видинския гарнизон.

На 27 септември вече превзетият от бунтовниците гр. Фердинанд пада и Главния революционен комитет дава нареждане за изтегляне към Югославия. Васил Коларов и Георги Димитров още в разгара на военните действия се прехвърлят на югославска територия. В Разложко и Петричко също има опити за бунт. Под ръководството на Вл. Поптомов комунистите завземат казармата в Разлог и властта в някои села на Разложка околия.

Ръководството на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) мобилизира своите членове и ликвидира бунта, като изпраща всички бунтовници по домовете им.

В другите райони на страната (Бургаско, Шуменско, Варненско, Пловдивско) положението остава спокойно. Не избухват бунтове в големите градове - София, Пловдив, Варна, Бургас. За броени дни правителствените сили възстановяват положението.

1908 г.

От 7 до 13 септември в Солун се провежда учредителен конгрес на Съюза на българските конституционни клубове в Турция.

Съюзът на българските конституционни клубове в Турция е една от двете политически партии на българското население в Македония и Одринско, учредена след избухването на Младотурската революция (1908 г.).

През 1908 г. в Османската империя избухва Младотурската революция. Тя има за цел премахване на абсолютната монархия в империята и заменянето й с конституционно-парламентарна монархия, във външнополитически план – премахване на зависимостта на Турция от Великите сили и възвръщане на някогашното й величие. Организаторите на революцията обещават равенство на народите в Османската империя, без оглед на тяхната езикова и религиозна принадлежност, което обещание се оказва измамно и целящо да привлече на своя страна поробените народи в пределите на империята. След успеха на революцията е дадена амнистия и политическите затворници от Македония и Одринско са пуснати на свобода. Четите на ВМРО участват в бойни действия на страната на Младотурците.

При тази обстановка ВМОРО прекратява своето нелегално съществуване, разпуска четите си, създава свои легални организации и практически престава да съществува. Двете враждуващи течения във ВМОРО – ляво и дясно настроени, създават съответно Народна федеративна партия и Съюз на българските конституционни клубове.

На учредителния конгрес се приемат програма и устав на организацията, както и се избира Централно бюро, в което са включени Т. Крайовов, Вл. Руменов и др. Съюзът се обявява за ревизия на османската конституция, за демократизиране на живота в Османската империя, за свободно развитие на икономическия живот и пр. Полага усилия за запазване на националната самобитност на българите в Македония и Одринско. Организацията взема участие и в проведените през 1908 г. избори за отомански парламент. През август тя провежда и II конгрес, но скоро след това младотурските ръководители, отказали се от прокламираната си програма по време на революцията, нареждат нейното закриване и от ноември 1909 г. тя престава да съществува. Печатен орган на организацията е в. "Отечество", излизал от февруари до декември 1909 г.

1886 г.

В София пристига генерал Николай Каулбарс – извънреден пратеник на руския император. Причина за посещението е извършеният на 9 август 1886 г. от българи русофили преврат срещу българския монарх, последвалия го два дни по-късно контрапреврат и поелото управлението на държавата русофобски настроено регентство. Регентството е назначено от княз Александър І Батенберг, който абдикира на 25 август.

От името на Руския император генерал Каулбарс поставя ултиматум до регентството, председателствано от Стефан Стамболов (на снимката) за отлагане на изборите за Велико народно събрание, за отмяна на военното положение (въведено на 16 август) и освобождаване на арестуваните детронатори. Регентите изпълняват последните две, но отхвърлят първото, основавайки се на конституцията и на решението на ІV Народно събрание.

1880 г.

В София е основано Славянско благотворително дружество с председател д-р Константин Бонев, главен военен лекар на княжеството, с цел: "да се действа в широк кръг за благото на българите и на всички славяни изобщо". Печатен орган на дружеството е сп. "Славянски глас" (1902-1936 г.)

1875 г.

Дни преди избухването на Старозагорското въстание (1875 г.) в телеграма до руския генерален консул в Букурещ руският посланик в Цариград ген. Николай Игнатиев се обявява срещу намерението на българската емиграция да организира въстание. "Изяснете на българите – пише той, безумието и вредата от опитите, обречени на неуспех... Обстоятелствата сега са неблагоприятни. Нека запазят средства и кръв за друга минута."

Николай Игнатиев е граф, руски генерал, дипломат и виден славянофил. От 1864 г. до 1877 г. е руски посланик в Цариград. Чрез непосредственото си застъпничество пред Високата порта изиграва голяма роля за успешния край на църковно-националната борба на българския народ. След жестокото потушаване на Априлското въстание (1876 г.) Николай Игнатиев става един от главните инициатори за свикването на Цариградската конференция (1876-1877 г.). Участва дейно в нейната работа и настоява за изработване на реформи в полза на българския народ. Той е натоварен от руското правителство с важна дипломатическа мисия пред правителствата на западните велики сили с цел да неутрализира тяхната намеса в случай на война между Русия и Османската империя. След избухването на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) е включен като съветник в Главната квартира на руската армия. В края на 1877 г. е изтеглен в Санкт Петербург. По поръчение на император Александър II е натоварен като първи делегат на Русия да води преговори за сключване на мира с Османската империя. Поради разногласия с руския канцлер княз А. М. Горчаков Николай Игнатиев не взема участие в Берлинския конгрес (1878 г.). По случай 25-годишнината от Руско-турската освободителна война (1902 г.) граф Николай Игнатиев посещава България в състава на руската делегация и участва в организираните шипченски тържества. Николай Игнатиев умира на 20 юни 1908 г.

1872 г.

Иларион Макариополски е посрещнат тържествено в Търново, след като е избран за митрополит на Търновската епархия.

Иларион Макариополски e роден през 1812 г. в гр. Елена. Светското му име е Стоян Стоянов Михайловски. Първоначално учи в родния си град, а след това в гръцкото училище в с. Арбанаси (днес към Велико Търново). През 1831 г. отива в Хилендарския манастир (Атон), където през 1832 г. приема монашество и продължава образованието си в гръцките училища в Карея (Атонския полуостров) и на о. Андрос. След това завършва гръцка гимназия в Атина. През 1841 г. пристига в Цариград, за да продължи своето образование. Там се запознава с Неофит Бозвели и става негов близък сподвижник и помощник в борбата за извоюване на църковно-национална независимост. За активната му дейност по искане на Цариградската патриаршия през 1845 г. е заточен в Света гора. Освободен от там през 1850 г., той разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен водач на цариградските българи. За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против гръцкия владика там. В началото на 1858 г. се връща в Цариград. През същата година е ръкоположен за епископ и става предстоятел на Българската църква в столицата на Османската империя. Това му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Вселенската патриаршия, така и пред Високата порта. На 3 април 1860 г. Иларион Макариополски извършва дръзка провокация спрямо цариградския патриарх, като отказва да спомене името му в тържествената великденска литургия. С този акт по той дава открит израз на желанието на българския народ да скъса с върховенството на Патриаршията и с гръцката църковна зависимост. За тази си постъпка той е отново заточен, този път в Мала Азия, където остава до 1864 г. Преди заминаването си (1861 г.) отправя (заедно с Авксентий Велешки) завет до българския народ да се бори до окончателното извоюване на църковната си независимост. След учредяването на Българската екзархия (1870 г.) е избран във Временния екзархийски съвет.

През 1872 г. е избран за търновски митрополит. През 1874 г. полага основите и на първото богословско училище (Петропавловската духовна семинария) край Лясковец. Иларион Макариополски умира в Цариград на 4 юни 1875 г.

1827 г.

Цариградският патриарх Агатангел изпраща писмо на угровлашкия митрополит Григорий, в което се обявява срещу превеждането на части от Новия завет на говорим български език. “Научихме се от достоверно място – отбелязва Агатангел, че Твое Преосвещенство, подбуден от кириаршеска ревност, си станал попечител, за да се издаде печатно Светото Божествено Евангелие, преведено на българско наречие. Това желание на Твое Преосвещенство по същност е богоугодно и достохвално. Но тъй като това издание става на едно таково долно наречие, то за него се изискват учени и със съвършена опитност мъже. Затова този превод, който е започнат да се издава, ще да има, както предполагаме, не малко грешки. Поради това именно ние, подбудени от грижа, братолюбно съветваме Твое Преосвещенство да се откаже от това попечителство и да прекрати това започнато дело, за да не би то, вместо да принесе полза, да стане причина за душевна вреда на благочестивите християни. Всичко това ти казвам братски…"

Борбата за независима българска църква започва през двадесетте години на XIX в. и продължава до издаването на султанския ферман от 27 февруари 1870 г., с който се прокламира учредяването на Българската екзархия – върховната национална организация на Българската православна църква до май 1953 г., когато е въздигната в патриаршия.

На тази дата са родени: 

1929 г.

Роден е Николай Георгиев Гяуров - български оперен певец, бас. Той учи пеене в Държавната музикална академия в София при проф. Хр. Бръмбаров. След това - в Ленинград (днес С. Петербург) и завършва Московската консерватория в класа на професор Р. Алиерт-Хасина. Дебютира в Софийската народна опера с ролята на Дон Базилио ("Севилският бръснар" от Дж. Росини). Гяуров е солист на Болшой театър в Москва (1957-1958 г.), първи бас на миланския театър "Ла Скала" от 1961 г. Гяуров е солист на най-големите и известни световни оперни театри в света. Има много записи на отделни роли и цели спектакли на грамофонни плочи. Репертоарът му включва всички известни басови партии, в които се изявяват възможностите на неговия изключителен глас и таланта му на актьор. Носител е на Международна награда за изкуство "Златният стрелец" от 1978 г., Италия, "Комендаторе д’Италия" от 1975 г., Кавалер на ордена на Почетния легион от 1991 г., Франция, "доктор хонорис кауза" на Музикалната академия "П. Владигеров" в София от 2000 г. Николай Георгиев Гяуров умира на 2 юни 2004 г.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;