На 12 август 1875 г. на заседание на Българския революционен централен комитет е взето решение за организиране и избухване на Старозагорското въстание. През май 1875 г. избухва въстание в Босна и Херцеговина, което поставя началото на Източната криза. БРЦК преценява, че е настъпил благоприятен моментът за общо въстание в България.

След превратът на 8 срещу 9 август, извършен от група офицери русофили, недоволни от външнополитическия курс на княз Александър I Батенберг, на 12 август 1886 г. е съставено княжеско наместничество в състав: Стефан Стамболов, Петко Рачов Славейков и Георги Странски. 1860 г. Във Варна е открито българско училище. За учител e поканен Константин Арабаджиев от Търново.

2008 г.

Президентът на Република България връчва Орден "Стара планина“ първа степен на Борис Цветков "за големите му заслуги към Република България и българската дипломатическа служба и по повод 90 години от рождението му“.

2006 г.

Открива се Роженският събор.

Съборът се организира от община Смолян със съдействието на Министерство на културата. Според министър Стефан Данаилов това е най-голямото и най-значимо събитие в националния културен календар за България, грижата е то да бъде за автентичната българска народна песен и фолклорно изкуство.

В продължение на 2 дни на трите сцени ще се изявяват танцови състави и оркестри, групи за фолклор и народни обичаи, индивидуални певци, игрохорци, разказвачи, гайдари, кавалджии и гъдулари.

Близо 6 000 изпълнители ще участват в националното надпяване и надсвирване на Роженските поляни на 12 и 13 август. Заявки за участие са подадени от всички фолклорни области на страната, има и групи от чужбина. Според правилата на фолклорната проява чуждестранните изпълнители могат да се състезават само, ако изпълняват автентичен български фолклор.

Роженският събор има над сто годишна традиция. Началото е поставено през 1898 г. Тогава границата на България и Турската империя е минава през връх Рожен и спонтанно родовете от двете страни на границата се събрали на върха.

На събора през 1961 година изгрява "Чудото на Рожен" - самобитният гайдарски оркестър "Сто каба гайди". От тук излита и песента "Излел е Дельо хайдутин" в изпълнение на Валя Балканска.

Истинското началото на Роженския събор е поставено далеч във времето и се дължи на силната и здрава традиция в Родопите да се почитат оброчищата. Празниците им обикновено са през летните месеци, когато мъжете се прибират по домовете. През останалото време на годината те са на “гурбет" по далечни чужди места.

На Роженските поляни са почитани стари черковища, свързани с християнски светци, чиито празници са в рамките на 2 месеца, юли и август. Макар и на близки дати в календара, те били редовно посещавани от жителите на с. Соколовци, в чиито землище са. Празничният ден започвал с молебен, но основно място в него било отредено на веселбите, песните и хората. Изпълнявали се съборянските песни.

Селището Соколовци остава в пределите на Османската империя, а най-хубавите му пасища - в Източна Румелия. До 1885 г. и Съединението границата е формална и постовете не създават проблеми за преминаване през нея. Петте параклиса на Рожен са почитани, съборите на тях се посещавали и от други селища, особено този на св. Пантелеймон.

Проблемите за преминаване през границата се засилват след 1892 г. и създаването на с. Проглед от изселници от Соколовци. Това затруднява честия достъп до параклисите на Рожен. Отец Ангел Инджов, свещеник в с. Соколовци, дава идея за общ събор, като през 1898 г. призовава енориашите си да почетат всички светии на роженските параклиси в деня на св. Пантелеймон, но на параклиса “Св. Кирик и Юлита", където и до днес се провежда съборът.

В този период, края на ХIХ и първото десетилетие на ХХ в. Роженският събор придобива нов смисъл. Той е масово посещаван от българите от двете страни на граничната линия. За три дни на роженските поляни се стичат родопчани от Ахъчелебийско, Чепеларско и Широколъшко, разделени от българо-турската граница. Рожен става мястото, където роднини и близки се срещат веднъж в годината, разменят новини и най-вече веселят се заедно. Рожен става символ на свободата и българското единство.

През 1908 г. съборът протича особено тържествено. В Османската империя е започнала младотурската революция, дадена е “свобода и опрощение" за българските поборници-илинденци. Чепеларският граничен пост и тамошната интелигенция отправят специална покана към турския щаб в Смолян да гостуват на събора на Пантелей. Турските офицери приемат поканата и оповестяват опрощението за родопските комити. На събора присъстват известните в целия район освен като комити и като прочути гайдарджии Хвойню от Левочево, Лакудата от Чокманово и Лютата от Смолян.

След 1912 г. Роженският събор губи политическото си значение, придобито по стечение на обстоятелствата във връзка с граничната линия. Но запазва духа на традицията, времето и мястото на провеждането, ролята на средище за хората от Среднородопието. На Рожен се правят все повече родови и дружески срещи на изселени във вътрешността на страната родопчани.

Създаването на Смолянски окръг дава нова насока в развитието на Роженския събор. През август 1961 г. е проведен тридневен събор- надпяване, организиран от Министерството на просветата и културата, Управлението за радиоинформация и телевизия, Дома на народното творчество - София, и Окръжен народен съвет - Смолян. Това е третият за страната събор-надпяване след Граматиково и Тервел и е обявен от специалистите за най-значимото фолклорно събитие на годината. На Рожен вземат участие над 500 самодейци певци и инструменталисти. Възторжено ги аплодира 60-хилядна публика, твърде разнолика по състав родопчани и представители на родопските дружби, видни български писатели, музикални дейци, журналисти, фолклористи, много туристи и курортисти, почитатели на родопската музика. За специалистите по фолклор и за радиожурналистите “Рожен 61" е изключително успешен - представена е цялата Среднородопска област, изслушани и записани са над 1500 автентични песни, открити са нови гласове и майстори свирачи. Жури и публика имат шанса да се срещнат с феномени като най-стария изпълнител дядо Стоян Делигегов, на 91 г., родом от Чокманово, навремето тежък кехая, с репертоар от над 600 песни.

Следват години, през които Роженският събор търси социалната си значимост чрез национални събори на туристи, автомобилисти, на българо-съветската дружба или на единните родословни корени. Важно е, че не губи същността си като сцена на родопския фолклор.

Връх в развитието на събора през тези години е “Рожен 72". Изявяват се 3500 самодейци. Гайдарите са 300, представени от оркестъра за възрастни и детско-юношеския и от свирачи от различни селища. Публиката достига 150 хиляди души.

През 1993 г. за първи път съборът на Рожен е национален. Поканени са и участват състави и индивидуални народни изпълнители от цялата страна и е представено разнообразното и невероятно богато фолклорно наследство на България.

В своята над стогодишна история Роженският събор носи най-големите ценности и отлики на българския народностен дух, почитане на традициите, на семейството и родовите корени; поклонение пред светците-покровители, завещани от дедите; воля за свобода, неподвластна на разделяне от държавни граници; простор и триумф на родопския фолклор. Рожен и съборът са едно наследство, в което намираме идентичността си като българи.

1994 г.

Учреден е “Съюз за отечеството". Регистриран е през септември същата година. Председател е Гиньо Ганев. Други по-видни дейци: Кольо Георгиев, Румен Статков, Румен Скорчев и др.

Гиньо Ганев е юрист, политически и държавен деец. Роден е в Бургас на 2 март 1928 г. Завършва право в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Главен юрисконсулт и главен секретар е на Министерството на енергетиката. Включва се в обществено-политическия живот на страната. Секретар, заместник-председател и председател е на Отечествения фронт (преобразуван по-късно в Отечествен съюз). Заместник-председател е на VII Велико народно събрание и е депутат в ХХXVIII и ХХXIX Народно събрание. Бил е председател на Агенцията за българите в чужбина.

1992 г.

С размяна на ноти е постигнато споразумение за откриване на генерални консулства в София и в Скопие.

Дипломатическите отношения между двете държави водят началото си от 12 септември 1992 г., когато са открити генерални консулства, съответно в Скопие и в София. Българското генерално консулство в Скопие започна да функционира от октомври 1992 г.

На 21 декември 1993 г. България и Република Македония установяват дипломатически отношения на равнище посолства.

и авторско право, мита, текстил, товарни автомобилни превози.

1974 г.

Подписана е дългосрочна спогодба за икономическо, промишлено и научно-техническо сътрудничество между България и Финландия.

1965 г.

В периода 12–15 август в Копривщица се провежда Първият национален събор на народното творчество.

Надпяването става на 7 естради в местността “Войводенец" близо до Копривщица. Участниците са 4 000 души – народни певци, свирци, танцьори, разказвачи на приказки и легенди от цялата страна. Показани са много народни носии и народни художествени занаяти. Първият събор определя облика на следващите събори. Наградите са 100 златни, 160 сребърни, 190 бронзови медали и 1 144 грамоти.

1965 г.

В периода 12–16 август се водят преговори в Москва за икономическо сътрудничество между СССР и България за периода 1966-1970.

1944 г.

СССР изпраща нота до българското правителство, с която настоява за скъсване на съюза с Германия.

1941 г.

С министерско постановление еврейските трудови групи преминават от Министерството на войната към Министерство на общите сгради, пътищата и благоустройството.

Еврейски въпрос е условно обозначение на расовата и етническата дискриминация спрямо еврейското население в Европа в навечерието и по време на Втората световна война (1939–1945 г.). Проповядвана най-открито от немските националсоциалисти. След идването на А. Хитлер на власт в Германия (1933 г.) става и официална държавна доктрина.

Под натиска на Берлин антиеврейската политика се възприема и от редица европейски държави, сред които и България. На 24 декември 1940 г. правителственото мнозинство в XXV Народно събрание гласува специален Закон за защита на нацията, чрез който се регламентира лишаването на българските евреи от граждански и политически права, отстраняването им от стопанския живот на страната и отчуждаването на имуществата им. След като България подписва тристранния пакт (1 март 1941 г.), тя е подложена на още по-голям натиск от страна на хитлеристка Германия. От началото на 1942 г. годното за физическа работа еврейско население е разпределено принудително в работни групи и изпращано на обекти, където се изисква упражняването на тежък физически труд. Пристъпва се и към непосредствени мерки за ликвидиране на българските евреи. На 22 февруари 1943 г. е сключено специално споразумение между пълномощника на Гестапо Т. Данекер и комисаря по еврейските въпроси на България Ал. Белев за депортиране на 20 000 д.уши в лагерите на смъртта. Междувременно в столицата и други градове на страната непрестанно се предприемат нападения и погроми над еврейски домове и цели махали. От друга страна, против Закона за защита на нацията, както и срещу предприетите дискриминационни действия срещу българските евреи, надигат глас видни обществени и културни дейци – Янко Сакъзов, Д. Казасов, Л. Стоянов и др. В протестната акция се включват и видни представители на Българската православна църква – митрополитите Стефан Софийски и Кирил Пловдивски, както и цели обществени организации – Съюзът на адвокатите, Съюзът на лекарите, Съюзът на художниците и др. При тази обстановка цар Борис III и тогавашното правителство на проф. Богдан Филов не се решават да изпълнят постигнатата договореност с Берлин. Като "компромисен вариант" е възприето депортирането на евреи само от новоприсъединените земи в Беломорието и Тракия. През март 1943 г. под предлог за прехвърлянето им във вътрешността на България 11 836 души евреи са отведени до дунавските пристанища и от там отправени за концентрационните лагери. Разработва се и нов план за допълнително депортиране на още 8 560 души евреи. Неговата реализация не се осъществява поради острата протестна вълна, в която се включват и някои дотогавашни правителствени симпатизанти – Димитър Пешев, подпредседател на Народното събрание, и др. Те обаче набързо са свалени от заеманите от тях постове. Друг съществен фактор, който попречва за изпращането на новата група български евреи към Полша, е настъпилият обрат в хода на Втората световна война. Войските на Вермахта през 1943 г. и 1944 г. търпят тежки поражения не само на Източния, но и по другите фронтове. Между стъпките, които предприема дошлото на власт в началото на септември 1944 г. правителство на Константин Муравиев, е и отмяната на антисемитското законодателство в страната. На практика обаче действителното възстановяване на гражданските и политическите права на еврейското население в България настъпва след политическата промяна на 9 септември

1920 г.

В периода 12 - 20 август Българска църковна делегация, състояща се от архимандрит Стефан и протопрезвитер професор Стефан Цанков участва в подготвителната конференция в Женева на икуменическото движение "Единство на църквите".

1906 г.

В периода 12 - 15 август в София се провежда Първият учредителен конгрес на Радикалдемократическата партия. Изработва се устав и програма на партията. За председател е избран Найчо Цанов (на снимката).

Радикалдемократическа партия е основана през юли 1905 г. от Найчо Цанов, Тодор Генчов Влайков, Ил. Георгов и др. дейци, които дотогава членуват в Демократическата партия. През 1901 г. те обособяват крило в Демократическата партия под името "млади демократи", което не одобрява провежданата от тогавашния коалиционен кабинет на Петко Каравелов външна и по-специално финансова политика и със своя вот против искането му за сключване на външен държавен заем от френски банки срещу залагането на тютюневия монопол допринасят за падането на това правителство. От края на 1902 г. започват да издават свой печатен орган – списание "Демократически преглед". След обособяването им като самостоятелна политическа формация провеждат конгрес през август 1906 г., на който се приемат програмата и уставът на партията. Макар и малочислена, партията се опитва да играе активна роля в политическия живот на страната. Обявява се против личния режим на княз (цар) Фердинанд I, не одобрява разрешаването на българския национален въпрос чрез война. За пръв път е привлечена в управлението на страната през юни 1918 г. в коалиционното правителство на Александър Малинов и носи отговорност за катастрофалното излизане на България от Първата световна война (1914–1918 г.). След края на световната война запазва самостоятелното си съществуване, но от 1922 г. се преименува на Радикална партия. През юли същата година влиза в Конституционния блок при запазване на самостоятелността си и заедно с Обединената народнопрогресивна и Демократическата партия предприема борба за събаряне на правителството на БЗНС от власт. След неуспеха на първата по-значителна акция на Конституционния блок в Търново (17 септември 1922 г.) лидерите й са арестувани и хвърлени в затвор, за да бъдат съдени като виновници за втората национална катастрофа. Чрез отделни свои представители Радикалната партия участва в подготовката и извършването на държавния преврат на 9 юни 1923 г. и след успеха на акцията един от тях е привлечен в кабинета на Александър Цанков. Скоро след преврата са пуснати на свобода затворените й лидери. Към тях е отправен апел да дадат съгласието си партията да се влее в проектираната политическа формация – Демократическият сговор. Повечето от тях приемат, с изключение на Стоян Костурков, който по онова време е секретар на партията. През февруари 1924 г. по негова инициатива част от членовете напускат Демократическия сговор и възобновяват самостоятелното съществуване на партията. През целия период на сговористкия режим партията е в лагера на неговата легална опозиция. През пролетта на 1931 г. влиза в коалицията Народен блок и след нейната изборна победа в парламентарните избори през юни същата година участва с един свой представител в новия кабинет на страната. Опитът на партията да получи повече министерски места до 1934 г. не дава резултат. Вместо това в началото на май 1934 г. Стоян Костурков е бламиран като министър. Това довежда до разцепление в редовете на партията, като част от членската и маса начело с проф. П. Генов продължава да държи на блоковата коалиция. След държавния преврат на 19 май 1934 г. Радикалната партия води полулегален живот, от лидерите й по-активна дейност разгръща проф. П. Генов, който влиза във формираната през 1936 г. организационна групировка "Петорка". По време на Втората световна война (1939–1945 г.) някои дейци на партията влизат в Отечествения фронт и след политическата промяна на 9 септември 1944 г. участват в неговото правителство. От края на септември 1945 г. в кабинета е привлечен и Стоян Костурков.

1886 г.

След превратът на 8 срещу 9 август извършен от група офицери русофили, недоволни от външнополитическия курс на княз Александър I Батенберг, на 12 август 1886 г. е съставено княжеско наместничество в състав: Стефан Стамболов (на снимката), Петко Рачов Славейков и Георги Странски. Кабинетът на митрополит Климент подава оставка. Новият кабинет е образуван от представители на различни политически сили, обединени около идеята за предотвратяване на гражданска война и политическата криза. Правителството е назначено с прокламация “Към българския народ" от 12 август 1886 г. За министър- председател е назначен Петко Каравелов. Два дни по-късно, след като е предотвратена опасността от гражданска война Стефан Стамболов изпраща телеграма до княз Батенберг, намиращ се по това време в Австро-Унгария, с която го кани отново да заеме престола. Част от войсковите единици, които участват в бунта, са разформировани, а офицерите са разжалвани или дадени под съд. Поради разногласия при оценката на вътрешнополитическото положение между ръководителите на контрапреврата и правителството Каравелов подава оставка на 16 август 1886 г.

1879 г.

Създаден е Българският военен флот, т. нар. Портово капитанство.

1875 г.

На заседание на Българския революционен централен комитет е взето решение за организиране и избухване на Старозагорското въстание (1875 г.). През май 1875 г. избухва въстание в Босна и Херцеговина, което поставя началото на Източната криза. БРЦК преценява, че е настъпил благоприятен моментът за общо въстание в България.

Старозагорското въстание (1875 г.) е с център Стара Загора и има за цел освобождение на България от османско иго.

В плана на въстанието Българският революционен централен комитет набелязва главните райони за действие, а така също и комитетите, които ще ги ръководят. Определени са и главните апостоли: Никола Обретенов - за района на Русе, Шумен, Варна и Разград; Михаил Сарафов - в Търновско; Панйот Волов - в Троянско; Ст. Драгнев - в Ловеч; Стефан Стамболов - в Старозагорско; Т. Стоянов и С. Танасов - в Сливенско. Заедно с тях в подготовката на въстанието вземат участие и други революционни дейци като Иларион Драгостинов, Ив. Хаджидимитров, Георги Икономов, братя Жекови и пр. Планът на Българския революционен централен комитет предвижда въстанието да бъде подкрепено с чети отвън, да се подпали Цариград от група, ръководена от Стоян Заимов и Георги Бенковски.

Старозагорското въстание завършва с поражение. Причините за това са от най-различно естество: краткото време, с което разполага Българският революционен централен комитет, не му позволява да извърши необходимата подготовка. Не са без значение и предателствата, извършени от някои местни чорбаджии, и пр.

Неуспехът на въстанието предизвиква остра криза в Българския революционен централен комитет. Христо Ботев се оттегля от него и не много след това комитетът на практика престава да съществува. Въпреки поражението му обаче Старозагорското въстание изиграва не малка роля за засилване на общия революционен подем сред българския народ. То показва нарасналото национално и политическо съзнание на населението и заедно с това допринася за задълбочаване на общата криза в Османската империя.

1860 г.

Във Варна е открито българско училище. За учител e поканен Константин Арабаджиев от Търново. Година по-късно започва строежът на нова двуетажна училищна сграда. Това начинание среща съпротива от страна на гръцката и гагаузката общност, затова се налага да се потърси влиянието на Иларион Макариополски (на снимката). След неговото застъпничество българите във Варна получават султански ферман, който им разрешава да построят свое училище. То е открито на 25 юли 1862 г.

На тази дата са родени:

1967 г.

Роден е Емил Костадинов - български футболист, нападател. Юноша е на “ЦСКА", на 17 години дебютира в мъжкия състав. В “ЦСКА" Костадинов печели 3 шампионски титли (1987 г., 1989 г. и 1990 г.) и 3 национални купи. От 1990 г., в продължение на 4 години, е състезател на португалския “Порто", след това на испанската “Ла Коруня", а в сезона 1995/1996 г. облича фланелката на “Байерн", с който печели и Купата на УЕФА, като във втората финална среща срещу “Бордо" отбелязва и гол. На 17 ноември 1993 г. на стадион “Парк де Пренс" Емил Костадинов отбелязва двата най-важни гола в кариерата си и класира България за световните финали в САЩ. Той е титуляр в единадесеторката, постигнала най-големия връх в българския футбол - четвърто място в света в САЩ-94. Участник е на Европейското първенство в Англия’96 и Световното първенство във Франция’98. Костадинов е Футболист № 1 и Спортист № 2 на България за 1993 г.

1961 г.

Роден е Красимир Чолаков – български състезател по бокс на “ЦСКА". Многократен републикански шампион, балкански шампион. Носител на Световната купа в категория до 48 кг. през 1985 г. Има участия и на професионалния ринг

1944 г.

Роден е Димитър Якимов – български футболист, нападател.

Играч е на “Септември" (1955-1960 г.) и “ЦСКА" (1960-1974 г.). Шампион е на страната (1961 г., 1962 г., 1966 г., 1969 г., 1971 г., 1972 г., 1973 г.) и е носител на купата (1960 г., 1961 г., 1965 г., 1969 г.). Има 308 мача и 151 гола в групата на майсторите. Голмайстор е през 1971 г. с 26 гола.

В националния отбор има 60 мача с 8 гола. Дебютът му в националния отбор е на 6 декември 1959 г. срещу Дания (2:1), последният му мач е на 11 юни 1970 г. срещу Мароко (1:1). Участник е в 3 Световни първенства (1962 г., 1966 г., 1970 г.). Причисляван е към най-добрите български футболисти.

1940 г.

Роден е Александър Йосифов - български композитор. Израства в семейство със солидни музикални традиции. Учи в БДК при проф. П. Владигеров. Занимава се активно с обществена и организационна музикална дейност. Автор е на симфонии, симфонични пиеси, инструментални концерти, вокално-инструментални творби, песни, музикално-сценични произведения, твори в областта на музикалния театър (радиооперата "Завръщане към началото", мюзикъла "Моряшка чест", балетните сцени "Партизанката", "Криле на дружбата" и др.). През 1979 г. завършва операта "Хан Крум Ювиги" (либрето - Банчо Банов, поставена на софийска сцена през 1981 г.). Автор на операта за деца "Тошко Африкански" (по едноименната повест на А. Каралийчев) и оперетата "Златното копие".

1901 г.

Роден е Асен Вапорджиев – български контрабасист виртуоз. Завършва Софийската музикална академия и Парижката консерватория. През 1927-1929 г. е солист на различни оркестри в Берлин, Брюксел, Лондон и други европейски градове. През 1929-1944 г. е преподавател в Музикалната академия в София. Вапорджиев е контрабасист със съвършена техника, красив и изразителен тон. Притежава богат репертоар, обхващащ както пиеси за контрабас, така и транскрипции за пиеси за виолончело и цигулка.

1853 г.

Роден е Стоян Стоянов Заимов – български възрожденец, революционер, просветен деец, общественик и писател. Роден е в Чирпан. Първоначално учи в с. Рупките, Старозагорско, а след това и в родния си град. През 1867 г. продължава образованието си в класното училище в Стара Загора, където се включва и в революционната борба. Изпълнява куриерска служба между Стара Загора и Чирпан. Дейността му не остава скрита от местните османски власти и това го принуждава през 1870 г. да се прехвърли в Пловдив, където завършва едногодишен педагогически курс. През 1871 г. е учител в Хасково и участва в организирането на местния революционен комитет. През 1871 г., заедно с А. Узунов, П. Берковски и други революционни дейци, взема участие в покушението на местния чорбаджия и предател хаджи Ставри Примо (т. нар. Хасковско съзаклятие). Заловен е и осъден на "вечно заточение" в Диарбекир. През следващата година успява да избяга и се прехвърля в Румъния, където попада в средата на българската революционна емиграция. Установява контакти с Любен Каравелов, Христо Ботев и други видни български революционери. В началото на 1875 г., в продължение на няколко месеца, редактира в Браила хумористичния в. "Михал".

По време на подготовката на Старозагорското въстание 1875 г. Стоян Заимов е определен за ръководител на групата, която трябва да подпали Цариград. След неуспеха на въстанието е един от дейците, които изиграват най-голяма роля за създаването на Гюргевския революционен комитет. Той е определен за апостол на III - Врачански, революционен окръг и в началото на 1876 г. се прехвърля на българския бряг, откъдето се отправя за определения му район.

Поради присъствието на многобройни османски войски и съпротивата на местните чорбаджии Стоян Заимов е възпрепятстван да вдигне въстание във Врачанския край.

По същите причини не успява да окаже помощ и на четата на Христо Ботев. След разгрома на Априлското въстание 1876 г. Стоян Заимов е заловен и е осъден на смърт, но впоследствие смъртната му присъда е заменена с доживотен затвор. Той е изпратен на заточение в крепостта Акя (Сен Жан д'Акър) в Мала Азия. Амнистиран е след края на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. През 1880-1882 г. следва в Педагогическия институт в Москва, след което в продължение на няколко години учителства в Шумен, Варна и Кюстендил. Заема и редица други административни длъжности - директор на Софийската библиотека (днес Народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий"), член на Учебния съвет при Министерството на народното просвещение, окръжен управител в Стара Загора и др. Заради откритото си русофилство по време на първия стамболовистки режим (1887-1894 г.) е преследван и затварян. Това го принуждава за известно време да емигрира в Русия. Завръща се след падането на Стамболовото правителство и се включва дейно в обществено-политическия и културния живот на Княжеството. Възглавява Комитета за увековечаване на българо-руската бойна дружба и подпомага акцията за изграждане на стотици паметници на загиналите руски офицери и войници по време на Освободителната война, както и за изграждането на военноисторическите музеи в София, Плевен, Пордим, Бяла и Шипка. Избран е и за председател на Върховния поборническо-опълченски комитет. Умира в Плевен. Оставя богато книжовно наследство от преводи, мемоари и пр. По-главни трудове: "Миналото. Белетристически и исторически очерци из областта на българските движения от 1870-1877 г." в 4 т. (1884-1888 г.), "Васил Левски. Дяконът. Кратка биография" (1895 г.) и др.

1839 г.

Роден е Иван Попхристов Кършовски - български книжовник, общественик, участник в борбата за освобождение на България от турско иго. Учи в Елена и Свищов. Работи като учител на различни места. Постъпва в Първа българска легия на Г. С. Раковски (1862 г.); в Белград остава до 1864 г. Учителства в Добруджа и се занимава с революционна дейност (1865-1866 г.). Емигрира в Румъния и се включва в организирането на чети през Дунава (през 1867 г. е писар в четата на П. Хитов), включва се във Втората българска легия в Белград (1868 г.). След кратък престой в Одеса се установява в Румъния. Един от дейните членове на Гюргевския революционен комитет. В Плоещ издава на румънски език в-к “Вултурул" и “Индепенденца национала" (1876-1877 г.). След Освобождението е съдия, адвокат, член на Либералната партия, народен представител в I и II НС. Доброволец в Сръбско - българската война (1885 г. ). Редактор на вестник “Струма" (1889 г.), “Вардар" (1889-1891 г.), “Юнак" (1898-1900 г., заедно с Ив. Бобевски); сътрудничи на български и румънски периодичен печат. Издава книгите: “Нова българска Света гора - Бузлуджа" (1898 г.), “Неразбранщина" (1899 г.), “Румъно-българско скарвание и истинските му причини" (кн. 1-3, 1900 г.).

На тази дата умират:

1935 г.

Умира Никифор Петров Никифоров - военен и държавен деец, дипломат.

Роден е на 12 април 1858 г. в Ловеч. Завършва Военното училище в София през 1879 г. Участва в Сръбско-българската война 1885 г. като командир на 6. Пехотен Търновски полк. По-късно заема отговорни постове в Министерството на външните работи и изповеданията. Дипломатически агент е в Германия (1905–1908 г.) и е пълномощен министър в същата страна (1908–1909 г.). Произведен е в чин генерал-майор на 15 септември 1900 г. и в чин генерал-лейтенант на 2 август 1912 г. Военен министър е от 16 март 1911 г. до 1 юни 1913 г. Приема закона за Военната академия през 1912 г.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.