На този ден през 1952 година на днешния ден в Съюза на българските писатели се провежда второто обсъждане на романа "Тютюн" на Димитър Димов. Критиците Пантелей Зарев и Емил Петров обвиняват автора в "надкласова" гледна точка, космополитизъм, "несчитане" със социалистическия реализъм. Обсъждането завършва с препоръки за основна преработка на романа в духа на отправените критики. На 16 март 1952 г. във вестник "Работническо дело" излиза редакционна статия под надслов "За романа "Тютюн" и неговите злополучни критици". С това заглавие се цели да се внуши, че статията изразява мнението на Партията и към Димитър Димов отново се отправят упреци, че положителните герои в романа са описани с по-малко внимание от отрицателните и се изисква борбите на работническата класа да се поставят в центъра му. 

На 11-ти февруари са родени: поетесата и журналист Миряна Башева, режисьорът Иван Терзиев, актрисата Невена Буюклиева. 

На 11-ти февруари умират: българският офицер Никола Станимиров, публицистът и функционер на БКП Веселин Андреев.

 

 

2011 г.  

Президентът на Република България присъжда Орден "Стара планина" първа степен на Мартин Клепетко извънреден и пълномощен посланик на Чешката република в Република България, "за изключително големите му заслуги за развитието на българо-чешките отношения и по повод окончателното му отпътуване от страната". 

 

1971 г.  

Четиридесет държави, сред които и България, подписват Договора за забрана на складирането на ядрено и други видове оръжия за масово унищожение на дъното на моретата и океаните. Този договор е разработен в периода 1969-1970 г. от Комитета на ООН по разоръжаване. Той вляза в сила на 18 май 1972 г. Забранява монтирането и разполагането извън пределите на 12-милната крайбрежна зона на оръжия за масово поразяване и на съоръжения и други устройства, предназначени за такова оръжие. 

 

1958 г.  

Публикуван е Закон за висшето образование. 

 

1952 г.  

В Съюза на българските писатели се провежда второто обсъждане на романа "Тютюн" на Димитър Димов. Критиците Пантелей Зарев и Емил Петров обвиняват автора в "надкласова" гледна точка, космополитизъм, "несчитане" със социалистическия реализъм. Обсъждането завършва с препоръки за основна преработка на романа в духа на отправените критики. 

На 16 март 1952 г. във вестник "Работническо дело" излиза редакционна статия под надслов "За романа "Тютюн" и неговите злополучни критици". С това заглавие се цели да се внуши, че статията изразява мнението на Партията и към Димитър Димов отново се отправят упреци, че положителните герои в романа са описани с по-малко внимание от отрицателните и се изисква борбите на работническата класа да се поставят в центъра му. Така Д. Димов е заставен да преработи романа си в духа на дадените от Вълко Червенков указания, което снижава литературните достойнства на творбата. Случаят "Тютюн" е ярък пример за грубата партийна намеса в сферата на културата. 

През 1946 г. е отпечатан първият откъс от романа "Тютюн" в "Литературен фронт", озаглавен "Тютюнев склад". През 1951 г. романът е завършен окончателно, предаден в издателство "Народна култура". След критиките на романа Димитър Димов го редактира, като разширява описанието на работническия свят и въвежда нови герои. Работата по втората редакция протича съвместно с ангажирания от изд. "Народна култура" литературен критик Я. Молхов - редактор и помощник на Димов през 1953 г. През 1954 г. "Тютюн" се появява в новия си вид. През 1955 г. излиза трето издание на романа, в което Д. Димов извършва допълнителни поправки върху текста. През 1992 г. романът се появява отново в първоначалния си образ. 

 

1949 г.  

Публикуван е обвинителният акт срещу 15 евангелистки пастори в България, в който се излага тяхната "противодържавна" дейност - предаване на чуждото разузнаване на сведения от военен, стопански и политически характер и получаване на субсидии от американската и британската легация. Съдебният процес срещу тях продължава от 25 февруари до 8 март. Подробни указания за организацията на процеса са разработени от Политбюро на ЦК на БКП в края на януари същата година. От 15-имата обвиняеми 4-ма получават доживотни присъди, 4-ма - по 15 г. строг тъмничен затвор, останалите - различни срокове затвор. 

 

1947 г.  

Великобритания уведомява Министерския съвет на България, че поради подписването на мирния договор е решила "да даде едно де юре признаване на българското правителство", но без това да означава, че смята "миналите начини на действие, прилагани от българското правителство, за консолидиране на неговото положение, или че провеждането на последните избори е било в съгласие с духа и намеренията на Ялтенската декларация". Така са възстановени дипломатическите отношения между България и Великобритания. 

Дипломатическите отношения между двете държави са установени на 10 юли 1879 г. Прекъсвани са по време на Първата и Втората световна война. 

 

1920 г.  

Със заповед на военния министър Александър Стамболийски се формират ликвидационни комисии, щабове и бюра в българската армия. 

 

1909 г.  

С изменение на избирателния закон се въвежда пропорционалната система за общинските и окръжните избори, избирателни книжки, постоянно местожителство, периодично преглеждане на избирателните списъци от общините, нараства броят на изборните секции, въвеждат се партийни цветове: син за народняците, розов за прогресивнолибералите, виолетов (морав) за демократите, кремав за радикалдемократите, зелен за либералите, оранжев за земеделците, аленочервен за широките социалисти и виненочервен за тесните социалисти. 

 

1878 г.  

14-и корпус на генерал А. Е. Цимерман овладява Силистра. 

 

1872 г.  

Високата порта разрешава да се извърши избор на екзарх за българската църква. Българската екзархия е върховна национална организация (до 1953 г. ) на Българската православна църква, учредена със султански ферман на 27 февруари 1870 г. Извоювана е в резултат на църковно-националната борба на българския народ. Екзархскийският устав е изработен от Църковно-народния събор в Цариград през 1871 г. На 16 февруари 1872 г. за екзарх е избран Антим I, Видински митрополит. Той е първият български екзарх. На 16 септември 1872 г. Българската църква е обявена от Вселенската патриаршия за схизматична. Българската църква съдейства за обединението на българските земи. Воюва за културно единство и независимост на народа, противопоставя се на западната религиозна-политическа пропаганда. При обявяване на Руско-турската освободителна война Антим I е свален от османските власти заради симпатии към Русия. За екзарх е избран Ловешкият митрополит Йосиф I. От 1915 г. Българската екзархия се управлява от Синод. През 1945 г. за екзарх е избран Софийският митрополит Стефан I (до 1948 г. ). От 10 май 1953 г. Българската екзархия преминава в патриаршия, за патриарх е избран Пловдивският митрополит Кирил. От 1971 г. патриарх е Максим. 

 

1868 г.  

От Цариград Васил Левски започва първата си обиколка в българските земи. Тя продължава до 24 февруари 1869 г. , когато той се прехвърля във Влашко. Целта му е да събере пълна информация за реалното състояние на политическите настроения сред българското население. 

 

1515 г.  

В софийския храм “Св. Марина" тържествено e погребан Св. Георги Нови Софийски, осъден на смърт и изгорен на клада по решение на мюсюлманския съд в града. Причината е отказът му да смени вярата си и да стане мюсюлманин. Животът и страданията му са познати от неговото житие, написано от софийския свещеник поп Пейо. Смъртта на златаря Георги е един от примерите на процеса на насилствено ислямизиране на християни, който се наблюдава в Османската империя от края на ХV в. В протоколната книга на софийския кадия няколко години по-късно е записан подобен случай с един млад евреин, който е обвинен, че приема исляма, а след това се отказва и без присъда е хвърлен от местните мюсюлмани в огнена клада. 

 

1210 г.  

Провежда се Антибогомилски църковен събор в Търново. На него присъстват всички висши духовници и столични боляри. Ръководи го цар Борил, който води разпита на доведените богомили. Целта на събора е публичното разобличаване и общественото отрицание на идеите и на основните постулати на богомилското учение. Проклятията и суровите наказания на богомилските ръководители трябва да бъдат назидание за техните многочислени последователи. Богомилските ръководители Петър Кападокийски, Лука и Матей Родоболски са низвергнати от обществото, осъдени на тежки телесни наказания и заточени. Последователите им в страната са подложени на преследване. По нареждане на българския владетел решенията на събора са записани в т. нар. “Синодик на цар Борил". Основата му е преводът на един византийски антиеретичен синодик от Х в., към който са прибавени решенията на антибогомилския събор в Търново. Документът съдържа разнообразна и конкретна информация както за богомилските вярвания и ритуали, така и за духовната атмосфера в българското средновековно общество. Направените по-късно добавки към него документират важни събития от българската история през ХІІІ и ХІV в. Последователно добавяните славословения за българските царе, царици и патриарси разкриват механизма за поддържане на историческата приемственост в българската вътрешна политика. Многократно преписван и разпространяван в България и в съседни страни, “Синодик на цар Борил" е един от най-интересните извори с разнообразна и точна информация за историята на Второто българско царство. 

 

 

На тази дата са родени:

1947 г.  

Родена е Миряна Башева – българска поетеса, журналист. Автор е на текстове за песни по музика на П. Чернев, М. Белчев, Ст. Димитров, А. Косев, Ю. Ступел и др. Творбите й са преведени на много европейски езици. Сценарист е на филма "Последни желания" (1983 г. ). Автор е на съчиненията: "Тежък характер" (1976 г. ), "Малка зимна музика" (1979 г. ), "Сто години суета" (1992 г. ), "Ние сме безнадежден случай" (1997 г. ). 

1934 г.  

Роден е Иван Терзиев – български режисьор. През 1966 г. завършва ВГИК с дипломна работа “Артистът Фьодор Грай". Режисьор е на: “Г-н Никой" (1969 г.), “Мъже без работа" (1973 г.), “Силна вода" (1975 г.), “Селцето" (тв, 1979-1989 г.). 

 

1897 г.  

Родена е Невена Буюклиева (Н. Стоянова Спиркова)– българска драматична актриса. Роли: Виола и Себастиян ("Дванадесета нощ" от У. Шекспир), Мария Стюарт ("Мария Стюарт" от Ф. Шилер), Албена ("Албена" от Й. Йовков) и др. Умира на 2 юни 1966 г. в София. 

 

1894 г.  

Роден е Димитър Атанасов - агроном, фитопатолог вирусолог, основоположник на съвременната фитопатология в България, професор. Завършва земеделското училище в Садово (1910 г.) и Земеделски колеж в Ийст Лансинг, САЩ (1917 г.). Специализира фитопатология в университета в Уисконсин, САЩ, при проф. Луиз Ралф Джонс (световноизвестен фитопатолог). Доктор е по философия на Уисконсинския университет, САЩ (1920 г.). Работи във Фитопатологичния институт във Вагенинген, Нидерландия (1921-1925 г.). Доцент е и е пръв преподавател в Агрономическия факултет в София през 1925 г. С лична кореспонденция привлича Рокфелеровата фондация в построяването на Агрономическия факултет (1926-1928 г.). От 1939 г. е професор и ръководител на катедра "Частно земеделие". Внедрява холандския сорт картофи "Бинте", създавайки поминък на населението в Самоковско. Основател е и е пръв директор на Института за защита на растенията в София (1935-1941 г.). Като министър на земеделието и държавните имоти (1935-1936 г.) написва и прокарва през Народното Събрание първия "Закон за опазване на природата" (1936 г.). Разработва първия "Правилник за контрол на химическите средства за борба с болестите и неприятелите по растенията". Проучва вирусните болести по растенията. Член е на: Американското дружество на отличените изследователи "Сигма кси", Американското и Холандското фитопатологично дружество, Дружеството за растителна патология и ентомология - Париж, научен съвет на Международния институт по земеделие - Рим, Дружеството по приложна ботаника - Берлин - Даалем, Българско ботаническо и Българско земеделско дружество. Написва първите на Балканите учебници по фитопатология - обща и горска (преведени в Румъния и Югославия). Публикува повече от 100 научни труда. 

 

На тази дата умират:

1991 г.  

Умира Веселин Андреев (рождено име Георги Георгиев Андреев) - участник в комунистическото партизанско движение по време на Втората световна война, български поет, публицист и функционер на Българската комунистическа партия (БКП) от 1940 г. Роден е на 16 февруари 1918 година в град Пирдоп в семейство на държавен чиновник. През 1937 година завършва гимназия в София, а през 1941 г. специалност право в Софийския университет. По това време се включва в Работническия младежки съюз (1934) и БРП (к) (1940). 

Участник в комунистическото движение по време на Втората световна война. От 1941 г. е в нелегалност, а от 1943 г. е партизанин от отряда "Чавдар“ и политкомисар на бригадата. Приема партизанското име Андро. 

След Деветосептемврийския преврат от 1944 година заема ръководни длъжности в проправителствения печат. Главен редактор на вестник "Народна войска“ (1944 – 1949). Работи във вестник "Литературен фронт“ (1949 – 1955). Член е на ЦК на борците против фашизма и капитализма и на Пленума на Окръжния комитет на БКП в София. От 1986 до 1990 г. е член на ЦК на БКП. 

През 1947 г. публикува стихосбирката "Партизански песни“, писани в началото на 40-те години на ХХ век. През 1950 – 1954 г. е секретар на Съюза на българските писатели. От 1966 г. до падането на комунистическия режим е народен представител. 

Последната му повест, "Живков – мъртъв приживе“, е недовършена, но ръкописът е издаден от сина му след кончината му в Библиотека "Летописи“, София, 1991. 

Веселин Андреев написва прощално писмо, в което обявява, че напуска БКП, и се самоубива на 11 февруари 1991 г.  

През 1978 г. е удостоен със званието "Герой на социалистическия труд“  "по случай 60-годишнината от рождението му, за активно участие в борбата против фашизма и капитализма и за неговите големи заслуги към българската литература“. 

 

1962 г.  

Умира Никола Станимиров - български офицер (генерал-майор), командир на Лейбгвардейския конен полк (1922 – 1923). Никола Станимиров е роден е на 11 май 1876 г. в Габрово. През 1897 г. завършва Военното училище в София. В периода 1904 – 1906 г. учи и завършва Офицерска кавалерийска школа в Санкт Петербург, след което е произведен в чин капитан. През 1908 г. е изпратен в Санкт Петербург да поднесе мундира на 3-ти конен полк на Великата княгиня Мария Павловна, назначена наскоро за шеф на този полк. Взима участие в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни в командването на 1-ви, 3-ти и 9-ти конни полкове. Бил е командир на 5-ти конен полк, 3-ти конен полк и Лейбгвардейския конен полк (1922 – 1923). 

Участвал е в редица кавалерийски атаки, включително и в тази при Кочмар през 1916 г. След военния преврат от 1923 г. е началник на жандармерията и зам. инспектор на пограничната стража. Награждаван е многократно с различни отличия във война и мирно време. От дневника на братовчед му Станимир Станимиров се вижда, че в периода 1909 – 1911 г. службата му е свързана с чести ангажименти в двореца и Станимиров използва възможността да изпраща по него съобщения до Цар Фердинанд, относно обучението на князете. 

Оженен е за дъщерята на генерал-лейтенант Тодор Кантарджиев – Елена. Имат трима сина: Тодор, Рачо и Станимир и тримата следват пътя на баща си и стават офицери. 

Генерал-майор Никола Станимиров  е носител на военен орден "За храброст“ III и IV степен, Княжеский орден "Св. Александър“ III и IV степен, Народен орден "За военна заслуга“ III и V степен, Орден "За заслуга“, Германски "Железен кръст“ 2 клас и Руски орден "Св. Анна“.