През 1876 г. - в Букурещ се създава Българско централно благотворително общество (БЦБО). 1879 г. - обявено е военно положение в част от Варненска, Русенска и Търновска губерния за потушаване на разбойничеството. 1949 г. - завършен е строеният шест денонощия в центъра на София мавзолей на Георги Димитров. 1990 г. - тържествено е открито Великото народно събрание във Велико Търново. За председател е избран акад.Николай Тодоров. На тази дата са родени: Серафим Северняк- писател, публицист, журналист; Асен Василев Пападопов –офицер, генерал-майор. На 10 юли умират: Васил Друмев (митрополит Климент Търновски) - деец на националнореволюционното движение; поетът и драматург Иван Радоев.

1998 г.

В София е създаден Либералнодемократичен съюз от няколко либерални формации с почетен председател експрезидента доктор Желю Желев.

В новата формация се включват ДПС на Ахмед Доган, Нов избор на Димитър Луджев, Свободната РДП на Кирил Бояджиев и Либералнодемократичната алтернатива.

1997 г.

Тридесет и осмото Народно Събрание избира композитора Стефан Димитров за генерален директор на БНТ, Лиляна Попова - за генерален директор на БНР, а Панайот Денев - за генерален директор на БТА.

1994 г.

На Световното първенство по футбол в САЩ Националният отбор по футбол на България побеждава националния отбор по футбол на Германия и се класира за полуфиналите.

1998 г.

В София е създаден Либералнодемократичен съюз от няколко либерални формации с почетен председател експрезидента доктор Желю Желев.

В новата формация се включват ДПС на Ахмед Доган, Нов избор на Димитър Луджев, Свободната РДП на Кирил Бояджиев и Либералнодемократичната алтернатива.

1997 г.

Тридесет и осмото Народно Събрание избира композитора Стефан Димитров за генерален директор на БНТ, Лиляна Попова - за генерален директор на БНР, а Панайот Денев - за генерален директор на БТА.

1990 г.

Във Велико Търново тържествено е открито VІІІ Велико народно събрание, чиято цел е нова Конституция на Р България. За председател е избран академик Николай Тодоров (БСП).

1980 г.

От 10 до 14 юли на посещение в България е държавният ръководител на Етиопия Менгисту Хайле Мариам. На 14 юли е подписан договор за дружба и сътрудничество между двете страни. Дипломатическите отношения между България и Етиопия са установени през До 1974 г. България поддържа добри отношения на сътрудничество с администрацията на император Хайле-Селасие, който посещава България през 1967 и 1971 г.

След свалянето на монархията през май 1974 г. и в периода на вътрешна консолидация през 1974-77 г., двустранните отношения се развиват динамично. Засилва се интензивността на политическите контакти, включително и на най-високо ниво. Тогавашният държавен глава Тодор Живков се е среща с Менгисту Хайле Мариам в София през 1977 г., 1980 г., 1984 г.; в Адис Абеба - през 1978 г. и през 1986 г. в Москва.

През 1978 г. в Адис Абеба е подписана Декларация за развитие на отношенията на дружба и сътрудничество, а по време на визитата на Менгисту Хайле Мариам в България през 1980 г. - Договор за дружба и сътрудничество между двете страни.

След размяна на ноти, с които се изразява съгласието на двете страни, НС на Р България със закон, приет на 2 октомври 2003 г., прекратява действието на Договора за дружба и сътрудничество.

След 1991 г. по време на новото ръководство на Етиопия не са осъществявани политически контакти на държавно и правителствено равнище.

1969 г.

България ратифицира договора за неразпространение на ядреното оръжие, подписан на 1 юли 1968 г. в Москва, Лондон и Вашингтон. Политическият договор, подписан от СССР, САЩ, Великобритания и други страни, влиза в сила на 5 март 1970 г. и задължава ядрените държави да не продават ядрено оръжие на други държави, да не помагат за неговото производство или закупуване. Неядрените държави са задължени да не приемат ядрено оръжие, да не го произвеждат, да не търсят и да не приемат помощ за неговото производство. Това се отнася и за взривните ядрени устройства, използвани за мирни цели. Контролът се осъществява с помощта на Международната агенция по атомна енергия (МАГАТЕ). Договорът не ограничава развитието на изследванията, производството и използването на разпадащи се ядрени материали за мирни цели под контрола на МАГАТЕ.

1969 г.

Подновен е Българо-унгарският договор за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ, сключен на 16 юли 1948 г. в София. Двете страни се договарят да си сътрудничат в запазването на световния мир и сигурност, да си оказват военна и всякаква друга помощ, в случай че една от тях бъде нападната от друга държава, както и да развиват икономически и културни връзки.

1966 г.

На връх Ботев е открита телевизионна и УКВ станция. В началото от станцията сe излъчва програмата на Българската Телевизия и двете програми на Българското Радио. През втората половина на `70-те оттук започват да предават II-ра програма на Българската Телевизия, а също III-та и IV-та програми на Българското Радио - "Орфей" и "Знание".

1959 г.

С постановление на Министерския съвет военните училища се превръщат във висши военни заведения.

1949 г.

Завършен е строеният шест денонощия в центъра на София мавзолей на Георги Димитров. В него е положено балсамираното тяло на лидера на БКП и герой от Лайпцигския процес (1933). Георги Димитров умира през 1949 г. в санаториума "Барвиха" край Москва. Тялото му е изложено в мавзолей в София и е кремирано едва през 1990 г. На 21 август 1999 г., с два взрива е направен опит да се разруши мавзолеят на Георги Димитров. Сградата обаче не рухва и се налага да бъде досъборена с механични средства.

Георги Димитров е роден на 30 юни 1882 г. Ковачевци, България.

Започва политическата си кариера като активист на Българската работническа социалдемократическа партия и Общия работнически синдикален съюз. През 1918 г. е арестуван за антивоенна пропаганда. През 1919 г. е сред организаторите на голяма стачка в железниците.

Георги Димитров се включва в дейността на Коминтерна и свързани с него организации и подкрепя болшевизацията на БКП. През 1923 г., заедно с Васил Коларов, оглавява инспирираното от Коминтерна Септемврийско въстание и след неговия разгром избягва в Югославия, а оттам в Австрия. Димитров става активист на Комунистическия интернационал (Коминтерна), като достига до поста ръководител на неговото Западноевропейско бюро.

На 9 март 1933 г., заедно с други комунисти, Георги Димитров е обвинен от нацисткото правителство на Германия в подпалването на Райхстага. Той изнася защитна реч на организирания процес в Лайпциг, в която разобличава фашизма като идеология. След като е оправдан на съдебния процес в Лайпциг, той е екстрадиран от германците в Съветския съюз, където остава до края на Втората световна война. Защитата на Георги Димитров на Лайпцигския процес придобива международна популярност, а самият Георги Димитров се превръща в символ за международното комунистическо движение. Той заема мястото на Васил Коларов като ръководител на Коминтерна от 1935 г. до 1943 г. В Москва той ръководи Международния отдел на ЦК на Комунистическата партия на Съветския съюз и е депутат в съветския парламент от 1937 г. до1945 г.

Завръща се в България през 1945 г. и оглавява БКП. Провежда насилствена македонизация на населението в Благоевградски окръг. През 1948 г. съветският официоз "Правда“ публикува критична статия за неговите изказвания в полза на Балканската федерация. Георги Димитров умира през 1949 г. в санаториума "Барвиха" край Москва. Тялото му е изложено в мавзолей в София и е кремирано едва през 1990 г.

1901 г.

Състои се учредителният конгрес на Българския женски съюз (БЖС). Първото женско дружество е създадено през 1857 г. в Лом. А през 1901 г. представители на голяма част от женските дружества в страната учредяват Българския женски съюз (БЖС) като национална организация на българските жени. Организацията има за цел да се бори за икономически и политически права на жените, като правото да бъдат избирани за членове на училищните настоятелства и да упражняват адвокатската професия.

1887 г.

Съставено е четиринадесетото правителство на България, начело с Константин Стоилов.

1876 г.

В Букурещ се създава Българско централно благотворително общество (БЦБО). БЦБО е политическа организация на българските емигранти в Румъния. Основана е на 10 юли 1876 г. в Букурещ като продължение на Българското человеколюбиво настоятелство. За неговото създаване голяма роля изиграва Владимир Йонин - пратеник на славянските благотворителни комитети в Санкт Петербург и Москва, които поемат финансирането на БЦБО. Той е избран и за негов почетен председател. В ръководството на БЦБО са включени също Кириак Цанков, Олимпи Панов, Иван Вазов, Стефан Стамболов и др. Първоначално в неговите редове са включени представители и на революционното течение, и на консервативните среди. Но на Общото събрание (18-22 ноември 1876 г.) превес вземат представителите на второто течение, което се отразява и на духа на изработената програма на БЦБО. В нея се издига идеята за създаване на независима българска държава, но с монархическа форма на управление. Независимо от това БЦБО развива не малка дейност за сплотяване на силите на българското националноосвободително движение след жестокото потушаване на Априлското въстание 1876 г. То не само оказва помощ на пострадалото българско население, но се включва активно и в набирането на български доброволци за Сръбско-турската война 1876 г. Чрез материалната подкрепа на славянските комитети в Русия то поема и издръжката на завърналите се в Румъния българи след участието им във войната. За пропагандиране на своите цели и привличане на европейското обществено мнение в защита на българския народ БЦБО ползва в. "Нова България", издаван от Христо Ботев. След обявяване на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. то се обръща с възвание към българския народ да подкрепи действията на руската армия. Със същото възвание то обявява и прекратяването на своята дейност.

На тази дата са родени:

1944 г.

Родена е Ваня Петкова - българска поетеса. Завършва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски" през 1967 г. От 1974 г. до 1975 г. специализира испански език в Института за чужди езици "Хосе Марти" в Хавана. Работи като редактор в списание "Славейче" от 1966 г. до 1968 г., преводач в българското посолство в Хартум, Судан от 1969 г. до 1970 г., редактор във външния отдел на вестник "Литературен фронт" от 1970 г. до 1973 г. Дебютира с есе и стихотворение през 1959 г. във вестник "Средношколско знаме". Превежда поезия от руски , арабски, арменски, сръбски, и френски език. Съставителка на антологията "Съвременни арабски поети" през 1968 г. Нейни стихосбирки са : "Солени ветрове" през 1965 г., "Куршуми в пясъка" през 1967 г., "Привличане" през 1967 г., "Грешница" през 1968 г., "Предсказание" през 1970 г., "Черната гълъбица" през 1972 г., "Кестенова любов" през 1973 г., "Обратна река" (1976 г.), "Обет за мълчание" (1979 г.), "Venceremos Behceremos. Лирически есета за Куба" през 1980 г., "Синята книга" през 1980 г., "Триптих" през 1980 г., "Гръм" през 1984 г., "Цигански романс" през 1984 г., "Земетресение" през 1988 г., "Прощаване" през 1989 г. и други.

1930 г.

В Горна Липница, Великотърновско, е роден Серафим Северняк (1930 - 1988). Серафим Северняк е писател, публицист, журналист. Завършва “Българска филология" в СУ “Св. Климент Охридски" през 1951 г. Заместник–главен редактор е на списание “България", редактор е в списание “Пламък" (1956 - 1962), драматург е на ДМТ “Стефан Македонски" (1962 - 1964) и на Сатиричния театър в София (1964 - 1966). От 1966 г. до 1970 г. е главен редактор на редакция “ЛИК" в БНТ. В периода 1971 - 1975 е първи заместник–главен редактор на вестник “Литературен фронт", след което до 1988 г. е главен редактор на списание “Отечество". Умира на 24 май 1988 г. в Хавана, Куба.

1920 г.

Роден е Светомир Тодоров Иванчев - български езиковед. През 1944 г. завършва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски" и специализира във Варшава и Краков от 1958 г. до 1959 г. Професор е по славянско езикознание в СУ “Св. Климент Охридски"от 1970 г. Чете лекции в университети в Прага, Упсала и Страсбург. Директор е на Института за български език към БАН от 1976 г. до 1977 г. и генерален секретар на Българския национален комитет на славистите от 1976 г. Светомир Иванчев е главен редактор на списание "Съпоставително езикознание". Изследователските му интереси са в областта на славянската аспектология, езиковите контакти между български и чешки език, балканистиката и други. Превежда произведения на Я. Хашек и К. Чапек.

1896 г.

Роден е Анастас Стоянов Бешков – български географ, академик.

Професор е по икономическа география в СУ “ Св. Климент Охридски" от 1937 г. до 1964 г. Председател е на Българското географско дружество от 1948 г. до 1964 г. Автор е на съчиненията: "Транспортният проблем в Добруджа" през 1951 г., "Икономическа география на балканските страни" през 1951 г., "География на промишлеността, селското стопанство и транспорта" през 1957 г. Отговорен редактор и съавтор е на монографията "География на България".

1879 г.

Роден е Никола Маринов (Н. М. Абаджиев) – български художник. През 1903 г. завършва Художествената академия в Торино при Дж. Гросо. В периода 1907 - 1921 г. е учител в София. От 1921 г. е професор по живопис в Художествената академия, от 1935 г. до 1937 г. и неин директор. Рисува битови картини, портрети, пейзажи, стенописи. Маринов е първият български художник, използващ акварела в творчеството си. Негови произведения са “Връщане от кладенеца" (ок. 1915 - 1921 г., НХГ), “Към извора" (1920 г.), “Селянки на пазар" (ок. 1921 г., НХГ), “Връщане от полето" (1922 г.), “Ханджийката" (1923 г., НХГ), “Седнали селянки" (ок. 1925 г., НХГ), “Селско момиче" (ок. 1927 г., НХГ), “Мома със стомна" (1941 г., НХГ), “Селянки" (1942 г., НХГ). Сериозни успехи постига в портретите Pia (портретна скица на жена, 1908 г., НХГ), “Портрет на жената на художника" (ок. 1908 - 1915 г., НХГ; ок. 1910-1915 г., НХГ; ок. 1919 г., НХГ), “Майка с дете" (ок. 1920 г.), “Танцувачка" (1921 г., НХГ), “Магда" (ок. 1921 г.) и много др.

1864 г.

Роден е Асен Василев Пападопов – български офицер, генерал-майор (от 14 февруари 1914 г). Той завършва Военното училище в София през 1885 г. и Генералщабната академия в Торино, Италия . Участва в Сръбско–българската война от 1885 г. Служи в Генералния щаб и Военното министерство през 1900 г. От 1909 г. до 1911 г. е военно аташе е във Виена. През Междусъюзническата война е началник-щаб на обединените IV и V армии, които спират настъплението на съюзниците - сърби, гърци, черногорци, при Калиманци и река Брегалница. По време на Първата световна война е началник на шеста пехотна Бдинска дивизия, от състава на Първа армия, която нанася главния удар срещу сръбската армия в Сърбия и Македония през 1915 г.

На тази дата умират:

1994 г.

В София умира поетът и драматург Иван Радоев (1927 - 1994). От 1954 г. до 1955 г. е редактор във вестник "Стършел", а от 1957 г. до 1958 г. във в. "Български воин". Драматург е на Народната опера в София от 1963 г. до 1968 г., главен редактор е в Българска телевизия от 1969 г. до 1970 г., драматург е на театър "София" през 1973 г. Член е на СБП. Стихосбирки: "Пролетно разсъмване" и "Баладична поема" . В началото на `60-те години се утвърждава като един от създателите на лиричната драма в съвременната българска литература. Негови са пиесите "Светът е малък", "Голямото завръщане", "Юстинианова монета." Някои от пиесите му са поставяни в театъра, радиото и телевизията на СССР, Унгария, Чехословакия, Куба. Негови стихотворения са преведени на руски , чешки , румънски, френски, английски, гръцки, полски, унгарски и други езици. Иван Радоев пише съчиненията: "Шумят знамената" (1951), "Израстват хора" (1952), "Пролетно разсъмване" (1953), "Китайчето Хао Ли" (1954), "Димо, Димо ле" (1956), "Стихотворения" (1958), "Над морското равнище" (1970) и други.

1970 г.

Умира Веселин Георгиев Стайков – български художник - график и живописец. През 1932 г. завършва живопис в Държавната художествена академия в София при Ц. Тодоров. Учи факултативно графика при В. Захариев Стоянов, специализира живопис в Италия през 1940 г. при Ф. Карена. Работи в държавната печатница в София през 1933 г., дълги години е консултант към Министерството на съобщенията (1944 - 1970 г.). Преподава във Висшия институт за изобразителни изкуства в София от 1946 г. до 1951 г. и от 1958 г. до 1970 г. Професор е от 1960 г. От 1962 г. до 1964 г. е декан на Изящния факултет на института. Член е на ръководството на Съюза на българските художници и негов секретар от 1955 г. до 1956 г. Автор е на творбите: “Букова гора" през 1925 г., “Созопол" през 1929 г., “Улица във Флоренция" през 1940 г., “Автопортрет" през 1945 г., “Милка" през 1946 г., “Черна ваза с цветя" през 1948 г., “Пейзаж от Драгалевци" през 1956 г., “Из Китай" през 1958 г., “Париж - мост над Сена" през 1965 г. и други. Графичните му композиции: - “Строеж" през 1932 г., “Градът" през 1934 г., “Рибари" през 1934 г., “Мелник" през 1937 г., “Банско" през 1937 г., “Каменари" през 1938 г., “Старият дъб" през 1939 г.. Създава серията “Крали Марко" от 1938 г. до 1939 г.; използва техниката на офорта при живописното третиране на преходите между различните планове - “Лодки" през 1947 г. “Слънчогледи" през 1947 г., “Пейзаж със снопи" през 1955 г., “Зима" през 1956 г.; литографии - “Край Созопол" през 1952 г., “Лодки" през 1953 г., “Мелник" през 1967 г.. Работи гравюри на дърво - “Възстановяване" през 1950 г., “Язовир “Кърджали" през 1963 г. и други. След втората половина на 50-те години създава по-синтетични по форма графики - “Китайски цикъл" през 1958 г., “Мелнишки пейзаж" през 1967 г. и други. Автор е на приложна графика (пощенски марки), на графични портрети на Паисий Хилендарски, Л. Каравелов, Г. С. Раковски, П. Берон, Х. Димитър, Ф. Тотю, Ст. Караджа и други, на статии по проблемите на графиката и графичното изкуство.

1901 г.

Умира Васил Друмев (митрополит Климент Търновски) - деец на националнореволюционното движение, висш духовник, общественик и държавник, изтъкнат писател, един от основателите на Българското книжовно дружество (дн. БАН) и негов председател (1898 г.). Роден е около 1840 - 1842 г. в Шумен. Първоначално учи в родния си град при С. Доброплодни и С. Филаретов, след това (с прекъсване) продължава образованието си в Одеската духовна семинария. Попада под благотворното влияние на Г. С. Раковски, взема участие в Първата българска легия в Белград (1861 г.), където се отличава в боевете с турския гарнизон в сръбската столица. Сближава се с В. Левски, Ст. Караджа и други български революционери. След разпускането на легията в 1862 г. се прехвърля в Русия, където продължава образованието си в Киевската духовна семинария. През 1869 г. се установява в Браила и участва в основаването на Българското книжовно дружество. През 1873 г. е ръкоположен за йеродякон, а през следващата година е повишен в епископски сан под името Климент Браницки. Става заместник на русенския митрополит в Тулча. След Освобождението заема длъжността ректор на Петропавловската духовна семинария край Лясковец. През 1884 г. е избран за търновски митрополит. Заедно с това участва дейно и в обществено-политическия живот на Княжеството: е избран за депутат в Учредителното събрание 1879 г. и в Първото Велико народно събрание (1879 г.), възглавява българските правителства през 1879 - 1880 г. и 1886 г. Като изтъкнат русофил се противопоставя открито на външнополитическия курс на Регентството (1886 - 1887 г.), на първия стамболовистки режим (1887 - 1894 г.) и на княз Фердинанд I, за което е подлаган на репресии и пресвледвания. Ползващ се с доверието на руските политически кръгове, през лятото на 1895 г. възглавява българската парламентарна делегация в Петербург със задача да действа за помиряване на двете държави, които прекъсват официалните си отношения още през ноември 1886 г. Мисията завършва с успех. Виждайки, че и след това княз Фердинанд I не променя своето отношение към Русия, дълбоко съжалява за действията си през 1895 г., тъй като с тях допринася и за признаването на Кобурга за законен български владетел.

Като писател Васил Друмев става родоначалник на българската белетристика. Автор е на първата българска оригинална повест "Нещастна фамилия" (1860 г.). Други по-важни негови произведения са: "Ученик и благодетели или чуждото си е чуждо" (1864 г.), драмата "Иванку, убиецът на Асеня I" (1872 г.) и пр.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.;