На тази дата през 1877 г. след тримесечна обсада Плевен е превзет от руските войски в хода на Руско-турската война. С падането на Плевен настъпва прелом във войната в полза на Русия. Сто години по-късно в парк-музей "Скобелев" е открита панорамата "Плевенската епопея" в памет на загиналите близо 2000 руски войници, атакували крепостта, отбранявана от Осман паша.

През 1999 година на срещата "на върха" на Европейския съюз в Хелзинки е взето решение от януари 2000 още шест държави, между които и България, да започнат преговори за присъединяване към съюза.

Тази година се навършват сто и десет години от убийството на Даме Груев. Деецът на македоно-одринското революционно движение умира на 10 декември 1906 г. (стар стил) при престрелка с турците край с. Русиново, Малешевско.

2016 г.

Товарен влак на с пропан-бутан и пропилен, пътуващ от Бургас към Русе дерайлира при навлизане в гара Хитрино. Загиват 7 души, а ранените са 29. Ударната вълна, образувана при възпламеняването разрушава околните сгради, заради което се налага евакуация на живущите в селото.

2007 г.

Президентът на Република България връчва Орден "Стара планина" - първа степен на Радослав Гайдарски "за изключително големите му заслуги към българското здравеопазване като лекар и водещ хирург в страната и по повод 70 години от рождението му.“

2006 г.

10 декември е ден на национален траур в памет на загиналите при катастрофата в Бяла 18 души.

В Бяла на 9 декември погребват 13 жертви на катастрофата, на 10-ти – още пет.

Национален траур в България се обявява от Министерски съвет. Според Протокола, където има българско знаме на открито, то да бъде свалено наполовина. Ако има планирани тържества предварително, те трябва да се отменят. Ако това е невъзможно, се препоръчва минута мълчание.

1999 г.

На срещата "на върха" на Европейския съюз в Хелзинки е взето решение от януари 2000 г. още 6 държави, между които и България, да започнат преговори за присъединяване към Съюза.

България установява дипломатически отношения с Европейската Общност през 1988 г. През 1993 г. е подписано Европейското споразумение за асоцииране, което влиза в сила през 1995 г. През декември 1995 г. България подава молба за членство в Европейския съюз. Комисията представя първия си редовен доклад за напредъка на България към членство през ноември 1998 г. Вторият доклад, публикуван през 1999 г., препоръчва започването на преговори. Преговорите за присъединяване на България към ЕС започват на 15 февруари 2000 г. София приключва преговорите на 15 юни 2004 г., което е шест месеца предсрочно.

Европейският съвет в Брюксел на 16 – 17 декември 2004 г. потвърждава приключването на преговорите за присъединяване и декларира, че ЕС се надява да приветства страната като член на Съюза от януари 2007 г.

Европейският парламент дава одобрение за членството на България на 13 април 2005 г. с 522 гласа “за", 70 гласа “против" и 69 “въздържали се".

Договорът за присъединяване на България към ЕС е подписан на 25 април 2005 г. в Люксембург. В зависимост от напредъка в изпълнението на изискванията за членство, ЕС декларира, че целта му е да приеме България от 1 януари 2007 г.

Споразумението за присъединяване съдържа възможност за отлагане на членството с една година, ако ЕС прецени, че съществува “сериозен риск" страната да не успее да приложи изискваните реформи.

Редовният доклад на Европейската комисията (ЕК) за 2004 г. посочва реформата в правосъдието и публичната администрация като основни приоритети. България трябва да положи сериозни усилия за изграждането на административен и съдебен капацитет за прилагане на достиженията на правото на Общността (acquis communautaire).

България става пълноправен член на ЕС от 1 януари 2007 г.

1977 г.

В Плевен е открита панорамата "Плевенска епопея - 1877 г.". Тя е изградена в парк-музей “Скобелев" в чест на 100-годишнината от освобождението на Плевен.

1976 г.

В Гюргево се провежда среща между Тодор Живков и Николае Чаушеску. Сложено е началото на изграждането на българо-румънско предприятие за производство на тежки машини и съоръжения Русе-Гюргево.

Николае Чаушеску е румънски държавник, общественик, политик. От 1969 г. е генерален секретар на РКП, от 1967 г. е председател на Държавния съвет на СРР, от 1968 г. е върховен главнокомандващ на въоръжените сили. В периода март 1974 г. до декември 1989 г. е президент на СРР . Като ръководител на румънски комунисти и държавник налага и усъвършенства тоталитарната система. Свален е от власт в резултат на преврат, извършен от ръководството на Румънската КП. Заедно със съпругата си Елена е обвинен в кражба на 1 млрд. долара от държавата; двамата са разстреляни. Погребани са в Генчя, Букурещ.

1956 г.

От 10 до 11 декември е проведено общо събрание на Българската академия на науките (БАН), на което за председател на академията е преизбран акад. Тодор Павлов.

Тодор Павлов е философ, естетик, литературен критик, политически и държавен деец, академик. Роден е на 14 февруари 1890 г. в Щип. Завършва философия и педагогика в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Работи като учител в Лом, Казанлък, Ихтиман и др. Влиза в редовете на БКП през 1919 г. През 1922 г. е главен редактор на печатния орган на ЦК на БКМС в. "Младеж". В началото на 1924 г. е включен в ръководството на легалната Партия на труда. На Витошката нелегална конференция на БКП 1924 г. е избран за член на ЦК на партията. За своята дейност многократно е арестуван. В затвора написва книгите: "Очерки по материалистическата философия" и "Диалектическият материализъм и теорията на образите". Участва в редактирането на в. "РЛФ" (1929–1934 г.). През 1932 г. заминава за СССР. От 1932 г. до 1936 г. е професор по диалектически материализъм в Института за червена професура в Москва. Декан е на Философския факултет на Института по история, философия и литература в Москва. По това време написва труда си "Теория на отражението". Завръща се в България през 1936 г. и се отдава на научна и публицистична дейност. След 9 септември 1944 г. до 1946 г. е включен в Регентството. През 1947 г.– 1954 г. и 1962 г.– 1971 г. е член на Президиума на Народното събрание. Дългогодишен председател е на Българската академия на науките и неин почетен председател. През 1947 г.– 1952 г. и 1960 г.– 1977 г. е директор на Института по философия при Българската академия на науките. В периода 1948 г.- 1952 г. завежда катедра по диалектически материализъм в Историко-филологическия факултет на Софийски университет "Св. Климент Охридски". Основава и става главен редактор на сп. "Философска мисъл". Издава книгите "На литературни и философски теми", "Обща теория на изкуството. Основни въпроси на естетиката", "Против объркването на понятията", "Материализмът и другите философски учения", "Информация, отражение, творчество", "Диалектическата материалистическа философия и частните науки" и др. Научното му творчество обхваща различни области: философия, изкуство, естетика, литературна критика и др.

1947 г.

VІ Велико Народно събрание отново избира Георги Димитров за министър-председател и му възлага да състави четвъртото по ред правителство на Отечествения фронт.

Георги Михайлов Димитров е български политически деец, един от ръководителите на международното комунистическо движение. Роден на 18 юни 1882 г. в с. Ковачевци, Радомирско. Член е на БРСДП от 1902 г., а от 1909 г. е член на ЦК. От 1919 г. е член на БКП. Един от ръководителите на Септемврийския селски бунт 1923 г. (емигриран след потушаването му). Георги Димитров е обвиняем в Лайпцигския процес през 1933 г. по повод подпалването на Райхстага. От 1934 г. до 1945 г. е в СССР. Инициатор е за създаването на Отечествен фронт в България (юли, 1942 г.) и негов ръководител. Между 1937 г. и 1945 г. е депутат във ВС на СССР, а от 1946 г. е министър-председател на България. От 1948 г. Георги Димитров е генерален секретар на ЦК на БКП. Умира на 2 юли 1949 г. в Борвиха, близо до Москва. След смъртта му е поставен в мавзолей в София. През юли 1990 г. мавзолея е разрушен и той е препогребан в Софийските централни гробища.

1882 г.

Открито е ІІІ Обикновено Народно събрание. Председатели са митрополит Симеон Варненско-Преславски (до 8 септември 1883 г.) и Д. Греков (9 септември - 25 декември 1883 г.).

Обикновеното народно събрание е висш орган на законодателната власт, създаден с Търновската конституция 1879 г. Състои се от представители на народа, избирани пряко, по един на 10 хиляди души, като депутати могат да бъдат лица и от двата пола. Срокът на всяко Обикновено народно събрание е 3 години. След промяната на Конституцията през 1893 г. всеки депутат се избира от 20 хиляди души, а мандатът на Народното събрание е удължен на 5 години. През 1911 г. е направено ново изменение в Конституцията, според което срокът на Обикновено народно събрание е сведен до 4 години.

1880 г.

Обнародван е първият Закон за съдене на министрите, конкретизиращ принципа за министерска отговорност и регламентиращ структурата на Държавния съд.

Държавният съд е непостоянно действаща съдебна институция, създадена със Закона за съдене на министрите от 10 декември 1880 г. на основание член 155 от Търновската конституция. Предложение за съдене на министър или министри може да прави всеки депутат в Народното събрание, но за да се предприеме тази мярка, тя трябва да бъде одобрена и подписана най-малко от 1/4 от народните представители. На санкция от Държавния съд подлежат всички случаи, предвидени в чл. 155. от Търновската конституция – от държавна измяна и предателство до нанасяне на вреди на държавата с цел лична изгода. Предварителното следствие на обвиняемото лице или лица се възлага на особена следствена комисия, състояща се от трима души – един от Върховния касационен съд, който обикновено става председател на комисията, и по един представител, избран измежду апелативните и окръжните съдилища. Членовете на комисията се назначават с височайши указ по предложение на правосъдния министър. След приключване на предварителното следствие делото се препраща до държавния обвинител. При водене на делото Държавния съд се ръководи от общите правила за решаване на углавните дела. Присъдите му са окончателни и не подлежат на обжалване. От 1903 г. насам работата на държавния обвинител се подпомага от няколко негови заместници, а от 1904 г. според височайши указ е внесено допълнение към Закона за съдене на министрите, което ограничава дотогавашната материя. Според това допълнение министрите могат да бъдат съдени само при нарушение на някой член от конституцията, а служебните им нарушения подлежат на углавно и гражданско преследване. Претърпява промени и самият състав на Държавния съд. Първоначално той се състои от председател, 6 съдии и 14 съдебни заседатели, от които 10 действителни и 4 запасни. С промените от 1923 г. съставът на Държавния съд е председател, избран от Народното събрание, и 16 народни съдии, от които 12 действителни и 4 запасни.

1878 г.

Основана e Народната библиотека в София (сега Народна библиотека "Св. Св. Кирил и Методий").

Предложение за нейното учредяване е внесено в Градския съвет на 4 април 1878 г. На 28 ноември 1878 г. е избрана временна библиотечна комисия, която би се наела да уреди и отвори библиотеката "според съществующий нейн Устав". Тази дата (по нов стил 10 Декември 1878 г.) се приема за рождена дата на Народната библиотека.

Под името Софийска публична библиотека е открита за читатели на 15 януари 1879 г. Първоначалният й фонд е образуван от дарения. Днес Народната библиотека е най-голямата универсална библиотека в България. Съхранява ценни ръкописи (Х-ХІХ в.), старопечатни български книги, редки архивни материали. Води значителен международен книгообмен.

На 5 юни 1879 г. по предложение на Марин Дринов, председател на библиотечната комисия и управляващ отдел Просвещение, Софийската публична библиотека получава статут на държавно учреждение под названието Българска народна библиотека. На 22 февруари 1897 г. е приет внесеният от Константин Величков Закон за депозирането на печатни произведения в народните библиотеки. Три години по-късно Българската народна библиотека получава собствено здание - откупения за целта Граждански клуб на ул. "Г. С. Раковски" 131. През 1924 г. се открива Архивен отдел към Народната библиотека, в който се влива основаният през 1904 г. Архив на Възраждането. През 1939 г. започва строеж на нова сграда на Народната библиотека на мястото на царския манеж. Пет години по-късно по време на бомбардировките са разрушени старата и новата сграда на библиотеката. На 26 април 1946 г. в Държавен вестник е публикуван Закон за сключване на заем за доизграждането на Народната библиотека в София. На 16 декември 1953 г. тържествено се открива новата сграда на Народната библиотека. През 1963 г. Народната библиотека "Васил Коларов" се преименува в Народна библиотека "Кирил и Методий". През 1970 г. е приета Наредба за задачите и устройството на Народната библиотека, а четири години по-късно е приет Правилник за организацията на научноизследователската работа в Народната библиотека. През 1991 г. започва преустройството на филиала на Народната библиотека в кв. Изгрев. На 11 август 1994 г. Народната библиотека е обявена за културен институт с национално значение, пет години след което излиза Законът за закрила на културата, по смисъла на който Библиотеката е институт с национално значение. През 2000 г. излиза новият Закон за задължителното депозиране на печатни и други видове публикации.

1877 г.

В хода на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) след тримесечна обсада Руските войски превземат Плевен.

Битката за Плевен е решаваща за цялата война, тъй като от победата в това сражение зависи дали руските войски ще продължат по-нататъшното си настъпление в пределите на Османската империя.

С падането на Плевен във войната настъпва прелом в полза на Русия.

Рано сутринта на 10 декември 1877 г. части на Плевенския гарнизон предприемат опит да преминат през р. Вит (в района между селата Долни Дъбник и Долна Митрополия). С помощта на навреме пристигнали подкрепления турските части са отблъснати и около 14 ч. Осман паша приема предложената му безусловна капитулация и командваната от него 43 000-на армия попада в плен.

Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) е война между Русия и Турция, довела до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на българската държава. Предизвиква се от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина (1875-1878 г.), с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание (1875 г.), Априлското въстание (1876 г.) в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война (1853-1856 г.).

1871 г.

В Цариград се провеждат нови преговори между българските представители и Патриаршията по въпроса за границите на Екзархията, които завършват, без да бъде постигнато съгласие.

Българската екзархия е Върховна национална организация на Българската православна църква. Тя е учредена със султански ферман от 28 февруари 1870 г. и просъществува до 1953 г., когато е издигната в Българска патриаршия. До освобождението на България от османско присъствие обхваща следните епархии: Търновска, Доростоло-Червенска (Русенска), Варненско-Преславска (без Варна и 12 селища, разположени между Варна и Кюстенджа), Пловдивска (от Пловдив само махалата "Св. Богородица" и без Станимашката каза и някои села и манастири), Софийска, Видинска, Нишка, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Врачанска, Ловчанска, Сливенска, Охридска, Скопска, Нишавска (Пиротска). След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те години на XIX в.). Създаването на Българската екзархия е резултат от дългогодишната борба на българския народ за извоюване на своя църковна независимост. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя. В устава й са утвърдени две начала: съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и изборност. Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година на негово място е избран видинският митрополит Антим I. Цариградската патриаршия от своя страна се обявява против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявява за схизматична, т.е. отцепническа, тъй като последната не признава върховенството на патриарха. До освобождението на България от османско иго екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на Руско-турската освободителна война – 1877-1878 г., екзарх Антим I е свален от своя пост и е заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия. За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I.

След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор – 1878 г. остават отново в пределите на Османската империя. Наред с грижите за поддържане на българските черкви тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области. До избухването на Балканската война – 1912-1913 г. влиянието на Българската екзархия в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управляват от български владици, а останалите - от екзархийски наместници. След разгрома на България в Междусъюзническата война – 1913 г. екзарх Йосиф I премества седалището си в София. След неговата смърт през 1915 г. в продължение на три десетилетия тя е управлявана от Светия синод, начело на който стои наместник-председател. През 1945 г. за нов екзарх е избран софийският митрополит Стефан I. Свиканият през 1953 г. църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия.

На тази дата са родени:

1957 г.

Роден е Кирил Емануилов Гоцев – български експерт в областта на мултимедийните и телевизионни технологии. Завършва Технически университет, специалност "Радио, телевизия и електроника". От 1985 г. работи в БНТ като анализатор в "Програмна апаратна"; анализатор в "Субтитрираща апаратна"; видеомонтажист, технолог, зам.-директор на дирекция "Техника". В годините 1993-1994 е директор на дирекция "Техника", след което до 1995 г. е изпълнителен директор. От 1995 г. е преподавател в НБУ. От 1999 г. е директор на техническо изложение "Мултимедийни и телевизионни технологии". От 2001 г. до 2004 г. е генерален директор на БНТ.

1920 г.

Роден е Станко Тодоров (С. Т. Георгиев) - български политик. Като войник участва в изграждането на нелегални ремсови групи в армията; разкрит и минава в нелегалност (1943 г.); осъден е задочно на смърт. Член е на Щаба на бойните групи в София. Задържан в Дирекция на полицията; по време на бомбардировките над София успява да избяга (март 1943 г.). Активно участва в подготовката и реализацията на Деветосептемврийския преврат. След 1944 г. заема ръководни постове в структурите на БКП. В периода 1952 – 1957 г. е министър на земеделието.В периода 1954-1990 г. е народен представител. Няколко години е секретар (1957-1959 г., 1966-1971 г.) на ЦК на БКП; член е на Политбюро (1961-1988 г.). В периода 1959 – 1966 г. е зам.-председател, в периода 1971-1981 г. е председател на МС на НРБ. Председател на VIII и IX НС. През 1990 г. подава оставка. Член е на Висшия партиен съвет на БСП (от 1990 г.).Умира на 17 декември 1996 г. в София.

На тази дата умират:

2017 г.

На 68-годишна възраст умира бившият футболист на "Левски" и на националния отбор на България Иван Стоянов-Типеца. С екипа на "сините" той има над 200 мача в периода между 1968 и 1977 година. Три пъти е шампион на България, а четири пъти е носител на Купата на страната.

2006 г.

Умира Цветан Владовски (Чочо) – български певец и музикант.

Цветан Владовски - Чочо е роден на 20 март 1956 г. в София. През 1974 г. е вокалист на първата формация "Диана експрес". Работи още с група "Сребърните гривни", както и със "Синьобелите". От 1979 г. до 1984 г. е вокал на "Тангра", след което работи самостоятелно.

Чочо Владовски пее с Лили Иванова, с която създават и звукозаписно студио. Той продуцира и албума й "Хазарт".

Цветан Владовски печели няколко награди “Златния Орфей". Издава албумите: “Цветан Владовски" (1986 г.) и “ Богатство" (1996 г.).

Умира на 50-годишна възраст след тежко боледуване.

1906 г.

Убит е Даме Груев, деец на македоно-одринското революционно движение.

Дамян (Даме) Йованов Груев е деец на македоно-одринското революционно движение. Роден е през месец януари 1871 г. в с. Смилево, Битолско. Учи в родното си село, след което продължава образованието си в Солунската българска мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий" и Висшето училище в Белград. През 1889 г. постъпва във Висшето педагогическо училище в София (днес Софийски университет "Св. Климент Охридски"), но през 1891 г. е изключен от него и става учител в родния си край. През лятото на 1893 г. се премества в Солун, където работи като коректор в българската печатница на К. Самарджиев. По негова инициатива на 23 октомври същата година се полагат основите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), на която става фактическият ръководител. Веднага след това разгръща активна дейност за изграждане на нейната мрежа в Щипско, Охридско, Битолско и др. краища на Македония. Голям успех за него е привличането в организацията на Гоце Делчев, който скоро след това се издига до всепризнат вожд на организацията. Дейността му не остава скрита за турските власти и през 1898 г. е интерниран в Битоля. През 1899–1900 г. е назначен от Екзархията за учител в българската гимназия в същия град, което му позволява да разгърне активна организационна дейност. През август 1900 г. отново е арестуван, а през пролетта на 1902 г. е заточен в крепостта Подрумкале, Мала Азия. Освободен през пролетта на 1903 г., незабавно се среща с Гоце Делчев и двамата полагат големи усилия за временно отлагане на насроченото от Солунския конгрес на ВМОРО въстание в Македония и за превръщането му от повсеместно в четническо. Понася тежко убийството на Гоце Делчев (април 1903 г.) и след неговата гибел поема изцяло върху себе си цялостната подготовка на въстанието. На Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг (лятото на 1903 г.) е избран за член на Главния щаб на въстанието. Той определя и датата на избухването на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.). По време на въстанието участва в сражения с турските войски и търси съдействие от българското правителство за оказване на помощ на въстаниците. След неуспеха на въстанието не напуска Македония и продължава участието си в живота на ВМОРО. Председателства Прилепския подвижен конгрес на Битолския революционен окръг (1904 г.) и полага големи грижи за възстановяване и укрепване на организационната мрежа. На Рилския конгрес на ВМОРО (1905 г.) отново е избран за чл. на Централния комитет на организацията. През лятото на 1906 г. се завръща в Македония и с малка чета обхожда различните й краища. През дек. същата година попада на турска потеря край с. Русиново, Малешевско, и пада убит в завързалата се престрелка.

За изготвянето на историческата справка на Агенция “Фокус" са използвани следните източници:

Енциклопедия “България" - Издателство на БАН, 1982 г.;

Енциклопедия “Британика" (2004 г.);

Болшая Советская Энциклопедия (1970 г.);

Фамилна енциклопедия “Larousse";

История на Българите - Късно средновековие и Възраждане - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2004 г.;

История на Българите - От древността до края на XVI век - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на Българите - Българската дипломация от древността до наши дни - Издателство “Знание" ЕООД, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

История на България по дати - Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Български традиционен календар - БАН, Издателство Вион, 2002 г.;

История на Балканите XIV - XX век - Издателска къща “Хермес", 2002 г.;

Българска военна история - БАН, 1989 г.;

История на войните в дати - Издателска къща “Емас", 2001 г.;

История на Русия - Книгоиздателска къща “Труд", 2002 г.;

История на Османската империя - Издателство “Рива", 1999 г.;

Българска енциклопедия, БАН, Книгоиздателска къща “Труд", 2003 г.;

Исторически бюлетин – на “The New York Times";

Исторически бюлетин – на “The History Channel";

Исторически бюлетин – на “World of Quotes";

Исторически архив на Агенция “Фокус" - отдел “Архив и бази данни" и други.