Според резултатите от допитване, какво му тежи на нашия пациент на първо място излиза лошото отношение на здравната система към него и най-вече към онкологично болния – нещо характерно и твърде неприемливо за нашата действителност. Незнайно защо, но в лечебните заведения с тези пациенти не се държат добре. Хората са недоволни от липсата на скринингови и профилактични програми. Навсякъде липсва индивидуалният подход при лечението.

Няма ги мултидисциплинарите екипи, както и психологическата помощ, която категорично трябва да излезе на преден план. Очевидно е, че стресът при чуването на тази диагноза е изключително голям. Съпроводен е с множество проблеми със семейството, за самия пациент, за работодателя, за неговите близки. Не стига, че човекът е онкологично болен и трябва да се бори на първо място с болестта, но трябва да се бори и всички останали проблеми, които вече споменах. Пациентите споделят, че няма ясно разписани стандарти, процедури и алгоритми, по които трябва да протича тяхното лечение.

Често пъти благодарение на добрата воля на техния лекуващ лекар е той да сподели с тях на базата на какво е взел даденото решение. Тук въобще не може и дума да става за взимане на решение от лекар и пациент така, както това се прави в световен мащаб. В цивилизования свят решението винаги се взима заедно, след като на самите пациенти е дадена изчерпателна информация. В крайна сметка, животът и изборът си е на всеки от нас и всеки има право да предени заедно със своя лекар най-добрия път за лечението или дори за отказът от такова. В онкологита има ситуации, в които е по-етично човек да прецени, че няма продължи с дадена терапия. Следва и проблемът, какво става при късните фази в края на човешкия живот, когато медицината е безсилна. За жалост, в България умираме като кучета в мъки и болки, казват някои хора. Тези пациенти сякаш спират да съществуват за здравната система в момента, в който вече не могат да им се прилагат скъпи лекарства.

Те остават да разчитат на своите близки и се молят да не умрат в мъки, както свършват много от тях. Такава е ужасяваща ситуация за ХХI век в една европейска държава, където хората са оставени да си отиват по този начин.

Нищо ново няма да кажа, само ще отбележа липсата на скрининг и профилактика. Освен това, на пациентите липсва достатъчна информация, как самите те да подпомогнат своето лечение. Общо взето, всеки сам се спасява и търси информация от пациентски организации, сайтове и други източници, което не бива да е така.

Няма и никакви програми, които да го подпомагат в целия път, в това число и по отношение на придържането към терапията и здравословния начин на живот. А такива програми трябва да има не само по време на терапевтичния процес, но и след това – да подпомогнат човека в неговата интеграция, обучението, преквалификация на работното място, ако това се налага. Всички тези неща не са застъпени у нас. Затова не е случайно, че резултатите, които виждаме на финала с най-очевидния показател – висока смъртност, не са задоволителни за никой.

Част от нещата, които хората идентифицират като някаква надежда или спасителен е пояс, е така широко прокламираната през последните години дигитализация. Те се надяват, че тя ще им помогне да са малко по-независими и по-информирани. Надявам се дигитализацията да им спаси тежката бюрокрация, съпровождаща всеки един пациент, като се започне от чакането пред кабинети, та се стигне до бележки и събиране на подписи от лекар на лекар. Дори по време на пандемията, вместо хората с онкологично заболявания да бъдат пазени, пак трябваше те да излизат от вкъщи и да се борят със споменатата вече бюрокрация. Когато човек трябва да мине през една недоброжелюбна система и остане от нея неизлекуван и необезболен, няма как да бъде доволен.