Неделята преди Възкресение и ден след Лазаровата събота се празнува тържественото посрещане на Иисус в Йерусалим в дните преди еврейската Пасха. В града той влиза на магаре (животно, което символизира идване с мир и приятелство), а не на кон, както обикновено се отправяли бойците на война. Идвал, за да служи на хората, а не да воюва с тях. Славата на влизащия в светия град била голяма. Носела се мълвата за чудесата, които извършил, и за силата на новата вяра. Разказвала се вече и историята за чудното Лазарово възкресение, което мнозина видели с очите си предния ден и от тук нататък, до края на дните си, щели да го превръщат в една от най-невероятните и тръпнещи легенди на християнството. Пътят пред Спасителя бил застлан с маслинови, палмови и лаврови клонки, върба, здравец и цветя. Мир, любов и победа носел той на многобройния народ, който се тълпял да го зърне с очите си, да го докосне, да бъде поне наблизо. "Осанна на сина Давидов! Благословен е онзи, който идва в името на Господа!", носели се възгласи отвсякъде. Бил чуден и неповторим миг. Споменът за него църквата празнува от III в.

Икони: Споменът е изобразен и на множество икони, на които Исус тържествено върви с магарето си към храма по път, постлан от цветя, признание и вяра. Входът Господен в Йерусалим е също част от очертаването на границата и подреждането на света от хаос към ред, от зло към добро до деня на пълното разграничение и обозначаване, което ще се извърши само една седмица по-късно, на Великден.

Народна митология: Макар свързан с конкретно религиозно събитие, празникът се възприема от народа ни повече като пролетен, цветен празник, в който светът и природата празнуват своето раждане. Ден на цветята, младостта и раждането за живот отново на света около нас. В плана на народната представа за ред и порядък се среща митологичният образ на змея, който, също като Лазар, е на границата на нашия и отвъдния свят. Често представата за него се свързва с атмосферни явления, дъжд, град, гръмотевици. Пролетта и празникът са добро време чрез магия и песни да бъде умилостивена разрушителната стихия на времето. На Връбница от змея могат да се предпазят и момите и задължително трябва да го направят. Само мома, която е участвала в обичая "кумичене", може да бъде спокойна, че е поставила разделната граница, че няма да бъде залюбена и погубена от змей. Както и само мома, участвала в посветителските ритуали на Лазарица и Връбница, вече е отвоювала своето ново социално място.

Ритуали: С цветя и върбови клонки на този ден и до днес се ходи на църква за празнична служба и водосвет. Причестяват се млади невести с малки деца, ако нямат свои - с роднински. Всеки взима от осветените в църквата цветя и ги носи през деня или ги отнася у дома пред иконата. С осветените цветя се бае против уроки и болести на децата и животните. С върбовите венчета и тайнствени заклинания през лятото се разпръскват и прогонват надалеч градоносните облаци. С върбова клонка рано сутрин се ходи на гроб. От слама или царевични стъбла се пали огън. Изпълнява се обичаят кумичене - последният от пазарските обичаи. Рано сутринта лазарките отиват на реката. Носят китки от цветя, върба или малко хлебче. Това е хлябът "кукла" (има форма на дете). Момите се нареждат на брега или на моста, пускат китката или парче от хляба по течението или ги слагат на бухалка и пускат бухалката. Следят чия китка или хляб ще излязат най-напред. На която принадлежи, тя е "кумицата", най-главната. На нея ще оказват най-голяма почит, ще я носят на ръце и ще я уважават. На места дори "говеят", мълчат, пред нея чак до третия ден на Великден. Тогава тя кани своите лазарки на гости, гощава ги с баница и червено яйце, символично им прощава за всичко и те отново проговарят. Преди да пуснат своите китки в реката, момите играят и пеят специални песни за предпазване от змей, от неговата зловредна и опасна любов. След кумиченето вече не се боят от змея, пеят за любов, брак, щастие. Припяват на девойка и момък, за които се знае, че се обичат. Връзват люлки, люлеят първо "кумицата", а после всички поред. Завършват празненството на гости у "кумицата". Поднася се постна храна. Опасва се кръстът с върбови клонки, за да не боли по време на лятната работа. Припееш на празника Цъфнало е кокиче в Златкина градина, вечер го Златка полива, сутрин го Стамен обира. Цъфти, цъфти, босилко, да ти не вехне коренът, че ще дойдат два млади. Синьо, бяло цветенце на друма си никнеше, никнеше, още цъфтеше. Мина елен, опаса го: синьо цвете Златинка, сури елен Драгойчо.

Забрани: На Връбница не бива да се режат лозя, защото няма да дадат плод.

Гадания и предсказания

Момите гадаят за женитба. Ако пуснатите в реката китка или залък хляб тръгнат бързо по водата, това е знак за скорошно задомяване. Ако се заплетат и останат на място, сватба не се предвижда.

Времето: Ако на Връбница е мъгливо, бубите няма да са добри.

Обредни вещи, храни и символи Цвете: още от антични времена цветята са символ на пролетта, растежа и красотата. Като знак на пролетта, младостта и радостта се използват и в българските празници. Особено характерен в това отношение е Гергьовден, или Цветен Георги. Българската народна песен възпява различни цветя – божур, ружа, трендафил, босилек. Някои се смятат за лековити, други се наричат "момински цветя". Вярва се, че божурът, игликата и невенът пазят от лоши очи, от уроки и самовили. От значение е цветът на божура – бялото и червеното са признак на здраве и младост. Затова се носи при раждане, кръщене, сватба, но не и при смърт. Здравецът се употребява във всякакви ритуали поради вечнозеления си цвят. Има и магьоснически цветя – тинтява, росен, перуника, куманига, чемерика, омайниче и др. Те имат разделна, отбранителна или привличаща сила и с това пазят спомен от някогашни вярвания за одушевеността на цветята. В библейската символика цветата са знак за преходност, надежда за възкресение, за вечната пролет в Райската градина. В Западна Европа игликата и момината сълза се свързват с Мария и Христос, лилията е символ на Богородица. Червената роза се употребява като символ на духовната красота на св. Димитър и с цвета си говори за кръвта и страданията на светеца. В християнството цветята често са символ на определен светец, на самия Христос или на новопокръстените във вярата. Змей Живее някъде в горите, по високите скали, пещери и грамади или скрит в дърво, обикновено вън от селото, което пази, или в езеро, или в извор, който е неговият втори дом. Лети из облаците и е символ на тъмнина и небе, на облак и дъжд, на вода и дъга. Има предания, според които огромна змия, сплела главата и опашката си, крепи земното кълбо, за да не се разпука. Ако змеят се изправи, опашката му отива в долната земя, тялото му е на земята, а главата - в горната земя, и така здраво и завинаги свързва тези три тайнствени, всесилни и вълшебни за човека светове. Змеят притежава огромна сила. С едно духване може да извади и най-големите дървета, а с едно поемане на дъх – да ги изправи. Изкоренява ниви като вихрушка или направо като тракийския бог на вятъра Борей отнася любимата си.

Любовта на змея: Змеят често се влюбва в най-личната мома, още по-опасно е за нея, ако е родена в един и същ ден със змея. В своята змейска любов нарушава нейното обикновено земно щастие, прави я нещастна, различна от всички останали, болна, причинява смъртта й - независимо дали ще я грабне и отнесе от хората, или ще я остави да се топи и линее между тях. Явява се на момата нощем като красив момък или като змия, която се превръща в млад мъж, понякога се обвива около тялото на любимата си. Любената от змей мома всичко знае и всичко може, но не изказва нищо, защото той не й позволява. Не й разрешава също да слага китки, да се мие и да се реши, да носи нови премени, да ходи на кладенци или на хоро. Ако близките й разберат и решат да я омъжат, змеят с гръм и трясък, със златни каляски, със змейчета "полюленчета" и "врани коньове" като вихрушка я отвежда със себе си. Понякога я отнася на ръце в своите дворци направо от хорото и повече никой не я вижда. Сватбата със змея е другото име на смъртта, макар да казват, че се венчават и живеят щастливо, че им са раждат змейчета, които, както при най-обикновените хора, донасят радост вкъщи. В бурно време змеят се спуска при момата като облак и мълния. Нощем идва през комина. Възможно е самото залюбване да става при предпочитаните от змея дъжд, вятър, гръмотевица и пр. Затова на девойките се забранява да излизат навън, да пеят и да викат в такова време, да се мият с вода, оставена на открито при гръмотевици. Има опасност момата да бъде залюбена от змей и ако вземе нещо от пътя - китка, лескова пръчка. Самият змей може да се превърне в китка, измамно ароматна и опасна. Според очевидци любената от змей мома се държи странно, върти се в дъждовната вода, тъжна е, не поглежда ергени. Любовта на змея е болест и трябва да се лекува, да се пие "змеева" билка, да се прекадява с билки, на залюбената мома й се бае. Разказват се легенди, че в момента, в който течността с лековитите билки се излее върху змейовото либе, вратите се удрят силно, от прозореца блесва светлина, може да се чуе и гласът на самия змей, който проклина заключената с желязо врата. Желязото има свойството да прогонва нечистите същества. Когато всички къщи занемеят от страх, майката може да види през прозореца огнените очи на отдалечаващия се змей. За съжаление дори след успешно лечение с билки момата не живее дълго - залинява и умира, обесва се или полудява. Единици са момите, които са се спасили от змейската любов. Змеиците също се влюбват в овчари, но не ги отвличат, а всяка вечер идват при тях под различни образи (мечка например) и се превръщат в хубави девойки. Мома или момък, любени от змей, не трябва да казват на никого, понеже ще умрат. Жена, която ще роди змей, единадесет месеца го носи. Има една поговорка – "Змей ли носиш, та още го няма детето." Нощта, в която ще се роди змей, викат по къщите дванадесет девойки да му приготвят риза, да го облекат. Ще му съшият мълчешком ризата, ще му я облекат, няма да се говори и няма да се споменава, че е змей.

Добрият змей: освен че се влюбва драматично и носи нещастия, змеят може да закриля и да помага на хората. Казват, че през Руско-турската освободителна война се появили много змейове във вид на огнени кълба да се търкалят по небето и да се отправят към боя, за да помагат на българите. Може също така да разпознава билките и знае лек за всяка болка, стига само да е добре и приятелски настроен и да има желание да помогне. Дори частите на тялото му служат за лек. Важно е да се знае обаче как точно това може да стане. Когато змийското око започва да действа, къщата се тресе и керемидите падат. Добър и благоразположен към човека е и змеят покровител. Всяка страна си има змей сайбия (стопанин), който пази плодородието от зли хали, от свои крадливи събратя, от градушки и бедствия. В борбата с халите и другоселските змейове, които са като облаци в небето, змеят хвърля огнени стрели и камъни, от което се получават светкавици и гръмотевици. Светкавицата е стрелата на змея, с която той гони халата. Змейовете (и те като хората) един с друг се крадат, взимат от един синор, слагат на друг. Зададе ли се отнякъде облаче, змеят лежи ничком и само духът му ходи по облаците. Град ли свие, дъжд ли завали, около него мястото е сухо. Само ако змеят бъде наранен, на мястото падат пороен дъжд и град. Когато някъде настъпи дълга и мъчителна суша, значи в околностите се е заселил чужд змей. Тогава няколко мъже, съвсем голи, с дебели тояги и железни ръжени тръгват посред нощ из селото в пълно мълчание. Мушкат навред, където може да се е скрил змеят, и накрая се окъпват в реката. Обикновено родените в събота могат да видят такива змейове и да ги вържат с въже от коза или кон.

Имениците: Алиса (лат. "бряст"); Бильо и Биляна (може и на Еньовден); Божура Босилко и Босилка - Босе, Босил, Босилчо, Босок, Босьо; Босила, Боса, Босето, Боска; Венко и Венка - Вене, Вено, Венто, Венуш, Венчо, Вена, Венана, Вене, Венета, Венка, Венцислава, Вероника, Виолета; Върбан и Върбана - Върбанко, Върбанчо, Върбе, Върбен, Върбил, Връбка, Върба, Върбанка, Върбенка, Върбина, Върбинка, Върбица; Гроздан и Грозданка, Гергина, Гладиола, Гюла; Дафин и Дафина, Дейзи - англ. "маргаритка"; Детелин и Детелина; Евелин и Евелина (фр. "горски орех") ; Жасмина; Загорка - вид пшеница, горска ягода; Здравко и Здравка; Зюмбюла; Ива - вид върба; Иглика; Ина - когато е от Калина, Малина и пр.; Ия - гр. "теменужка"; Калин и Калина; Калия; Камелия; Карамфил (гр. "божествен") и Карамфила, Кармела (евр. "градина, лозе"); Китка, Китана, Кичка - от китка цвете; Латин и Латинка - Лате, Латинислав, Латинко, Латинчо, Латко, Лато, Латун, Латуш, Латьо, Тинко, Тинчо, Лата, Латка, Латуна, Латуша, Лаша, Тина, Тинка; Лилия - Лила, Лилена, Лили, Лилиана, Лилийка, Лилияна, Лилка, Лиля, Лиляна, Лилянка; Лозан и Лозана - Лозанко, Лозе, Лозко, Лозьо, Лоза, Лозанка, Лозена, Лозина, Лозица, Лозка, Лора (ако е от Флора); Малин, Малина; Маргарит и Маргарита - Маргита, Марго - (от фр. Маргаре), Мимоза; Невен и Невена - Невенко, Невин, Невян, Нено (и от Недялко), Ненко -"неувяхващ", Венко, Вено, Венто, Венуш; Нева, Невеника, Невянка, Неда, Нешка (може и от Недялка), Вена, Венда; Незабравка; Орхидея; Палма, в евр. превод - Тамара Пелин; Перуна - от перуника; Пламен, Пламена - ако е от цветето пламък, Ренета - вид ябълка; Роза, Розалин - Розабела, Розалия, Розамунда, Розета, Рози, Розина; Росен и Росица - Росан, Росин, Роско, Росо; Роса, Росалина, Росита, Роска, Росна; Ружа - Ружена, Ружина, Ружица, Ружка; Смирна - смирна – дърво, от което се добива благовонна смола; Теменужка, Трендафил и Трендафила - Трандо, Трендо, Трене, Тренко, Тренчо, Треньо, Гюла, Гюлка; Фидан и Фиданка – Фида; Флор, Флора, Флорина, Флориана, Флорида - "цъфтяща"; Хризантема; Цветан и Цветана - Цветалин, Цветанчо, Цветаш, Цветашин, Цветелин, Цвети, Цветислав, Цветко, Цвето, Цветозар, Цветолюб, Цветомил, Цветомир, Цветослав, Цветьо, Цеко, Цене, Ценко, Цено, Цецко, Цецо; Танко, Танчо, Таньо; Цвета, Цветанка, Цвете, Цветелина, Цветана, Цветка, Цветозара, Цветомила, Цветомира, Цвята, Цена, Ценка, Цеца, Танка, Циклама; Череша; Яблена - Албена - планински божур; Явор, Явора; Ягода, Ягодина, Ягодинка; Ясен, Ясена, Ясна; Ясмина - от Жасмина; И други имена на растения, храсти и цветя.