Писател, публицист, виден деец на скаутското движение и дори професионален борец. Всички тези определения се отнасят до една единствена личност – Борис Лукиянович Солоневич. Макар и да остава в сянката на брат си Иван, който е автор на книгите "Русия в концлагер" и "Народната монархия", той е една от най-интересните фигури на бялата емиграция в България.

Солоневич е роден на 20 януари (1 февруари по нов стил) 1898 г. в село Рудники в Пружански уезд на Гродненска губерния. Той е трети син в семейството. Получава средно образование във Втора Виленска гимназия, а го завършва в столицата Санкт Петербург – в 8-ма Петроградска гимназия. Именно във Вилно през 1912 г. става скаут в 1-и отделен патрул. Още докато Борис започва учението си във Виленската гимназия, брат му Иван членува в Соколската организация. Малките му братя го следват не само в спорта, но и във вестникарските занимания, пише "Българска история".

Малко преди Революцията постъпва в Политехническия институт, а в края на 1917 г. става част от Бялото движение. След множество перипетии през 1921 г. отива при семейството на брат си Иван в Одеса, а за да си изкарва прехраната става професионален  борец, боксьор и тежкоатлет. Двамата с брат му устройват и нещо като пътуващ цирк. 

Само благодарение на своята настойчивост Борис се устройва на работа при Американската асоциация за помощ на гладуващите (APA). По това време са последните му опити да отстоява статута на скаутските отряди. В 1922 г. е арестуван от ЧК по обвинение в организация на "антисъветски скаутски банди“ и бива осъден на 2 години затвор. Оттам го измъква неговата колежка от APA Тамара Войска и но все пак той излежава присъдата си в Соловецкия лагер след повторно арестуване.

През пролетта на 1936 г. Борис получава виза за Царство България със съдействието на Клавдий Фос, видна фигура в руската Бяла емиграция в страната и негов съученик от гимназията във Вилно, като поддръжка оказва и председателят на 3-ти отдел на Руския общовоински съюз (РОВС) ген. Фьодор Абрамов.

Семейство Солоневичи пристигат в София на 8 май с.г. Те имат нужда от свой вестник, в който да разказват без цензура за преживяванията си в Страната на Съветите. Хонорарът на Иван Лукиянович за чешкото издание на ,,Русия в концлагер“ и на Борис за шведския превод на ,,Младежта и ГПУ“, както и припечеленото от него на борческото поприще стават стартовият капитал за такъв нов вестник – на 18 юни 1936 г. излиза първият брой на ,,Гласът на Русия“ в столицата ни.

По-малкият брат отново доказва, че е свръхенергичен, талантлив в литературно отношение и авторитетен в скаутската среда. Неговите приключения и тези на родствениците му привличат вниманието на цялата емиграция. Той изнася много доклади за детската, студентската, възрастната аудитория – ,,Скаутите в СССР“, ,,Бездомните деца“, пише статии в политическите и скаутските издания, ползващи се с голяма популярност. Младият писател започва работа над книги и статии както с политически, така и с белетристичен характер. Паралелно с това нараства тиражът на вестника, имащ представители в 50 страни и редовно препечатван в медии по цял свят  С не по-малък устрем  върви и борческата му кариера. В писмо до парижкото отделение на Националния съюз на новото поколение (НСНП) казва, че тренировките с Дан Колов,Хари Стоев, Бронович и Димитър Стойчев са изключително полезни за него.

Борис Солоневич старателно намеква на началника на отдела на Националната организация на руските скаути (НОРС)  Конков и на Съюза на руските скаути (СРС) Пантюхов, да му се даде възможност да ръководи скаутската работа в София, но двамата се притесняват от него. Активните опити да  припечелва от литература, фотография, спорт  предизвикват впечатление за стремеж да се комерсиализира скаутингът. При активното участие на Борис Лукиянович руските скаутски дела в България потръгват. Към 1 март 1937 г. в отдела има 119 членове, работи кръжок за старши разузнавачи и ръководители, на който се обсъждат напълно сериозни въпроси: ,,Социализмът и неговата критика“, ,,Историята на революцията от 1917 г.“, ,,Бялото движение“ и др.

Лятото на 1937 г. е пикът на популярността  на братя Солоневичи. Те извършват лекционно турне във  Франция, Австрия, Швейцария, Белгия. Целият цвят на парижката емиграция им ръкопляска. ,,В какво  се крие успехът, обречен от съдбата, на братя Солоневичи? – пита кореспондентът на вестник ,,Возрождение".  – Защо тяхната обиколка из Европа, тяхното турне по емигрантските центрове и изявите на закрити събрания, посещавани само от емигрантите, намират такъв горещ отклик?

Работата не е в съдържанието на докладите и не в техните изложения. Не е в това, че  те привеждат нови актове или предъвкват стари. Всичко се крие в това, че Солоневичи, измъкнали се от СССР и Соловки, са успели  досега да запазят усещането за тамошните условия на живот. В това, че те умеят да предават своите усещания на емигрантската аудитория. В това, че благодарение на тях между поробена Русия и свободна Русия се разпростряха живи нишки.  Към разбирането на ума се прибави освеженото, подмладеното, ако мога така да кажа, разбиране на сърцето“.

През  декември 1937 г. Борис Солоневич рашава да остане в Белгия, за да лекува очите си. Появяват се и други признаци за  влошаване на здравето му –  за определено време не чувства краката си,  за него това е знак, че е време да се откаже от професионалната борба.  Освен това не иска да се кара с офицерите от РОВС, които заради ,,нетърпимостта“ на брат му се отнасят враждебно към цялото семейство.

Това предопределя разрива между братята, който  ще се случи след година и половина. А дотогава Борис остава сътрудник на редакцията, като през 1938 г. е публикувана втора книга с неговите спомени. Той продължава  работата с младежта  и се изявява  в емигрантската и чуждестранната преса с антикомунистически статии. Същевременно съветските спецслужби продължават с тактиката си да настройват едни кръгове на емиграцията срещу други. Но се използват и други методи – похищенията на генералите Кутепов и Милер. А на Иван Солоневич просто е изпратена бомба.

На 3 февруари 1938 г. в редакцията на ,,Гласът на Русия“  в София  се разнася  взрив – убити са Тамара Солоневич и секретарят на редакцията Николай Михайлов. Борис не идва на погребението, изпраща телеграма. Иван и Юрий заминават за Германия, тъй като българските власти не могат да гарантират сигурността им.

Преживяното безусловно се отразява на състоянието на Иван Лукиянович, който влиза във все по-ожесточена полемика с РОВС. Борис се опитва да го увещава  ,,да не бие по своите“, но брат му не обръща на това никакво внимание. През май 1939 г. Борис  публикува брошурата ,,Не мога да мълча“, Иван определя това като акт на мъст и  емигрантските вестници съобщават за политическа кавга между двамата. Според И. Воронин не може да се твърди категорично, но най-вероятно помирение  между тях не се е състояло.

На 22 юни 1941 г. Борис, заедно с редица други руски емигранти,  е задържан от нацистите и бива въдворен в концлагера ,,Брейндонк“ или ,,Бриндонк“, където режимът е доста строг. Там той остава до края на войната, след което издава на френски книга със своите спомени.

През декември 1945 г. СССР поисква предаването му като военнопрестъпник. То не се състои, но на следващата 1946 г. белгийският Военен съд го осъжда на 1 година затвор за писане на антисъветски статии по време на войната. След 3 седмици е освободен, но губи граждански права, включително участие в пресата. Все пак в следващите десетилетия Солоневич развива активна дейност преди проблемите със зрението и здравето да го принудят да се оттегли. През 1970 г. с помощта на приятели бива настанен в старчески дом на Руско-американския  съюз в град Глен-Коув, Лонг Айлънд, където умира на 24 февруари 1989 г.

Борис Солоневич безспорно е значима фигура за Бялата емиграция в България, а въпреки множеството изпитания, през целия си живот той не губи никога своята сила на духа.