"Последният ми спомен за Цар Борис беше от Петдесетница, 1943 г., когато го придружихме на богослужението в "Св. Александър Невски" и след това вече, естествено, много тягостните и тежки моменти с неговото погребение. Още по-страшно за мен като дете, беше моментът, в който след като бяха пренесени останките му от Рилския манастир във Врана през 1946 година. Тогава адютантът му нареди да се отвори ковчегът", разказва Симеон Сакскобургготски. Какво определи като кощунство спрямо баща си, но и какви анекдоти и неразказани истории сподели на тържествения ритуал по случай 130-годишнината от рождението на Цар Борис III? 

Симеон Сакскобургготски бе почетен гост на тържествената церемония по случай 130 години от рождението на Цар Борис III, с която Военна академия "Г. С. Раковски" отбеляза годишнината от рождението на своя може би най-знатен възпитаник. Събитието се състоя в "Царските зали" на Академията, където се е помещавал и кабинетът на върховния главнокомандващ на Българската армия, в който е приемал висши свои гости. 

Цар Борис III - Обединител се възкачва на престола едва 24 годишен и след абдикацията на баща си цар Фердинанд I на 3 октомври 1918 г. Последният български цар - Цар Борис III е начело на българската държава в изключително смутни времена на напрегната външнополитическа обстановка, вътрешнополитически борби, бунтове и атентати.

"Фокус" ви представя неразказаните спомени на сина Симеон Сакскобургготски за бащата - държавникът Цар Борис III - Обединител

"Първо ще кажа, че с много малки изключения съм го виждал в цивилно облекло, като турист или планинар. Винаги си беше в униформа. Връщайки се от София във "Врана", в моментите, когато идваше да види децата, сестра ми и мен, и както казах, винаги в униформа. Помня го, естествено, и на някакви по-официални моменти. Дори веднъж като дете, не знам защо, флотската униформа много ме впечатли, защото не съм го виждал всеки ден. Друг момент, разбира се, беше официалната част, когато присъствахме и гледахме от двореца понякога и Богоявленския парад и разбира се, Гергьовския, всички събития с нашата войска. Царят също имаше обичай да ни води по разни екскурзии и излети, най-вече в планините, показвайки си своята голяма любов да кажем към природата, към красотата на България, която винаги дебело подчертаваше. Но също още тогава, съвсем в ранните ми години, той говореше за историята. Историята, която е за мен е бих казал не само любима наука, но нещо, с което се съобразявам и считам за необходимо. 

Това е, което изгражда самочувствието на самото наше общество, но също и нещо, с което може да е поука, за да не повтаряме едни и същи грешки. И за съжаление, често се вижда, че няма достатъчно хора, които именно да се придържат към историята.

Дали това се харесва, дали човек е съпричастен с това минало е съвършено друго и лично, но не може и не бива да се опитва да се заличава и да се заличава нещо, което всъщност ни свързва всички. В този ред на мисли, също бих казал, че рушенето на паметници е нещо, което не е добър признак, първо. И второ, ако всеки режим или да го наречем политическа система тръгне да руши предишната, нямаше да я има нито Триумфалната арка, нито пирамиди, нито друго. Това мисля, че е нещо, с което трябва да се съобразяваме ние, защото се гордеем всички с няма да кажа само славното минало на нашата войска, но въобще с историята. Цар Борис го доказа и това ми е останало, разбира се, в съвестта – България е над всичко, преди всичко.

Последният ми спомен за цар Борис беше Петдесетница, 1943 г., когато го придружихме на богослужението в "Св. Александър Невски" и след това вече, естествено, много тягостните и тежки моменти с неговото погребение. Още по-страшно за мен като дете беше моментът, в който след като бяха пренесени останките му от Рилския манастир във Врана през 1946 година, тогава адютантът му нареди да се отвори ковчегът. И няма да го забравя, защото като си дете е страшно... Беше точно, както го видяхме в катедралата "Св. Александър Невски", толкова добре балсамиран и това за мен беше едно истинско кощунство. Но човек винаги приема нещата, така както идват.... Второто беше с унищожаването на неговите останки, за които и до ден днешен, никой не ми е дал конкретно показание.

Но да не завърша с мрачни спомени, ще ви разкажа един анекдот за баща ми. Той ми го е разказвал много ясно. И си спомням един ден, всъщност вечерта се прибира вече по тъмно - от Враца, някъде от този край. По пътя един войник го спира, прави му сигнал да спре. Баща ми, разбира се, го качва в колата и пътувайки насам, го пита: "Къде служиш?". И той му отговоря: "Само мога да си дам името, забранено ми е да давам подробности". Царят му казва: "Добре правиш моето момче, защото и аз съм военен". Войникът първо го гледа, така малко особено и вика: "Майор?", Царят казва: "Не, по-старши". "Полковник?", продължава войникът. "Не, още по... Царят?!?!", казва войникът и скочил от колата в движение, защото толкова се изплашил, защото в онези времена не е имало снимки и всичко друго. Така че, това ми разказваше баща ми и сега се сещам, защото аз избрах да говоря в присъствие на толкова избрана група, която се е събрала тук днес. 

Но и се досетих за друг един момент, който ме засяга пряко. Идвайки една заран с полковника, който отговаряше за моята подготовка, той (Царят) идва и аз високо "Здравейте" с моя писклив глас, стресна се конят и аз паднах. Голям срам. Прибирам се вкъщи, майка ми гледа дали нещо не съм се наранил, а Цар Борис ми се скарва, защото не съм се задържал на седлото", разказва синът Симеон Сакскобургготски.