Евгений Михайлов: Станахме свидетели на разгул на демагогията от правителството и от част от политическите лидери
Водещ: Защо партиите, изкатерили се до властта на крилете на президента и с взаимните си компромиси, стигнаха за броени месеци до силна междуличностна омраза и порочни взаимни обвинения в корупция? Наш гост е Евгений Михайлов – режисьор и политик. Г-н Михайлов, в интервю пред „Това е България“ в зората на съставянето на този кабинет вие го нарекохте „правителство за един провал“. Очаквахте ли, че само 6 месеца по-късно ще се окажете лошият вестоносец?
Евгений Михайлов: Не съм определял срокове, но въобще не ме изненадва, че това се случи още на шестия месец, защото всичко беше видно още при генезиса и при зачеването на това правителство, на тази коалиция. И това, което малко ме изненада, е, че техният родител – президентът Румен Радев, толкова бързо се отрече от децата си, които той самият откри, лансира в политиката и те бяха негови министри в продължение на близо година.
Водещ: Децата на лейтенант Шмит?
Евгений Михайлов: А, децата на лейтенант Шмит е друга алегория, там е препратка към измислените синове на лейтенант Шмит от романа на Илф и Петров „Златният телец“, където изведнъж се оказа, че над 401 човека се припознаха като синове и дъщери на този герой на революцията от 1905 г. Той е синоним на измамници, лъжци, политически въжеиграчи. За съжаление, тези хора, които ни бяха представени като „Промяната“, не опровергаха сравнението с децата на лейтенант Шмит.
Водещ: Стана модерно довчерашни коалиционни партньори да се замерят с взаимни обвинения в предателство, кражби, рекет, лъжи и корупция. Остана ли нещо от инструментариума на мерзостта, което още да не сме чули? И във вторник чухме допълнителни щрихи.
Евгений Михайлов: Във вторник бяхме свидетели на нещо, което за пръв път се случва. Поне в съзнателния ми живот и в уроците ми по история не съм чувал да има такъв случай, в който министри от едно и също правителство в парламента да спорят, да се обвиняват в лъжа, да се набеждават в престъпления и във връзки с мафията. Отново повтарям – министри от едно и също правителство. А във вторник станахме свидетели и на това. Но станахме свидетели и на страхотен разгул на демагогията и от страна на правителството, и от страна на една част от политическите лидери. И този разгул на демагогията го наблюдавам, как се разгръща със страхотна сила от 2020 г. досега, но сега като че ли тези, които през 2020 г. не усещаха какво се случва, сега би трябвало вече да разбират, две години по-късно. Казвам 2020 г., защото всичко започна с вдигнатия юмрук на Румен Радев, с хората, които му коленичиха и направиха молебени да ни помогне, а сега го наричат „подлец“ и „предател“. Тогава се отприщи цялата тази стихия и се започна объркването в държавата под благовидната форма на желание за промяна, на желанието на младите хора да махнат старото и лошото и да дойде новото. И това желание беше донякъде разбираемо за една част от младите хора. За друга част – тези, които участваха съзнателно в политическите игри, това беше една много добре премислена игра с много добре премислени сцени, да може да се провалят избори след избори, за да може властта дълго време да остане в ръцете на Румен Радев и неговите служебни кабинети. Но сега берем плодовете точно на това и тези, които тогава се кълняха във вярност на Румен Радев, след това той се кълнеше във вярност към тях и казваше, че те са почтените, най-способните и ако всички министри бяха като Кирил Петков, България ще цъфне и върже. Сега всички се отричат взаимно от това, което са говорили или правили. И това е много тъжно, но по-тъжно ми е аргументацията, с която някои политически лидери, включително и във вторник от микрофоните на пленарната зала говориха, задаваха въпроса: „Добре де, вие сега ще искате да свалите нашето правителство и правителството на нашата коалиция, но какво следва след това? Ама как може сега да искате да се свали правителство в момент, в който трябва да се гласуват закони, които да доведат до изпълнение на Плана за възстановяване и за усвояване на тези 13-14 милиарда от Европейския съюз“. И си спомням как същите тези хора, когато им се задаваше въпроса през 2020 г. и след това през 2021 г. преди всяка от предизборните кампании, които бяха три на брой, отговаряха: „Няма значение какво, ще видим после какво ще се случи. Сега е важното да изчегъртаме тези, досегашните“. Тогава казваха, че няма значение какво ще се случи, а сега вече са загрижени какво ще се случи, но вече са от другата страна, от страната на управляващите. Също така тогава си спомням, че ГЕРБ беше готов с внасянето на Плана за възстановяване, който преди това беше обсъден със синдикати и профсъюзи, работодатели и много голям кръг от обществеността и получи съгласие за внасяне, но дойде предизборната кампания и тогава Бойко Борисов каза „Не, няма да го внесем, за да не би да предпоставим следващото правителство пред изпитанията да изпълняват план, който те не са подготвили“. И затова този план беше оставен да се внесе от следващото правителство. Това беше през месец април 2021 г. Следващото
правителство не само не го внесе, следващото правителство забрани в месеца, в който все
още се провеждаха избори и не беше излъчено служебното правителство, забрани на тогавашното правителство да сключва каквито и да е договори, да прави разпореждания и за около месец блокира държавата и цялата държавна администрация заради едни необмислени решения, които се приеха в Народното събрание тогава под диктата на Мая
Манолова, Татяна Дончева, Бабикян и т.н., и т.н. Сега изведнъж се оказва, че година и половина по-късно Планът още не е внесен и много загрижено всички казват: „Ама чакайте сега, как ще сваляте това правителство? Трябва да внесем този план и трябва да се приемат 22 закона“. И тук първо изскача въпросът: добре де, защо не действаш по същия аршин, както преди година и половина. Или какво правиха през първите шест месеца на своето управление от януари до юни, че не приеха тези 22 закона, а се занимаваха с чегъртане на Гешев и на спецправосъдието? Можеха да приемат тези 22
закона, които да осигурят тези 14 милиарда европейска подкрепа за възстановяване на българската икономика след КОВИД – така, както се случи с повечето европейските страни, членове на Европейския съюз. Но няма кой да ви отговори на тези въпроси и няма кой да ги чуе. Сигурно.
Водещ: Г-н Михайлов, вие бяхте директор на Киноцентър „Бояна“. Защо ни се налага усещането, че заради продуцираните ежечасни вече скандали парламентът се изживява ту като медия, ту като киноцентър?
Евгений Михайлов: Де да беше така. Защото в Киноцентъра са правени от началото на съществуването му стотици филми, български – и хубави, и слаби, и шедьоври. Но са правени филми и е имало някакъв резултат, имало е филми за всякаква публика. В последните години се правят по-малко български филми, снимат се много чужди
продукции, но и тези филми си имат публика. Докато това, което ни се прожектира от политиците, особено тези на „Промяната“, които дойдоха, за да бъдат различни, честни, отричайки всичко старо, се оказа, че е филм, който вече хората не искат да гледат. Оказа се, че на шестия месец тяхното правителство има рекордно нисък рейтинг, че парламент, в който те имат мнозинство, има рекордно, рекордно нисък рейтинг, и то не на четвъртата година, а на шестия месец от началото, и то на фона на едни огромни обещания. Така че опитът им да правят някакъв филм е доста неуспешен, защото явно публиката не иска да гледа повече това. Още повече, че обикновено рекламната кампания е насочена към първия уикенд. Оттам нататък филмът след премиерата си, след първия уикенд, когато донесе приходи, дори не се нуждае от допълнителна рекламна кампания, защото вече се мултиплицира ефектът на зрителското харесване от уста на уста, от човек на човек. Докато тук, освен само да се рекламира ежедневно успеха на правителството, се
вижда, че публиката не харесва този филм и не иска повече да го гледа, но няма как да се обясни на тези хора, които продължават да си вярват, че са най-талантливите и никога в България не е имало такива актьори, режисьори и творци като тях. Това в киното никой не си го е позволявал – да отрече всичко създадено преди него и да каже: „Не, оттук нататък аз съм вече гениалният“. И ако някой си го е позволявал, е завършвал с голям срив.
Водещ: Няма да скрия и ще ви призная в ефир, че бях изключително трогната от коментара, написан от Константин Мишев и публикуван в няколко сайта. Коментарът е озаглавен така „Предадохте приятел, застанахте зад Бойко Рашков – следовател и
мъчител на Евгений Михайлов. В битката си за кресла и пари да бяхте потърсили социалисти, които не са с изцапани ръце“. Коментарът е обърнат към един от коалиционните партньори в правителството – „Демократична България“. Само искам да ви кажа, г-н Михайлов, че един приятел да имате като Косьо Мишев, е достатъчно. За човек поне да има такъв приятел един е достатъчно за цял живот.
Евгений Михайлов: Да, така е.
Водещ: Но да се върнем към мимикрията в историята. Очаквахте ли наистина такова
предателство?
Евгений Михайлов: Честно казано, не очаквах, че хора, с които сме били от началото на Съюза на демократичните сили, особено в онези години, когато базовата почтеност беше на почит – говоря за годините по времето на Филип Димитров, особено периода 1992 до1997 г., преди СДС да стане партия. Не очаквах от тия хора да се съюзят първо с Корнелия Нинова и с БСП, която е наследничка на обявената за престъпна партия със закон в Народното събрание БКП. Не очаквах, че следователят от комунистическо време Бойко
Рашков ще стане вицепремиер на „Демократична България“ и министър на вътрешните работи. И не очаквах още повече, че след служебни правителства, в които Рашков беше министър на вътрешните работи, след това ще бъде издигнат за знаме и морален стожер на новата „Коалиция на почтените“ от ДБ или там ДСБ, „Продължаваме промяната“ и т.н. Това не го очаквах. А след това не очаквах, че след първите му издънки, когато се видя, че нищо от това, което той изговаря и в което обвинява политическите си противници, не се доказва, като се започне от подслушванията, кражбите, чувалите и т.н., не очаквах, че и след това тези мои някогашни приятели ще го издигнат за кандидат шеф на Комисията за борба срещу корупцията и до ден днешен ще отстояват, че този човек, който вече е над пенсионна възраст, трябва да е знаме на младите хора. Това, което съвсем вече ме изненада, е, че онзи ден на първия по рода си протест пред Народното събрание в защита на правителството множеството, което беше там на площада, аплодираше Бойко Рашков.
Това вече ме довърши окончателно, защото си казах, че да си млад на власт не е качество само по себе си. Трябва да имаш опит, трябва да имаш знания, трябва да имаш памет, трябва да познаваш историята, за да може хем да си млад, хем да искаш да определяш бъдещето на страната си. Когато с хора като Бойко Рашков ще правят нова демократична натовска България, аз мисля, че някой много силно се е объркал. Смея да се надявам, че не съм аз. Но не се изненадвам чак толкова, защото ако си припомним 2020 и 2021 г. целия напън да има машинно гласуване, да има избори, появата на „Има такъв народ“ на Слави Трифонов, огромната еуфория на изборите април месец, когато „Има такъв народ“ стана втора политическа сила, още по огромната еуфория и радост, когато на следващите
избори през юли „Има такъв народ“ стана първа политическа сила, опашките от млади хора пред секциите за гласуване, особено в чужбина – от Мюнхен, Берлин и Лондон до Чикаго, Ню Йорк и Сан Франциско, и целия свят, бяха от хора, които дадоха гласа си за „Има такъв народ“ и Слави Трифонов. И аз тогава предупреждавах какво ще се случи. Те ми казваха „Ти си предател, ти тук си гербаджия, ти защитаваш ГЕРБ, не искаш новото“. Ето, мина една година. След това се извиха опашки, след като се поразочароваха от „Има такъв народ“, се извиха опашки за гласуване за „Продължаваме промяната“. Минаха още няколко месеца и се оказа, че страната е докарана до икономически колапс. И какво да направят тези млади хора? Те не могат да се извинят, те няма да си върнат гласа обратно. Аз не мога да искам това от тях, но поне искам или бих се надявал, че всички тези грешки, които направиха, поне да не аплодират Бойко Рашков на площада на Народното събрание, където хиляди студенти през декември 1989 г. искаха смяната на член 1 и пред тези студенти Петър Младенов беше готов да извика танковете и произнесе фразата „Най-добре е танковете да дойдат“, която аз заснех. А същият Бойко Рашков след това в продължение на месеци ми беше следовател и ме разследваше, и искаше да кажа, че тази фраза е фалшификат. Този площад пред Народното събрание свързвам в моето съзнание с декември 1989 г., 14 декември. И сега, 20 юни 2022 г., пак отново идва този площад. Но вече следователят е герой и знаме. Тази елипса в политиката или в развитието на България и най-смелите ми развинтени кинаджийски фантазии не са допускали. Но дори и това не е лошото. Тук ти спомена Косьо Мишев…
Водещ: Да.
Евгений Михайлов: И аз му благодаря за това приятелство и за принципните позиции. Ние с него остаряхме, но не сме се променили. На времето защитавахме Филип Димитров от нападките и на времето подкрепяхме признаването на Македония през януари 1992 г. И днес подкрепяме присъединяването на Македония и започване на преговори поне, за разлика от „Възраждане“ и други, които спъват процеса, за да се угоди на кремълската
политика. С Косьо призоваваме да се даде оръжие на Украйна и да си сменим нашето старо съветско въоръжение, което на украинците ще им свърши работа, с ново натовско въоръжение, както направиха чехи и словаци. Но тези в парламента от „Промяната“, включително и от ДСБ, не призовават за такова нещо. Напротив, приеха решение, с което
забраниха да се изнася оръжие, а само тук да се ремонтират украински танкове или друго въоръжение, което е абсолютна глупост, защото няма да се случи. Призовавахме да не се иска отлагане с две години на ембаргото на руския петрол, за да може да продължи „Лукойл“ да прави печалби, но правителството на „Промяната“ и на Кирил Петков, и на „Демократична България“ изпратиха писмо в Брюксел, настояваха и ние в момента сме единствената страна, която има излаз на море и възможност да има и друг петрол, която
още две години ще купува руски петрол и ще налива пари във военната машина на Путин. И за много други неща с Константин Мишев сме на един акъл. Включително днес си говорихме, ако бяхме на мястото на Бойко Борисов и ГЕРБ какво бихме направили. Щяхме да направим едно и също нещо.
Водещ: Какво?
Евгений Михайлов: Независимо от изхода на вота на недоверие утре при гласуване, още на следващия ден щяхме да внесем предложение за проекторешение в Народното събрание за даване на военна подкрепа и оръжие на Украйна. Щяхме да започнем преговори с нашите натовски съюзници за замяна на тази съветска техника, която ние ще дарим на Украйна, срещу ново въоръжение по натовски стандарти. Щяхме да предложим веднага да се приеме френското предложение, за да може други ден, в четвъртък, да не се червят нашите политици, когато се съберат на върха в Брюксел и трябва да се вземе решение и за Македония, и за Албания. А, и щяхме да направим нещо много важно:
щяхме да внесем предложение, тъй като се декларира, че има такова мнозинство, коалиционно, в Народното събрание, за премахване на Института на служебните правителства – тази промяна в Конституцията, за да не може президентът, който и да е той, по време на такъв период на служебно правителство да упражнява лично власт. Това
е промяна в Конституцията, за която не е нужно Велико народно събрание, а е нужно Обикновено народно събрание. Само че трябва да има 2/3 мнозинство. От тези, които декларират нежелание да има служебни правителства, а и не харесват вече Румен Радев, не би трябвало да е проблем да гласуват и такава промяна в Конституцията. Това щяхме да направим, ако бяхме на мястото на ГЕРБ и на Бойко Борисов. Но не сме. Аз днес дори написах във „Фейсбук“ това мое предложение. И накрая добавих: нямам нищо против тези предложения всичките, и за оръжието, и за Македония, и за Конституцията, и за ембаргото да ги предложат ДБ или ПП. И щях да се радвам на резултата, ако е положителен. Само че надали ще го направят. И тук е тази демагогия, с която започнах разговора – приказки, приказки, приказки от политици, които са забравили, какво са говорили преди една година, преди две години, в какво са убеждавали хората, как искаха да се свали едно правителство, пък каквото ще да става след това. Как казваха: „Ама няма значение, че няма да се приеме бюджет, важното е да се махат, да ги изчегъртаме. Ние ще дойдем и ще направим всичко“. И сега говорят точно обратното за всяко едно от нещата. Пък всички бяха много проукраински, много антируски настроени, но гласуваха под давлението на Корнелия Нинова и на БСП забрана да изнасяме оръжие за Украйна. Не мога да разбера тази евроатлантическа ориентация, която изглежда е само на думи или е само… не искам да употребя силна дума, но като навити роботчета говорят младите харвардски и кеймбриджки политичета в добри костюмчета в това Народно събрание. Честно казано, на моменти предпочитам някой, който ходи с дънки, не скъсани, разбира се, но който не всеки ден е с вратовръзка, но да взима принципни решения, а не да живеем в този сос на лъжата, на подмяната, и да ни убеждават, че това е и друго няма, и всички останали сме непочтени, боклуци, старо поколение. Много интересна е и мантрата, която се развива в последните дни, и то от политолози и социолози, добре известни още от началото на прехода, и то собственици на голф игрища и на големи бизнеси – че вече делението не било ляво или дясно, делението не било проевропейско и проевразийско, а делението било поколенческо, между младите,
младото поколение и старите. И си казвам: е добре де, нали 9-ти септември се направи от едни млади хора слезли от планините, нали млади хора изклаха и застреляха старите хора от предишните т.нар. буржоазни управления и избиха цвета на нацията. А тия млади хора, само че по-добре облечени и с по-добро образование, сега ще бастисат България и отново ще я дадат в ръцете на Русия.
Цоня Събчева
