ОТ СЪЩИЯ СЪБЕСЕДНИК

Забравени страници от българската литература: „Илинден“, Христо Шалдев

Забравени страници от българската литература: „Илинден“, Христо Шалдев

Агенция „Фокус“ публикува поредица „Забравени страници от българската литература”, малко известни или непубликувани. Публикацията „Илинден“ е поместена на страниците на списание „Илюстрация ...

17 Август 2019 | 18:00 | Агенция "Фокус"

Забравени страници от българската литература: „Земята на българите“, Ангел Каралийчев

Забравени страници от българската литература: „Земята на българите“, Ангел Каралийчев

Агенция „Фокус“ публикува поредица „Забравени страници от българската литература”, малко известни или непубликувани. Произведението „Крилатият българин“ е поместено в сборника „Родни слова“, излязъл 1942 г. В сборника са събрани разкази, стихотворения и пътеписи на български автори, сред които Христо Ботев, Иван Вазов, Петко Рачов Славейков, Пейо Яворов, Елин Пелин и други. Автор на „Крилатият българин“ е Ангел Каралийчев. Роден е на 21 август 1902 г. в Стражица и умира на 14 декември 1972 г. в София. Каралийчев е български писател и преводач. Завършва дипломация в тогавашния Свободен университет (днес УНСС). Пише разкази за деца и възрастни. Автор е на цикъл от разкази „Ръж“. Най-много текстове Каралийчев създава за деца и юноши. Първата му детска книга е „Мечо“. Негови са още: „Тошко Африкански“, „Ането“, „Житената питка“, както и „Приказен свят“. "Земята на българите" Ти идеш от дълбочината на вековете, от потъмнелите страници на историята се усмихват твоите бездънни очи. косата ти е прошарена от среброто на времената, нозете ти са боси, а петите – напукани. Наместо гердан от златици, ти носиш една вехта бакърена пара, нанизана на конопена връв, отколе изкопана от разрушена старинна твърдина. Наместо белези от златни гривни, по ръцете ти личат следи от вековни вериги. А над мокрите очи над твоето високо чело има едно черно кръстче, горено с огън. Ти си девойка с чисто сърце, ти си майка, която е откърмила милиони синове. От кога са мокри тия тъмни и дълбоки очи? От оня ли ден, когато ти вървеше през пожълтелите папрати, под кестените на Беласица и бързаше да допреш устни до челата на ослепените Самуилови войници? Мъжественият цар посрещна своите войници, и щом съзря скръбната върволица от слепци, люшна се и падна мъртъв на земята. Тогава ли се наляха очите ти? Или в оня ден, когато палачът на Челеби Сюлеймана надигна ятагана, за да отсече главата на светия старец Евтимия и ръката му остана вкаменена? Една вечер пропищя куршум в стария Балкан и прониза челото на тоя най-вдъхновен син. Ти дълго стоя наведена над него, опряла ухо до сърцето му. И когато заглъхна последният удар на светата камбана, една сълза излезна от дясното ти око и капна. Беше тъмно. Додето падне, сълзата грейна в нощта като вощеница- запалена от майчина ръка. В тая сълза имаше отблясък от далечни светкавици. В нея тръпнаха езиците на ония гибелни огньове, които превърнаха на пепел книгите в библиотеката на „Св. Петър и Павел”. В тези сълзи имаше светлина от кандилото на атонския монах, искри от кладата на Петлешкова и разбунтуваните средногорски села, блясък от пожарите на Илинден. Колко пъти съм те срещал по нивите! Ти спохождаш орачите. Милваш с длан потните чела на воловците, които затъват до колене в чернозема на Тракия и пъшкат над Дунавската равнина. Ти стриваш в шепата си първия узрял житен клас и хвърляш зърното на Божите птички. Ти береш цвете в момините градинки, за да накитиш житните купни. Когато вълкът грабне майката- овца – ти кърмиш сиротното агънце и му нижеш гердан от мънистени зърна. А когато птичето падне от гнездото, грабнато от вятъра, намокрено от хладния нощен дъжд, ти го прибираш в пазвата си, за да го затоплиш до сърцето си. Аз чувам как тупти твоето топло сърце в тъжните народни песни. Песен на чучулига, която трепти при залез, песен на кавал, който гука по седенките, е твоят глас. Ти ме научи да спя на голата земя, по стърнищата. Твоята пръст е раждала хляба на моите деди. Ти ме научи да квася в студения кладанец коравия залък на нашето време, за да омекне. В твоите влажни недра спят дълбоко мили покойници. Донякога ти ще поиш със сок корените на младото дърво, което ще полюшва клони над заспалите вечен сън и ще ражда плод за новите поколения. Земя на българите, Родино моя, на колене стоя пред тебе и целувам твоята корава невидима десница.

27 Юли 2019 | 18:00 | Агенция "Фокус"