ОТ СЪЩИЯ СЪБЕСЕДНИК

Проф. Светлозар Елдъров: Антибългарската кампания в Сърбия се води заради предстоящата й евроинтеграция и е изнудване да не предявим ние някакви претенции

Проф. Светлозар Елдъров: Антибългарската кампания в Сърбия се води заради предстоящата й евроинтеграция и е изнудване да не предявим ние някакви претенции

Проф. Светлозар Елдъров от Института за Балканистика при БАН в интервю за обзора на деня на Радио „Фокус“ „Това е България“.

21 Юни 2019 | 18:00 | Радио „Фокус“

Проф. Светлозар Елдъров: Историческата истина по Македонския въпрос винаги е била на наша страна, но и ние трябва да бъдем на нейна

Проф. Светлозар Елдъров: Историческата истина по Македонския въпрос винаги е била на наша страна, но и ние трябва да бъдем на нейна

Днес и утре в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ се провежда научна конференция на тема „София – Скопие. Културни модели и миграции“. Тя е организирана по проект на Академичното етноложко сдружение при Софийския университет, финансиран по Програма „Култура“ на Столична община. В конференцията участват учени от България и Република Северна Македония. По този повод Агенция „Фокус“ се обърна към проф. д.ист.н. Светлозар Елдъров от Института за балканистика при БАН, който ще изнесе въвеждащ доклад на тема „Македоно-одринското дружество в София 1895–1903 г.“ Фокус: Проф. Елдъров, каква е целта на тази конференция и има ли тя връзка с усилията на смесената мултидисциплинарна комисия по историческите и образователните въпроси между България и Република Северна Македония да намерят пресечна точка в позициите на двете страни по така наречената „обща история“? Светлозар Елдъров: Без съмнение има такава връзка, след като конференцията е удостоена със специалното участие на доц. д-р Наум Кайчев, подпредседател на българската част от тази комисия. Учудвам се всъщност, че отсъстват и другите нейни членове. Вярно е, че в конференцията преобладават повече етноложките и етнографските теми, но нали нашите колеги са избрани на тази отговорна и престижна длъжност именно заради мултидисциплинарния им научен профил и тяхната висока компетентност по проблемите на българското културно-историческо наследство в Македония. Аз лично приех да участвам, защото намирам, че е полезно при всеки повод да представяме и отстояваме пред колегите от Република Северна Македония нашите становища по тези въпроси. От личния ми опит с подобни конференции на учени от двете страни знам колко е трудно и мъчително да убедиш някого, който не само е израснал в заблуда, но и сам активно е допринасял за нея, в значението на историческата истина и нейното място и роля в истинската наука, но все пак не бива да губим надежда, че истината все някога ще възтържествува. Историческата истина по Македонския въпрос винаги е била на наша страна, но и ние трябва да бъдем на страната на историческата истина. Ако я оставим сама, без никаква подкрепа, тя ще бъде само една гола истина, която всеки недобросъвестен историк или политически мошеник ще може да похити и поругае. За да бъде силна, необорима и неопровержима, истината трябва да бъде въоръжавана с доказателства, винаги и всякога, когато има случай. Затова участвам, затова винаги ще бъда на страната на историческата истина. Фокус: Във фокуса на конференцията е поставен и проблемът за миграциите. В последните години темата за бежанците и мигрантите стана особено актуална и популярна в медиите. Можем ли да направим сравнение между сегашното явление и българските бежанци, прогонени от Македония и Одринска Тракия след Кресненско-Разложкото въстание през 1878–1879 г. или Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г.? Светлозар Елдъров: Не само подобно сравнение е допустимо в научните изследвания, но то е и препоръчително, ако искаме да разберем същността на явленията и да научим нещо от уроците на историята, за да не повтаряме едни и същи грешки от ненаучените или забравените уроци. Българските бежанци, изселници или емигранти от Македония и Одринска Тракия, намерили убежище в България по различно време в периода 1878–1912 г., са активни участници в борбата за национално освобождение и обединение. Това обаче не е първопричина за бежанската им съдба. Насилственото прогонване на македонските и тракийските българи, разреждането на техния брой и промяната на етническия облик на двете области е стратегическа цел на Османската империя, която се проявява в различни форми, методи и средства в периода от Берлинския конгрес, установил новия политически ред на Балканите, до Балканската война и нейната злощастна притурка, преначертали границите и бъдещето на региона. Те еволюират от икономически и административен натиск до масови насилия и опит за геноцид. Става въпрос за целенасочена политика за етническо прочистване на стратегически райони, за които Високата порта след 1878 г. не храни и капка съмнение, че в предвидимо бъдеще ще се превърнат в операционни театри на неизбежна война между Османската империя и България, сама или в съюз с други държави. Затова борбата на българите от Македония и Одринска Тракия срещу османското владичество има не само политически, но и екзистенциален – в буквалния смисъл на думата – характер, тъй като е насочена към тяхното физическо и национално оцеляване на териториите, които населяват от векове. Това лежи и в основата на мигрантския модел на македонските и тракийските българи, чрез който те се интегрират и проявяват в България. Той изобщо не отговаря на съвременните представи за бежанците като безпомощни жертви на политически преследвания и военни конфликти, които разчитат само на международни конвенции, политическа и социална подкрепа от държавни институции и неправителствени организации и обществените нагласи в страната-гостоприемник. Разбира се, в България, сред своите сънародници, македонските и тракийските българи се радват на морална и материална подкрепа. Онова обаче, което ги отличава от традиционния бежански модел и с което те се характеризират и самоидентифицират пред съвременниците си, е активността им на ационалноосвободителното поприще. Когато в онази епоха се каже македонец или одринец, първата и естествена асоциация в България, пък и в чужбина, е с българите в Македония и Одринска Тракия, с македоно-одринското революционно движение, с четническата борба и с въстанията. Така е засвидетелствано в историческите извори, така ни се разкрива и чрез историята на Македоно-одринското дружества в София, която съм избрал за тема на моя доклад в настоящата конференция. Фокус: Защо избрахте точно тази тема за вашия доклад? Българската историография досега не е ли изяснила мястото, ролята и значението на Македоно-одринското дружество в София в борбите за национално освобождение и обединение на българския народ? Светлозар Елдъров: Македоно-одринското дружество в София, съществувало от 30 април 1895 г. до 31 януари 1903 г., е най-голямото, най-силното и най-влиятелното в организацията на Върховния македоно-одринския комитет в България, но заедно с това то е и най-малко познатото. Специални изследвания вече са правени за Пловдивското, Кюстендилското и Бургаското дружество, за македоно-одринските дружества в Родопите и в Румъния, за студентските македоно-одрински дружества в Западна Европа и Русия, за македоно-одринското дружество „Левски“ в САЩ – дотук цитирам все мои публикации, но и други автори са писали за някои от провинциалните дружества на Върховния комитет. За Софийското обаче няма нито ред и това е същински историографски парадокс. Разбира се, най-големият дял от вината за това пада върху мен, защото след като през 80-те години на миналия век най-старателно, както подобава на млад учен, изследвах архивния фонд на Върховния комитет в Българския исторически архив при Народната библиотека „Кирил и Методий“, отдавна вече трябваше да съм написал и публикувал нещо за него. Вярно е, че все не ми оставаше време заради други научни приоритети, но е вярно също, че се надявах някои колеги сред многобройните изследователи на македоно-одринското движение да направи това вместо мен. Тъй или инак това не стана, така че сега, по повод на тази конференция, се почувствах задължен да разкажа най-сетне историята на Софийското македоно-одринско дружество. Затова благодаря на организаторите на конференция, че не само приеха моята заявка за тази тема, но и ми предложиха да я представя като пленарен доклад. Оценявам това не само като признание за моите изследователски усилия, но и за значението на македоно-одринското дружество в София в освободителните борби на Македония и Одринска Тракия. Фокус: Бихте ли разказали накратко за какво представлява Македоно-одринската организация на Върховния комитет в България и как досега е била интерпретирана от историческата наука? Светлозар Елдъров: Българската историография от Константин Пандев насетне, ще рече вече точно 40 години, откакто излезе неговата забележителна монография „Българското националноосвободително движение в Македония и Одринско 1878–1903“ и откакто аз започнах да се занимавам изследователски с Македонския въпрос, направи много за изясняване и уплътняване на научното познание за мястото и ролята на Македоно-одринската организация на Върховния комитет. Най-важният резултат беше, че понятието „върховизъм“, вградено в колективната памет и в историческата наука като символ на братоубийства и кръвопролития и натоварено с негативни конотации в посока на монархизма, милитаризма и шовинизма, получи пълна реабилитация като равностоен партньор на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, съставна и неразделна част от освободителните борби на македонските и тракийските българи и тяхна най-значима външна морална и материална опора. В своето развитие Македоно-одринската организация в България начело с Върховния комитет в София минава през различни организационни форми и периоди. Първите дружества на бежанците и изселниците от Македония и Одринска Тракия възникват по време на Кресненско-Разложкото въстание през 1878–1879 г. и другите форми на протест срещу решенията на Берлинския конгрес. В началото на 80-те години на ХІХ в. всички те са увлечени от движението за обединението на Княжество България и Източна Румелия. По време на управлението на Стефан Стамболов тяхната дейност е подложена на институционален натиск и ограничения и на практика почти напълно замира. Качествено нов етап настъпва през пролетта на 1895 г., когато е учреден Македонският комитет в София под председателството на Трайко Китанчев като ръководен орган на една консолидирана организация от дружества в страната и чужбина. Към онзи исторически момент тя наброява 38 дружества в България, 10 в Румъния и 13 студентски македонски дружества в чужбина с около 5 000 организирани членове. След осъществената през лятото на същата година Четническата акция в Македония организацията на Върховния македонски комитет (получил това име през декември с. г.) изпада в дълбока идейна и организационна криза, съпроводена със задълбочаващ се процес на дезинтеграция. В периода 1896–1899 г. македоно-одринското движение в България има облика на пъстра мозайка от противоречиви тенденции и интереси, представлявани от различни организации, сред които организацията на Върховния комитет е само една от многото и дори не първа сред равни. Свиканите през този период три македонски конгреса не успяват да консолидират организацията и тя не развива почти никаква по-значителна дейност. Тогава задграничните й структури напълно изчезват. Кризата е преодоляна през пролетта на 1899 г., когато във Върховния комитет влизат представители на тайните офицерски братства в Българската армия. Като символ на единството, организацията е преименувана на Македоно-одринска организация в България с Върховен македоно-одрински комитет в София. В периода на нейния най-голям разцвет, съвпаднал с мандата на поручик Борис Сарафов (1899–1901), тя брои над 250 самостоятелни дружества, някои от които, особено градските, имат от един – два до десетки селски клонове в околията им. Тогава докосват зенита си и Българските освободителни братства, познати с популярното им название „тайни офицерски братства“, които обединяват над 1000 офицери на действителна служба или близо половината от целия офицерски корпус. Възобновяват дейността си студентските македоно-одрински дружества в Западна Европа и Русия, част от дружествата в Румъния, възниква дори македоно-одринско дружество „Левски“ в САЩ, което прави истински организационен подвиг, като се сдобива със 110 членове, пръснати от Ню Йорк до Сан Франциско, от всичките 500 българи в Новия свят по онова време. Върховният комитет се сдобива и със своя организирана въоръжена сила в лицето на Народните стрелчески дружества, които имат за цел да дадат елементарна военна подготовка на онези мъже от македонската и тракийската емиграция, които не подлежат на задължителна военна повинност в Българската армия. За кратко време се създават 20 стрелчески дружества в страната с личен състав от около 5 000 души. Пак тогава набира сила и процесът за приобщаване на жените към македоно-одринското движение, получил допълнителен морален тласък от нашумелия навремето случай с българската учителка Екатерина Авксентиева Симидчиева, загинала през 1899 г. в демонстрация срещу сръбската пропаганда в Куманово. Най-активни на това поприще са учителките и офицерските съпруги. За по-малко от година възникват общо 9 женски македоно-одрински благотворителни дружества. Те имат за патрон загиналата учителка, а организационната им структура и дейност изцяло копира македоно-одринските дружества в страната, в които също все по-често се появяват жени, дори на ръководни длъжности в техните настоятелства. Общо членовете на МОО заедно с помощните й структури достига 60 хиляди души, чието съотношение по месторождение е следното: 64 процента са родом от държавните предели на Княжество България, 30 процента произхождат от Македония, 5 процента от Одринска Тракия и 1 процент от Българското Поморавие, Северна Добруджа, Бесарабия. Така Македоно-одринската организация от предимно градска и емигрантска, се превръща в масова и общонародна, и – ако си послужим с едно определение, неправилно приписвано на Димитър Благоев – тя олицетворява, също както Българската екзархия, националното единство на българския народ, независимо от политическите граници, които го разделят. В началото на 1903 г. под външен натиск българското правителство ликвидира организацията. Нейната дейност обаче е продължена от македоно-одринските благотворителни братства. Фокус: В тази общоисторическа рамка как се вписва Македоно-одринското дружество в София? Кога и как е създадено то? Светлозар Елдъров: Македоно-одринското дружество в София се появява на историческата сцена на 30 април 1895 г. То е наследник и правоприемник на всички ония дружества, организации и комитети, съществували от Освобождението на България до тази дата. Затихнали при авторитарното управление на Стефан Стамболов, веднага след оттеглянето му от властта през пролетта на 1894 г. някои от тях възкръсват за нов живот. Това са Младата македонска дружина, Дружество „Братски съюз“ и Македонския сговор, които влизат в остра конкуренция на току що освободеното обществено-политическо поле. След Първия македонски конгрес и учредяването на Македонския комитет с председател Трайко Китанчев на 28 март 1895 г. започва процес на обединение и консолидация. В София първата стъпка е направена на 16 април, когато на общо събрание на членовете на трите столични дружества е обявено тяхното саморазпускане като първа крачка към желаното обединение. Второ събрание, организирано от Македонския комитет на 30 април в салона на „Славянска беседа“ и открито лично от Трайко Китанчев учредява Софийското македонско дружество и избира първото му настоятелство. Най-важната цел на Комитета и неговата организация през 1895 г. е организирането на Четническата акция в Македония, която да постави Македонския въпрос на дипломатическата маса с оглед но евентуално прилагане от страна на великите сили на предвидените в Берлинския договор автономни права. Македонските дружества участват в нея чрез вербуване на доброволци и чрез събиране на парични средства. Тук именно изпъква Софийското дружество, което със своите около 1500 членове е най-голямото в страната. В следващите четири години то изживява дълбока организационна и идейна криза, в каквато впрочем попада и цялата организация, но през пролетта на 1899 г., когато Върховният комитет е поет от офицерите от тайните офицерски братства в Българската армия начело с поручик Борис Сарафов, започва нов период на възход. Фокус: В какво се изразява той и как Софийското македоно-одринско дружество се откроява сред многобройните дружества, организации и комитети в българската столица по онова време? Светлозар Елдъров: Наистина, същинският си разцвет Македоно-одринското дружество в София изживява през 1899–1901 г., когато начело на Върховния комитет застава поручик Борис Сарафов с неговите другари от тайните офицерски братства. В първите шест месеца на своя мандат те буквално пришпорват дружествата с окръжни, едно от друго по-остри и безкомпромисни, които поставят акцента върху активността и инициативността на местните ръководители, масовизирането на организацията и мобилизирането на всички материални и морални ресурси в името на освободителното дело. Като хора на реда и дисциплината офицерите обръщат особено внимание на формалната страна на организационната дейност – на архивите и деловодството, на отчетността и контрола. Дадени са точни указания за начина на кореспонденцията, за воденето на входящи и изходящи дневници, за партидните книги, кочаните за членски вноски, книгите за доброволни пожертвувания, за пласирането на облигациите от патриотичния заем, за абонамента на в. „Реформи”, официалният орган на комитета. Твърдостта и настойчивостта на комитета дава резултат. Само за шест месеца Сарафов и неговите другари успяват да направят онова, което не се отдава на техните предшественици за три години. Но Върховният комитет не се задоволява с постигнатите успехи, а продължава и занапред да редува похвалите с все нови и нови изисквания за по-голяма активност. С окръжно от 14 февруари 1900 г. на бездеятелните настоятелства е даден последен шанс да преосмислят своето поведение, ако не искат да бъдат публично обявени за „врагове на каузата”. Четири месеца по-късно ВК категоризира всички дейци на „акуратни, полуакуратни и съвършено неакуратни”, като за последните изисква точна информация „за сведение и надлежно разпореждане”. Тъй като тези и други подобни внушения са достатъчно ясни, а повечето местни ръководители и дейци си дават сметка за реалните възможности на ВК, организацията устремно набира скорост. Друго направление в дейността на Комитета е ориентирано към организационното единство на Македоно-одринското движение в България. Скоро след конгреса изчезват групичките, кръжоците и всякакви алтернативни организации, които дотогава се подвизават на освободителното поприще. Като символ на организационното и идейното единство на Седмия конгрес през 1900 г. организацията е преименувана на Македоно-одринска организация в България с Върховен македоно-одрински комитет в София. Така се преименуват и всички дружествата в страната. В рамките на новата организационна политика на Върховния комитет се вписва и развитието на Македоно-одринското дружество в София на границата на двете столетия. Най-характерната негова черта е масовизацията му. Към началото на 1901 г. членовете му достигат до над 3000 души. Ако включим в това число и членовете на техните семейства, ще трябва да се съгласим, че Софийското дружество е изпълнило целта си да привлече в периметъра на своята дейност всички изселници от Македония и Одринска Тракия, изчислявани по това време от него на 18 000 души. Дейността на дружеството е многоизмерна, но една от основните ѝ цели е да събира финансови средства за пропаганда на българската кауза по Македонския въпрос в страната и чужбина и за подпомагане на въоръжената борба в Македония и Одринска Тракия. Това става чрез членски внос, дарения и различни благотворителни инициативи – театрални представления, концерти, танцувални вечеринки, градински увеселения, галадинета, лотарии и други подобни публични забавления, ползващи се с популярност сред столичното общество. По размера на своите приходи и отчисления за касата на Върховния комитет Софийското дружество стои на първо място сред всички останали. За огромния авторитет на македоно-одринското дружество в София красноречиво говори и следният епизод. На 10 януари 1900 г. то изпраща окръжно до всички институции в столицата, с което не моли, а императивно изисква да му бъдат предоставени списъци на техните служители, родом от Македония и Одринско. До края на февруари се отзовават министерства, управления, дирекции, съдилища, учебни заведения. Сведения в прилежно съставени списъци представят дори полицейските участъци и окръжния затвор. Единствено от щаба на 1-ва Софийска дивизия отказват да дадат подобна информация без предварително разрешение на Военното министерство. Парадоксалното в случая е, че самото министерство не се поколебава да изпрати искания списък. Фокус: По това време има ли и други подобни организации в българската столица? Светлозар Елдъров: Тук трябва да спомена, че тогава в София има още три организации, които обаче са независими от македоно-одринското дружество и контактуват директно с Върховния комитет. Първото е Българското освободително братство на офицерите от столичния гарнизон, най-многочисленото и могъщото от Тайните офицерски братства в Българската армия. В тях, както съм се убедил от моите изследвания, членуват средно половината от всички офицери в дадения гарнизон, въпреки че ония от тях, които са родом от Македония и Одринско, съставляват 12 % от целия офицерски корпус. Второто е Женското македоно-одринско благотворително дружество „Екатерина Авксентиева Симидчиева“, което също е най-голямото от съществуващите 9 такива дружества, за които вече споменах. Третото е Народното стрелческо дружество в столицата, също най-многочисленото сред 20 подобни в страната. Списъчният му състав наброява 2 200 души, като всички същевременно са и членове и на Македоно-одринското дружество Фокус: Какви хора стоят начело на Софийското македоно-одринското дружество или участват активно в неговата дейност? Светлозар Елдъров: Много активни тогава са българските учени, професори от Софийския университет и членове на Българското книжовно дружество, днешната Българска академия на науките. Тук на първо място трябва да спомена проф. Любомир Милетич от Щип и проф. Иван Георгов от Велес. През годините те са били членове на дружественото настоятелство и негови подпредседатели или председатели. Сред членовете му откриваме имената и на Георги Разлогов, Георги Баласчев, Димитър Ляпов, Евтим Джеров, Евтим Спространов, Климент Миладинов, Лазар Симидчиев, Никола Лимончев, Наум Тюфекчиев, Стойо Урумов, Тома Робев и други известни или не толкова представители на български фамилии от Македония и Одринско. В годините на най-големия му възход председател на македоно-одринското дружество в София е Илия Гологанов от с. Крушево, Неврокопско, редактор на в. „Реформи“, официалният печатен орган на Върховния комитет. Той е син на Иван Гологанов, известния сътрудник и съавтор на Стефан Веркович във Веда Словена и племенник на бившия Скопски митрополит Теодосий Гологанов. Подпредседател е Михаил Ковачев от Щип, просветен деец на Българската екзархия в Македония и баща на поручик Владислав Ковачев, секретар на Върховния комитет, дясната ръка на поручик Борис Сарафов. Като споменавам Борис Сарафов трябва да отбележа, че брат му, талантливият български актьор Кръстьо Сарафов, също е член на МОД София, и макар да не заема ръководни постове в настоятелството, той е оставил следа в дружествената хроника най-вече с темпераментния си характер, особено когато заседанията и събранията са протичали по-бурно. Фокус: Освен спомена в историческата памет, има ли нещо останало от македоно-одринското дружество в София и в реалния живот? Светлозар Елдъров: Малцина съвременници знаят, че Върховният комитет и Македоно-одринската организация изобщо, както и Софийското македоно-одринско дружество в частност имат заслуга за утвърждаването на 3 март, Освобождението на България от османско владичество, като национален празник. Тогава този празник се чества по стария стил на 19 февруари, но все още не е толкова популярен, колкото по-късно. През 1900 г. Върховният комитет го избира за свой патронен празник. На тази дата всички македоно-одрински дружества организират всенародни тържества, манифестации и увеселения, които навсякъде протичат по един и същи начин. След празничната служба в църквата се провежда митинг, на който председателят или друг оратор от дружеството държи реч; следва шествие из централните улици с дружественото знаме начело, с българския национален трибагреник, знамената на поборническо-опълченските дружества и другите патриотични организации и комитети, портретите на предосвобожденските дейци и загиналите македоно-одрински революционери, много цветя и зеленина, музика. Върховният комите и Македоно-одринската организация превръщат тържествата на този ден в общонационални и по значение и дух ги доближават до другия общонароден празник – 11 май, деня на св. Кирил и Методий. Най-многолюдни, атрактивни и впечатляващи са празничните манифестации в София. Такива са и всички публични прояви на Софийското дружество. Фокус: Защо през 1903 г. организацията на Върховния комитет е разтурена от българското правителство? Светлозар Елдъров: Никоя политическа партия или обществена организация в България тогава не е в състояние да извади на улиците и площадите толкова много хора, колкото Македоно-одринската организация на Върховния комитет. Никоя друга организация в България няма такова влияние в държавните институции, каквото има тя. Никоя друга организация в страната, освен самата държава, не разполага с въоръжена сила, каквато има комитета в лицето на народните стрелчески дружества. Именно концентрацията на мощ, авторитет и сила прави Върховния комитет и неговата организация в реален и потенциален съперник на властта в лицето на монарха и правителството. Това е основната причина, а не външния натиск на великите сили или протестите на Високата порта, поради която на 30 януари 1903 г. Министерският съвет приема постановление, по силата на което Македоно-одринската организация в България е поставена извън закона. На другия ден всички дружества в страната са закрити, канцелариите им запечатани, архивите конфискувани от полицията. Такава е съдбата и на Македоно-одинското дружество в София, което в този ден преустановява дейността си. Това обаче не е краят на македоно-одринското движение в България. Още през същата година то продължава, макар в по-различни и по-приемливи за властта форми, чак до избухването на Балканската война през есента на 1912 г. Затова в моите изследвания, като една кратка заключителна оценка за мястото, ролята и значението на Македоно-одринската организация на Върховния комитет често цитирам думите на Гьорче Петров, известния деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и неин задграничен представител в София заедно с Гоце Делчев, който в спомените си пред проф. Любомир Милетич заявява: „И да не беше емиграцията тук създала организацията с Върховния комитет начело, ние щяхме да я създадем“. Деница КИТАНОВА

17 Май 2019 | 10:00 | Агенция „Фокус“