СВЪРЗАНИ МНЕНИЯ

Волен Сидеров, ПП „Атака“: Ако партиите се лишат от субсидии, то някак си може да върнат доверието на хората към политиците

Волен Сидеров, ПП „Атака“: Ако партиите се лишат от субсидии, то някак си може да върнат доверието на хората към политиците

Волен Сидеров – председател на партия „Атака“, в интервю за предаването „Неделя 150“ по БНРВодещ: Волен Сидеров, лидер на партия „Атака“, съпредседател на коалицията „Обединени патриоти“...

23 Юни 2019 | 12:00 | БНР, "Неделя 150"

Волен Сидеров, „Атака“: „Демокрация“ бе принудена да спре, когато вече не изразяваше единството на мощната политическа сила СДС- първа част

Волен Сидеров, „Атака“: „Демокрация“ бе принудена да спре, когато вече не изразяваше единството на мощната политическа сила СДС- първа част

Волен Сидеров, лидер на „Атака“, в интервю за обзора на седмицата на Радио „Фокус“ „Метроном“ Първа част Водещ: На 12 февруари 1990-та година е създаден вестник „Демокрация“. Тогава излиза първият му брой. Вие сте част от екипа му, г-н Сидеров. Вие сте един от хората, които са го направили. Какво си спомняте? Волен Сидеров: Веднага ще ви коригирам. Тогава не е направен, той беше направен по-рано. И понеже държите тук фотокопие на първа страница от първия брой, наистина той излезе на 12 февруари 1990-та, но правенето му започна поне месец преди това, януари. Като тук над главата пише, че е всекидневник на СДС в България. Всъщност вестник „Демокрация“ тръгна формално, юридически погледнато, като издание на Независимия синдикат на журналистите в България. Този синдикат беше сформиран в сградата на СДС малко след като я приехме. Аз мога да разкажа как я приехме, защото я приех заедно със Стефан Гайтанджиев, покойният, тя беше дадена от Луканов. Няма как, ще отваряме скоби в скобите понякога, защото така е разказът. Луканов я даде януари тази сграда на „Раковски“ 134. Сигурен съм, че я е дал с вътрешно злорадство, тъй като това беше сградата, в която се помещаваше неговият опонент Огнян Дойнов – Българска индустриално-стопанска асоциация, така се казваше, Огнян Дойнов я държеше тази асоциация и това беше тази сграда. И когато СДС му поиска сграда, той, така да се каже, с някакъв вид ирония, я е дал тази. И един ден срещам Стефан Гайтанджиев тук по „Раковска“, където минаваше ежедневният ми маршрут, той каза: хайде с мен, Луканов даде сграда, отиваме да я приемаме. И отиваме двамата, там някакви хора описаха колко етажа, колко стаи, какви мебели има и това беше. Това е било началото на януари 1990-та. И след няколко дни веднага започнаха да се нанасят хора, там бяха определени три етажа за вестник „Демокрация“. Водещ: Кой даде идеята за този вестник? Волен Сидеров: Идеята за вестника се роди по-рано. Събирахме се в къщата на Димитър Коруджиев на Руски паметник, където имаше идея вече оформилият се СДС да има свое издание. Беше определен и главният редактор – Йордан Василев. По какъв начин не мога да кажа, но беше казано, че той ще е главният редактор, мъжът на Блага Димитрова. Това е преди да дадат сградата, може би още декември, втората половина на ноември или декември, даже преди да се обяви на 7-ми СДС в „Радисън“, тогава хотел „София“. За вестника да се върнем. Значи първата половина на януари се събираме във вече кабинет, който беше даден на Йордан Василев като главен редактор, 9 човека. Това са Йордан Василев, Пламен Даракчиев, Дончо Иванов, който по-късно стана вицепрезидент на „Подкрепа“, Волен Сидеров, Весела Петкова – една журналистка, която просто трябваше нечетно число, бяхме 8 и буквално в коридора излязохме, тя минаваше, викаме: Весела, ела тук – тя беше деветият човек, Цветан Пенчев, юрист, който работеше за „Екогласност“, Воимир Милков и… губят ми се едно или две имена. Но дотук изброените подписахме учредителен акт – „Днес, ние деветимата, създаваме независим синдикат на журналистите в България, който ще издава вестник „Демокрация“, тъй като беше решено вестникът да се казва така. Но нямаше формална, юридическа, административна процедура по въпроса. Регистрирахме този синдикат, това тогава ставаше бързо, нямаше закон за партии, синдикат можеше да се регистрира много бързо, за дни буквално, и всъщност този синдикат стана легитимният издател на вестник „Демокрация“. Може би цялата първа година беше така. След това беше сформирана Агенция „Демокрация“, която стана стопанско тяло вече по Закона за търговските дружества от 1991 година. Но цялата 1990 година вестникът беше издание на този синдикат от 9 човека, изброените. Надявам се да се сетя и за последното име, което ми убягва. И там се подготви екипът. Започнаха да идват хора, да се предлагат, беше една суматоха в тези дни. И в крайна сметка на 12-ти се подготви първият брой, който излезе с една голяма снимка на Петър Слабаков, тя е от 3-ти ноември – шествието, което „Екогласност“, и аз участвах в това шествие, връчихме събраната подписка, която събирахме по време на екофорума между 10 и 26 октомври пред градинката на „Кристал“. И тази подписка, вече събрана, от не знам колко хиляди, може би 30 хиляди подписа, беше връчена в Народното събрание и тази снимка на Слабаков, която излезе на първия брой, е от връчването на подписката, той беше тогава председател на „Екогласност“. Самият вестник тръгна като редакция от механичен сбор – някой дошъл от „Труд“, някой дошъл от неизвестен вестник или въобще не работил във вестник, но имаше ентусиазъм, имаше една хубава атмосфера, приповдигнатост. И си спомням, че по едно време екипът стана над сто човека. В същото време течеше кръгла маса. Тук пак ще отворя едно скоба да кажа, че преди „Демокрация“ аз участвах в изготвянето на вестник „Кръгла маса“, защото кръглата маса тръгна на 16-ти януари в Народното събрание, след това се премести в НДК. И пак така по-активните, които работихме там, решихме да направим вестник. Кои са това? Александър Йорданов, Едвин Сугарев, Мишо Неделчев участваше също и аз. Това си спомням като екип, който направи „Кръгла маса“. Сашо Йорданов пишеше основните материали, Едвин написа също някакви текстове, аз имах два текста, единият беше памфлет, и поне три снимки, тогава все още снимах, тъй като се занимавах с фотография дълги години. Този вестник излезе в един единствен брой. За съжаление, аз го нямам, не знам в Народната библиотека, дали го има. Това, което знам, е, че Кеворк Кеворкян пази един брой. Водещ: Колекционерски брой е. Волен Сидеров: Колекционерски е наистина, един единствен. И той беше подготовката за „Демокрация“. Интересното е, че когато тръгна вестник „Демокрация“, нито Сашо Йорданов, нито Едвин Сугарев започнаха работа в него като професионални литератори. Аз започнах работа от първия ден, бях назначен от Йордан Василев за спецкор, имаше такава длъжност, такава функция. Водещ: Специален кореспондент. Волен Сидеров: Означава коментатор, който коментира свободно. Тоест не е в ресор социална политика, вътрешна или международна, а си коментира. Понеже Йордан Василев беше казал, че пиша добре и съм добър коментатор, мои неща бяха излизали по „Свободна Европа“ и в самиздатския печат. Това ми беше функцията във вестника поне първите шест месеца. През това време кръглата маса приключи и се реши да се правят избори за Велико Народно събрание, те бяха юни месец, на два тура. Мисля, че 10 юни беше, но юни месец се проведоха избори и Йордан Василев стана депутат във Великото Народно събрание. Водещ: И вие станахте главен редактор. Волен Сидеров: Ще разкажа, как станах. Това е много интересна история. Защото до ден днешен ме питат хора, как стана така? Ето как стана. Йордан Василев беше заявил, че стане ли депутат, той ще се откаже от главното редакторство, защото не било редно или нещо от този род, но си спомням много добре, че той пред колектива го казваше това. Стана депутат и аз започнах да мисля върху това, което е казал, и да търся човек, който да го замести. Спираме се на Румяна Узунова, с която бях в много добри отношения, когато беше по време на екофорума тук, бях плътно до нея, тя някак си ме избра за водач, страхуваше се от провокации и прочие, и започвам да убеждавам Желю Желев, да говоря с Желю Желев, че Румяна Узунова е подходяща. Той се съгласи веднага, че тя би била добър главен редактор. И започват преговори с Румяна. Тя в същото време се е върнала, тя се е прибрала в Мюнхен. И аз й се обаждам буквално всеки ден или през ден. Викам, Румяна, тук сме се спрели, Петко Симеонов, Желю, всички са съгласни, че ти си главният редактор. Тя хем е поласкана, хем каза: трябва да помисля, трябва да видя – започва едно протакане във времето. В същото време Йордан Василев изчезна, буквално, прибрал се е в Троян или какво стана, вестникът стои без главен редактор. Имаше един момент, в който се получи напрежение. И аз започнах вече нервно да й се обаждам, казвам: „Руми, какво стана, чакаме те, идваш ли“? И тя накрая изплю камъчето, каза, че това й е последната година в радио „Свободна Европа“, ако не я приключи, ще си загуби пенсията от не знам си колко хиляди марки тогава и че всъщност не й дават, тя искала да излезе една година творчески отпуск, да дойде тук, да бъде главен редактор за известно време и да се върне пак. Но „Свободна Европа“ тогава беше към Държавен департамент на САЩ, казали й, че това е невъзможно и да избира: или едното, или другото. И след такива доста дълги протакания тя каза: „сори, съжалявам, невъзможно ми е“. Аз си спомням, че тогава отивам, Петко Симеонов беше директор на вестника, имаше такава длъжност – от по-старите, преди 9 септември, вестници са имали директор, който се води като стопански директор и отговорник пред закона. И Петко Симеонов беше директор на вестника. Отивам при него и казвам: „Петко, Румяна не може“. А ние вече сме приели, Координационен съвет е гласувал, имаше Издателски съвет, който повтаряше на практика Координационния, е гласувал решение да бъде Румяна Узунова. И Петко каза: „Ами тогава ти поемаш като изпълняващ длъжността“. Аз казах: „Не съм журналист по образование“. „Ти поемаш, ти поемаш, ти знаеш как, познаваш нещата, давай“. И като ти кажат давай, Петко тогава, той не си поплюваше, той беше абсолютно безцеремонен човек, и е, той е жив и здрав, дано да е дълги години, и аз, дето се казва, козирувам и тръгвам да изпълнявам. Викам, ами добре, изпълняващ, докато Издателският съвет реши на кого да се спре – ИД. И започвам. Започваме работа. Имаше едно обновление, нови зам.-главни повиках. И даже мисля, че в началото на 1991 година или края на 1990-та, започнах да мисля за нов дизайн. Водещ: Какво променихте в дизайна и в редакционната политика? Волен Сидеров: Ами промених това, че първо в началното издание на „Демокрация“ Йордан беше приел един принцип заглавията да започват с редовна буква, не с главна. Това било в някакъв вестник навремето 20-те – 30-те години и му харесало. След това тази потопена глава, която всъщност тя не е горе на върха на страницата, а беше потопена надолу, самият начин на правене на материалите – някои от тях бяха много дълги. Просто взех един дизайн от западни вестници, то не е нужно да измисляш. Направих го в малко стил… Водещ: Кои вестници ползвахте? Волен Сидеров: Ами, „US Today“, може би, „US Today“, който тогава беше голям формат, имаше отстрани една колонка и материалите бяха доста по-подредени. Защото в първия вариант на „Демокрация“ те се разтичаха, имаше едни ръкави, едни крака изтичаха, по-неугледно беше. „US Today“, точно така, това беше вестникът, от който взех образец. Тогава вестниците бяха голям формат, сега вече няма такива формати, сега всичко е А3. И беше четири страници, аз въведох още две. Не само това, за първи път в България въведох предпечат на „Макинтош“, купих компютри „Макинтош“, които тогава бяха върхът на най-модерното нещо на света. Спомням си, че имаше зам.-главни редактори, Георги Георгиев –Геш, Краси Георгиев другият, които бяха от по-старата школа и гледаха много изпод вежди: защо тия компютри, кой ще работи, как, кой ще работи, как. Тогава още се набираше на пишеща машина. Самият вестник се набираше и печаташе в цеха, там, където беше „Работническо дело“, после „Дума“. В едната половина се правеше „Демокрация“, в другата „Дума“. Водещ: Това в Полиграфическия комбинат. Волен Сидеров: Текстовете се набираха на ръка, в касите, с оловните букви, въобще една технология, която сега няма как да си я представят. Взимам първия „Макинтош“, правим предпечат и пробвахме на двете вътрешни страници. Всъщност 1,2,3,4, които влизаха като вложка в четирите, за да не стане нещо, все пак ако стане, другите четири да излязат. “Дума“ след това започнаха предпечатна на компютъра. Защото се смяташе за рисково още. Компютърът беше нещо, което не знаеш, дали няма да те предаде. И всъщност от 1991-а постепенно целият вестник мина предпечата на компютърна обработка. И доби един фасон вече доста по-модерен. Аз останах главен редактор, после бяха назначен за редовен, значи някъде септември 1990 до края на 1991 г. Изборите за президент минаха, значи януари, февруари може би точно на 1992-а се събра издателският съвет и каза: всичко е много добре, спечелихме едните избори, 1991-а октомври СДС спечели с малко, но завинаги. 1992-а Желю спечели, вестникът имаше голяма заслуга за това, разбира се. И си спомням, че казаха някои тогава другари от върхушката на СДС: да, всичко е много добре, спечелихме мача, но трябва да сменим треньора. Това беше решението. И избраха Енчо Мутафов тогава за главен редактор. Така, ами дотук с този поглед, в който аз участвам в „Демокрация“. Значи от началото, от основаването, синдикатът, който го издава, до януари, до края на януари 1992 година. Водещ: Колко беше тиражът, спомняте ли си? Волен Сидеров: В началото тръгна с около 70 хиляди, защото тогава хартията се отпускаше от отдел „Печат“, държавно. На „Славейков“ се намираше,. Тоест трябва да се отпусне, да разпише Министерски съвет и отпускаха хартия като за толкова. След това, като дойдоха изборите, Луканов беше министър-председател, отпусна повече хартия. И си спомням, че е стигал до 250-300 хиляди. Мисля, че рекордът беше между 300 и 400 хиляди, цената беше 15 стотинки, после стана и 30. По мое време работеха не повече от 150 до 180 човека, като по стария тертип на редакциите имаше отдел „Социален“, отдел “Култура“, отдел „Външен“, на отдели бяха. А в завършек да кажа, че немалко от сегашните шефове на медии са били или репортери, или са работили при мен. Водещ: Някои имена да кажете? Волен Сидеров: Например, Стояна Георгиева, шефът на „Медия пул“ беше говорител на Костов. Тя беше репортер „Вътрешна политика“ , Георги Коритаров, репортер „Вътрешна политика“, Светлана Джамджиева, репортер също във „Вътрешна политика“. Нора Стоичкова работеше там, тя не е някакъв шеф сега, но момент само да се сетя. Сигурно ще се сетя и други. Но тези са, за които на първо място се сещам, Любо Кольовски, по едно време беше зам.-главен. Дойдоха от „Свободен народ“, в началото на 1991 г. дойде една цяла група, защото вестникът или спря, или стана седмичник, едно от двете. Водещ: Стана седмичник. После спря. Волен Сидеров: Седмичник и после спря. Венци Лаков тогава дойде, Любо Кольовски стана зам.-главен, беше известен журналист. Кин Стоянов работеше известно време, синът на Радой Ралин. Владо Левчев беше в отдел „Култура“. А, да не пропусна, че в края на 1990-та началото на 1991-а започна да излиза една притурка на вестник „Демокрация“, която се правеше от Едвин Сугарев, Владо Левчев, Ани Илков, Румен Леонидов участваше чат-пат и я оформяше Стефан Десподов – много известен, голямо име, покойник за съжаление. Той беше художник в Народния театър, плакатист, и във всеки брой имаше една карикатура, гротеска, той рисуваше много интересно. И този вестник стана една, как да кажа, това беше отговор или кореспонденция с вестник „Култура“. Нещо като младите срещу старите, червени срещу сини и т.н. И там имаше една много любопитна, много симпатична престрелка с размяна на памфлети, на стихове, на закачки и какво ли не. Интересен вестник. Аз сега съм накарал моите колеги да извадят някои броеве оттам. Аз участвах в него с разкази, със стихове, защото съм писал винаги някакъв такъв тип литература. И той беше една много интересна добавка. След това дадох помещение на Александър Йорданов да направят „Век 21“. Това беше изданието на Радикалдемократическата партия на Елка Константинова, две стаи дадох от нашите. И те работеха, дето се вика, под нашето крило. Това е един период, който си го спомням като много динамичен, с непрекъснат поток от хора, които влизат и излизат, непрекъснато хора, които ме чакат за нещо да ми кажат, да искат, да споделят и т.н. Страшно натоварващо и в същото време много еуфорично. Помня, че по едно време спях в кабинета си. Не за друго, но защото ми беше по-удобно, бях между две квартири тогава. Нещо интересно, от Коалиционния съвет на СДС бяха издействали няколко апартамента и гарсониери за активисти на СДС. И си спомням, че единия от тях го взе Пламен Даракчиев, някъде към „Универсиада“, защото той е семеен, аз ерген, нямам семейство, гарсониера ми се пада. И идва Вяра Николова, която е бившата жена на Петър-Емил Митев. Получи, вика, гарсониера в „Люлин“. Викам, моля, какво, как, къде, ще ходя в „Люлин“ и ще се връщам? Не. Аз живеех тогава в една мансарда на 100 метра от „Раковски“ 134. Викам, как, луди ли сте? Христофор Събев получи някаква си спомням, кой още там, Георги Спасов, който нямаше жилище, от фонда на общината. Та тогава се разминах с това жилище. И по едно време си спях там и ми беше много удобно. Защото станеш сутрин, избръснеш се, измиеш се и започвах. Те идваха и се чудеха, как може толкова рано шефът да е тука? Но това да го прикрепим към романтичната част. Водещ: Как вестник „Демокрация“ влияеше на голямата политика? Волен Сидеров: Ще ви кажа за много важна роля на вестник „Демокрация“ през пролетта на 1991-а. СДС се разцепва на радикална част и умерена част. Радикалната част това младите, Георги Марков, Александър Йорданов, Стоян Ганев и други, които искат да се отиде на избори. Защото от Великото народно събрание, от юни 1990 си върви Народното събрание, Конституцията още не е приета, обаче се очертава това Велико народно събрание да продължи две години, примерно, то нямаше срок, нямаше Конституция. Имаше кръгла маса, която е решила ще има Велико народно събрание, и фактически се оказа един парадокс: това ВНС можеше да продължи пет години. И по-младата част в СДС започва да нервничи. В същото време е направен кабинет, който е коалиционен. Димитър Попов, имаше заместници, вицепремиери от СДС – Луджев, Пушкаров и министър Иван Костов от СДС. Имаше Александър Томов от БСП. Тоест на практика декември 1990-а направиха един коалиционен кабинет без избори. Луканов подаде оставка и вместо да има избори, събраха се при Желев, аз имах съдбата да присъствам на това събиране, и започна да се умува, какво ще се прави. И Желев казва няма да се ходи на избори, защото е много опасно, ще се пролее кръв, ще съставим някакъв кабинет на прехода. И съставят кабинета „Попов“. Само че СДС, което водеше тогава по рейтинг и ако имаше избори, щеше да ги вземе, всъщност започна да пада. Защото на хората почна да им пада енергията. Те викат, чакайте, вие какво направихте? Водещ: Съглашателства с БСП? Волен Сидеров: Коалирахте се с БСП. И тогава тази радикална група в СДС реши да не подпише Конституцията. Всички си спомнят т.нар. гладна стачка, на полянката, те искаха да изразят по някакъв остър начин несъгласието да продължава Великото народно събрание, а да се отиде на избори. Водещ: Каква линия държеше „Демокрация“? Волен Сидеров: „Демокрация“ се разцепи буквално. Желев беше против тази гладна стачка и против тази радикална част на СДС. Няма да забравя как му гостувах, живееше още на ул. „Чавдар войвода“. Сядаме и аз почвам да го питам: добре, според тебе какво трябва да се прави? Извади една домашна ракия, нямаше друго мезе освен една връзка чесън, пресен чесън, две връзки всъщност, изядохме и двете връзки, изпихме ракията и си отидох, без въобще да знам какво ми е казал. Той беше толкова объркан, разбрах само, че не харесва Стоян Ганев, Александър Йорданов, Едвин Сугарев и другите радикални в СДС. Добре, но какво трябва да се прави, той не ми каза. И аз взех решение да подкрепя тази радикална част, тогава вестникът застана зад нея, зад 39-те, и тъй като нямаше други медии, аз мисля, че това изигра немалка роля. Един много любопитен момент. Един мой приятел в ръководството на „Джес еър“, това беше първата частна въздухоплавателна компания, направиха първия полет София – Ню Йорк, пряк полет, и той ми осигурява билет, понеже сме приятели и съученици от гимназията. И аз с билет за Ню Йорк. Във вестник „Дума“ вече пише: главният редактор на в. „Демокрация“ ще лети за Ню Йорк, привилегия, не знам си какво. В това време започва гладната стачка на 39-те. И аз викам: какъв Ню Йорк, глупости, започват тука събития и зарязах това. И вестник „Дума“ остана с пръст в устата, защото всъщност не отидох тогава, не можах да отида. Но не съжалявам, защото винаги съм предпочитал събитията тук. Така беше и през 1989-а, можех да замина, имаше една фондация, бяха ми осигурили стипендия за Франция. Просто ги зарязах, защото ми беше по-интересно тук. Та пролетта на 1991-ва г. с 39-те в. „Демокрация“ взе тяхната страна. В крайна сметка октомври месец се отиде на избори и СДС, тогава обаче вече разцепено, защото излязоха Петко Симеонов, земеделците, Милан Дренчев, Дертлиев, направиха СДС – център, не влязоха, обаче откъснаха едно 10, може би 11-12 процента и СДС надделя на БСП само с 1 %. Беше принудено да се коалира с ДПС и после вече знаем историята, шута депесарския и кабинета „Филип Димитров“, който падна, самосвали се в края на 1992 г. Та това е ролята на „Демокрация“. За изборите на Желев смятам, че също имам заслуги, защото тогава колко хора си спомнят колко Велко Вълканов беше срещу него, заедно с Румен Воденичаров за вице, колко много на кантар беше, на първия тур беше на кантар работата и бяха се уплашили Желев и щабът му. И така. Водещ: С какво си обяснявате, че в. „Демокрация“ можа да просъществува десетина години и по някакъв начин фалитът му предизвести съдбата и на СДС в някакъв смисъл? Волен Сидеров: Той самият вестник беше някак си отражение, резонанс на това, което ставаше в СДС, то самото СДС претърпя много големи трансформации. От сбор между 16 коалиции, партиите бяха малко, социалдемократи, земеделци, Демократическа партия. Другото всичко бяха граждански сдружения. Това беше декември 1989 г. През годините се оформиха други партии. Появи се например Зелената партия, колко хора си спомнят, че Филип Димитров влезе в Коалиционния съвет на СДС като зам.-председател на Зелената партия на Соломон Паси, заместник на Соломон Паси. И после стана, по препоръка на Желев стана лидер на СДС, защото Желев смяташе, че той най няма да му създава проблеми, Дертлиев беше къде по-силна фигура от него. Така че вестникът беше отражение на това, което става в СДС. А през годините СДС претърпя трансформации, след 1995-а стана партия, монолитна партия. Вътре се оформяха кинжали, по-умерени, по-неумерени и т.н. И в крайна сметка пикът беше през 1997-а, когато след Жан Виденов се отиде на избори. Обаче пак ОДС – 137 депутати. Никога повече СДС не постигна такъв успех. Оттам вече започна спадането надолу, а при идването на Симеон съвсем. И съответно вестникът губеше това значение, което имаше. Но между другото в пиковото време на СДС, то вече тогава имаше друга преса, имаше телевизии, появиха се първите частни, БТВ се появи 2000-а година. Това беше Ефир-2, който Иван Костов, правителството на Костов продаде на една чуждестранна компания и до ден днешен не знам, каква точно беше тя, но тъй или иначе това беше. След това се появи и Нова телевизия. Тоест вече имаше мощни медии, които иззеха ролята на вестника, поначало вестниците почнаха да губят значението си. Мисля, че при Невен Копанданова вестникът стана таблоид. Последно мисля, че тя беше последно главен редактор… Водещ: Не, не, тя напусна. Накрая остана вестникът без главен редактор. Имаше директор, но нямаше главен редактор. Свиленов като заместник изпълняваше и ролята на главен редактор. Волен Сидеров: Да, просто вестниците загубиха значението си, „Демокрация“ пък още повече, защото не изразяваше единство на някаква мощна политическа сила. Но така или иначе това е период, който няма как да се зачеркне, омаловажи. Свързан е при мен, разбира се, с много емоции. С много хубави емоции. Каквото и да говорим. Макар че и тогава видях какво ли не. Видях и предателства, видях и интриги, всичко възможно. Когато Филип Димитров стана министър-председател и се премести, защото тогава се помещаваше на горния етаж над мен, премести се и заедно с него някак си се опразни сградата. И от вестника вече спряха да се интересуват, защото отиват в сградата на Министерския съвет, парламентарно мнозинство с ДПС и някак си вестникът остана встрани. Между другото тогава за тези избори е много интересен, любопитен факт, листите се пишеха на етажа над мен, където е Филип, четвъртият всъщност беше. И по стълбите вървяха едни, тичаха едни хора, земеделци, подкрепаджиите водеха всичко. „Подкрепа“ тогава дирижираше писането на листите. Нито един човек от СДС, от „Подкрепа“, аз съм основател на софийската „Подкрепа“ септември 1989-а година, не дойде да каже: а, бе, аджеба, да те пишем някъде в листите. Не. Нито едно предложение не получих. А съм главен редактор на изданието на СДС. В комисията, която пишеше листите, бяха Йордан Василев, Радо Огнянов от „Подкрепа“ , вицепрезидент на Тренчев. Не знам кой още, може би Филип Димитров, може би още някой, не помня. Това беше една постоянна комисия, в която одобряваха заявленията – отхвърля или одобрява. Нито едно предложение. После след време си дадох сметка, защото тогава пак кипеж, непрекъснато, всекидневник. После си дадох сметка за това и си викам, това е много интересен момент. И вече като влязоха октомври, Стефан Савов, председател на събранието, и ме вика в зала „Запад“, групата на СДС. И няма да забравя, Стефан Савов, сърдит, как може на първа страница да излиза вместо декларацията на Демократическата партия, която изпратихме, годишнина от Пърл Харбър примерно. Спомням си, че беше точно свързано с нападението на Пърл Харбър и бяхме сложили снимката и припомняме как САЩ влязоха във войната. Какви са тия работи, откъде накъде? И се надвикват, карат се, а ние сме седнали, аз, Любо Кульовски и Невен Копанданова също беше вече дошла във вестника, и така, четири-пет човека, ръководството на вестника. И аз ги слушах, слушах, по едно време станах и викам: господа, аз вас не ви познавах през 1989 г., когато правихме дисидентско движение. Вас също, викам, г-н Савов, ви нямаше тогава. И държах се малко не така, както те са предполагали вероятно, да си направя самокритика и да се разплача. И те от това така се озлобили, че вече според мен и това е имало решаващо значение, защото това е краят на 1991-а, вече да се съберат и да кажат, я, тоя да го махнем, защото какъв е тоя, тоя на какво се прави. Та така беше работата и всички по-нататъшни фази в историята на СДС са последица от точно такива епизоди: грандоманщина, мегаломания, кой е по така, интриги между отделни лидери и прочее, и прочее. Та това е. Цоня Събчева

9 Февруари 2019 | 14:00 | Радио „Фокус“