ОТ СЪЩИЯ СЪБЕСЕДНИК

Проф. Светлозар Елдъров: Без Дякон Евстатий националноосвободително движение в Македония не би могло да се развие до героичната епопея, която познаваме

Проф. Светлозар Елдъров: Без Дякон Евстатий националноосвободително движение в Македония не би могло да се развие до героичната епопея, която познаваме

Навършват се 84 години от смъртта на дякон Евстатий, активен деец на българското националноосвободително движение в Македония, участник в Илинденско-Преображенското въстание, в революционната борба...

20 Март 2019 | 14:00 | Агенция „Фокус“

Проф. Светлозар Елдъров: Пропуск в закона лишава военните дейци на македоно-одринското освободително движение от честване наравно с другите военнослужещи

Проф. Светлозар Елдъров: Пропуск в закона лишава военните дейци на македоно-одринското освободително движение от честване наравно с другите военнослужещи

От една година в центъра на Скопие се издига внушителен паметник на поручик Борис Сарафов (1872 – 1907), роден в с. Либяхово, днес с. Илинден в Благоевградска област, председател на Върховния македоно-одрински комитет в София и ръководител на Илинденско-Преображенското въстание в Битолски окръг, брат на известния театрален актьор Кръстьо Сарафов. В България този български офицер няма паметник. Но и да имаше, по силата на Закона за военните паметници от 2008 г. той нямаше да получи статут на военен паметник и да попадне в регистъра на Министерството на отбраната. По този повод Агенция „Фокус” разговаря с професор Светлозар Елдъров от Института за балканистика при БАН, автор на монографии, студии и статии за Тайните офицерски братства в българската армия, Илинденско-Преображенското въстание и Върховния македоно-одрински комитет. Фокус: Професор Елдъров, напоследък в различни медии вие поставяте въпроса за един пропуск в Закона за военните паметници, който лишава военните дейци на македоно-одринското освободително движение от възможността да бъдат чествани наравно с другите български военнослужещи, взели участие във войните на България. В същото време в Скопие се появи паметник на българския офицер поручик Борис Сарафов, председател на Върховния македоно-одрински комитет и член на Главния щаб на Илинденско-Преображенското въстание в Битолски окръг. Виждате ли някаква връзка между двата случая? Светлозар Елдъров: Човек трябва да е слепец или лицемер, за да не види това, което е очевидно. На 8 април 2013 г., в центъра на Скопие беше монтиран паметник на поручик Борис Сарафов, разбира се, яхнал кон, както повечето от прословутите монументи в столицата на БЮРМ. Петметровата бронзова композиция заедно с триметровия мраморен постамент е лично дарение за града от скулпторката Валентина Стефановска, най-изтъкнатия и скъпоплатен автор на проекта „Скопие 2014“. Представен като „македонски революционер и войвода“, поручик Сарафов язди своя буцефал само на няколко крачки пред входа на Министерството на външните работи на държавата, която още няма свое име, но не се свени да краде чужда история. Без съмнение появата на този паметник в навечерието на 110-та годишнината на Илинденско-Преображенското въстание беше материален и символичен израз на желанието на скопската историография и пропаганда да присвоят офицерите от Българската армия, участници в македоно-одринската борба, доскоро заклеймявани от тях като „върховисти“ и „оръдия на великобългарските интереси“. Но поручик Сарафов не е единственият български офицер, който е експониран в Скопие. На 8 октомври 2011 г. там беше открит т. нар. „Музей на македонската борба за държавност и независимост, на ВМРО и на жертвите от комунистическия режим“, в който е похитена и изопачена до неузнаваемост половината от националната ни история. Чрез восъчни фигури, художествени платна, копия на документи и предметни експонати събития и дейци на Българското възраждане, македоно-одринската революционна борба и войните за национално освобождение и обединение са представени като македонски, т. е. небългарски. С восъчни фигури в този музей присъстват също генерал Александър Протогеров, полковник Владислав Ковачев и поручик Борис Сарафов. Българските офицери, подофицери и войници от състава на Македоно-одринското опълчение и 11-а пех. Македонска дивизия, родом от Македония, са обявени за македонци, принудени да се бият за чужди интереси. Като историк мен не ме учудва постоянството на скопската историография и пропаганда да присвояват събития и лица от националната ни история. Учудва ме, че не видях никаква реакция от българска страна, освен разбира се от директора на Националния исторически музей Божидар Димитров, който многократно е предупреждавал за ставащото в Скопие. За сметка на това Министерството на отбраната, компетентните военни институции и военно-патриотичните съюзи останаха безмълвни. В техните издания не се появи нито ред на възмущение или протест срещу това дръзко посегателство върху българската военна история. И тук именно правя връзката между Закона за военните паметници от 2008 г. и новопоявилите се монументи и манекени на български офицери в Скопие. Фокус: В какво точно се състои проблемът в Закона за военните паметници? Светлозар Елдъров: Проблем има и е неприемливо да се отрича от морална, от юридическа, а най-вече от национална гледна точка. През 2008 г. 40-то Народно събрание прие закон, който дава следната дефиниция на понятието „военен паметник“: „Военен паметник е недвижимо материално свидетелство в памет и прослава на военнослужещи от Българската армия, взели участие във война, водена от българската държава, на загиналите български военнослужещи при участие в операции и мисии извън територията на страната и при изпълнение на служебния им дълг в мирно време при защитата на населението, както и на участници в Българското опълчение по време на Руско-турската освободителна война и на участниците в Македоно-одринското опълчение“. В допълнителна разпоредба е уточнено, че „военнослужещи от Българската армия, взели участие във война“, са военнослужещите, взели участие в Сръбско-българската война, Балканската, Междусъюзническата, Първата световна и Втората световна война. Това определение на понятието „военен паметник“ неоснователно стеснява неговата историческа основа и противоречи на духа и съдържанието на българската военна история. Според формулировката на Закона за военните паметници излиза, че въоръжените борби и въстанията срещу османското владичество до 1912 г., включително въстаническата армия на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г., не са част от българската военна история, а участниците в тях нямат право на военни паметници и не следва да им се отдават военни почести. Впрочем, точно в този дух е издържан и писменият отговор на тогавашния военен министър Аню Ангелов от 15 юли 2010 г. на въпроса на народния представител и настоящ военен министър Ангел Найденов относно състоянието, регистрирането и поддържането на военните паметници: „Към тях не се отнасят чуждестранните военни паметници, както и паметниците на борците за Освобождението на България от турско робство и паметници на участниците в антифашистката съпротива“. Да се приравняват борците срещу турското робство, сред тях командирите и бойците на въстаническата армия на Илинденско-Преображенската епопея, както изобщо българските военнослужещи, взели участие в македоно-одринската борба, с онези, които са се борили срещу България, българската армия и българските национални интереси, е най-малкото несправедливо. Фокус: Някои обаче твърдят, че Законът за военните паметници не изключвал военните дейци на македоно-одринското освободително движение от своя обхват, тъй като в него нямало изричен забранителен тест по този въпрос? Светлозар Елдъров: Хубаво е, преди да твърдят подобни нелепости, да се консултират с юристи, както направих аз. В правото съществува понятието „Приложно поле на действие на закона“. В сила е онова, което е предписано от закона, а не онова, което не е предписано, но някой може да го предполага. Законът за военните паметници е редактиран така, че поручик Борис Сарафов заедно с други български офицери, подофицери и войници, които са загинали преди, по време или след Илинденско-Преображенското въстание и поради това не са имали възможност да участват в някоя война, водена от България, остават изключени от неговите предписания. Нещо повече, аз повдигам въпроса за това участниците във въоръжените борби и въстанията срещу османското владичество от революционните организации на Раковски и Левски, през Априлската епопея и Илинденско-Преображенското въстание до военизираните формирования на македоно-одринските организации да бъдат изрично упоменати в Закона за военните паметници и да получат право на военни паметници и почести. Защото наистина е парадоксално Военната академия в София да има за патрон Георги Стойков Раковски и да го тачи като основоположник и пръв стратег на въоръжената националноосвободителна борба, а някои съвременни законотворци да смятат, че той е недостоен за военен паметник. Какъв е тогава паметникът му на плаца във Военна академия – военен или „цивилен“? Или пък каква е логиката военните историци да са водещи в изучаването на националноосвободителните борби на македонските и тракийските българи, а резултатите на техния труд да се игнорират от цитирания закон? През 80-те години на миналото столетие с колегите от Института за военна история след няколкогодишна научноизследователска дейност в български архивохранилища и библиотеки написахме колективния труд „Военната подготовка и провеждане на Илинденско-Прображенското въстание“, който претърпя две издания – през 1992 г. и 2003 г. Отделно от това тогава и в следващите години публикувахме редица индивидуални монографии, студии и статии за Четническия институт на ВМОРО, за Тайните офицерски братства, за Народните стрелчески дружества и др. На основата на многобройни документи и свидетелства доказахме, че въстаническата армия през 1903 г. и другите военизирани формирования на македоно-одринските организации са създадени по образеца на българската армия, по нейните устави и правилници, с нейната символика и обредност, с участието на български офицери, подофицери и войници. През 2003 г., когато чествахме 100-годишнината на Илинденско-Преображенското въстание, Министерството на отбраната изигра водеща роля в много инициативи, Военно издателство издаде цяла поредица книги за случая, випускът на Военна академия беше наречен „македоно-одрински“, беше отсечен юбилеен медал. Сега действащият Закон за военните паметници игнорира всичко това. Фокус: Само този пропуск в Закона за военните паметници ли е причината у нас военните дейци на македоно-одринското освободително движение да не нямат материален израз на народната памет и почит към тях? Законът е от 2008 г., защо преди това на поручик Борис Сарафов и неговите другари не са им издигнали паметници? Светлозар Елдъров: За съжаление, въпросът ви е напълно уместен, а отговорът му твърде нелицеприятен. Известна е непоследователността на българската държава и българската историческа наука към Македонския въпрос и македоно-одринското освободително движение. Едва в края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ в. беше изразена една по-категорична и ясна позиция, която позволи на българската историография да осветли много непознати или премълчавани дотогава страници от историята на освободителните борби на македонските българи. Но и тогава, и по-късно имаше хора и институции, които трудно приемаха това. През 1995 г. във в. „Дума“ се появи твърдение, че четите на ВМОРО и Илинденско-Преображенското въстание не са предмет на българската военна история, което немалко допринесе за ликвидирането на секцията по националния въпрос в Института за военна история (тогава Национален център за военна история при Министерството на отбраната). Не минаха и 5 години след това, когато в Скопие беше публикувана една монументална „Военна история на Македония“ от над 800 страници, в която на дейността на ВМОРО, на Върховния комитет, на Тайните офицерски братства в българската армия и на Илинденско-Преображенското въстание бяха отделени десетки страници. При това парадоксалното е, че авторът се позоваваше, а на места и доста свободна заимстваше от нашите публикации в Института за военна история. Сега като че ли става същото – само няколко години след приемането на Закона за военните паметници, в Скопие сякаш започнаха да никнат като гъби бронзови паметници и восъчни фигури на български офицери, взели участие в освободителните борби на Македония. За цялото това време обаче не съм чул в България да е бил издигнат паметник на поручик Борис Сарафов, на генерал Иван Цончев, на генерал Александър Протогеров, въпреки че имаше достатъчно поводи и юбилеи. Само в процеса на подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. загиват осем офицери от българската армия, възпитаници на Военното училище в София. Днес нито един от тях не е споменат в плочите с имената на загиналите за България офицери, с които е украсен храмът „Св. Архангели“ във Военната академия „Г. С. Раковски“, наследникът на историческото военноучебно заведение. Фокус: При толкова много паметници на дейци от българската история в Скопие не трябва ли да отдадем право на ония, които призовават за споделяне на историята, за съвместни чествания на общи празници, годишнини, герои? Светлозар Елдъров: Преди няколко години тъкмо пред Агенция „Фокус“ изразих моето отношение към подобно споделяне. Как може да се сподели истината с лъжата? Ако лъжата се поомеси с истината, пак ще си остане лъжа или най-много да се превърне в полуистина, което пак е същото. Ако към истината се добави дори капка лъжа, тя ще престане да бъде истина. Опасявам се, че тази гора от паметници, с която Скопие обрасна в последните години, напълно ще засенчи историческата истина. За какво споделяне тогава може да става въпрос между българската историческа наука и нейните фалшификатори? На каква историческа основа и в какъв политически контекст ще протече едно съвместно честване на поручик Борис Сарафов – пред неговия монумент в Скопие като „македонски войвода и революционер“ или пред несъществуващия паметник в София като български офицер? Някои мултикултурни сирени нашепваха преди време как да споделим и да честваме съвместно Илинденско-Преображенското въстание – като Илинденско и „македонско“ в Крушево и като Преображенско и българско на Петрова нива. Тогава това не мина. Надявам се да не мине и днес. Във всеки случай една публична дискусия по въпроса за военните паметници и националноосвободителните борби на българския народ ще бъде само от полза за историческата истина и справедливост, а като авторитетна гражданска трибуна Агенция „Фокус“ е призвана да й даде гласност.

23 Март 2014 | 16:10 | Агенция „Фокус”