ОТ СЪЩИЯ СЪБЕСЕДНИК

Забравени страници от българската литература: "На младите български инвалиди", Кирил Христов

Забравени страници от българската литература: "На младите български инвалиди", Кирил Христов

Агенция „Фокус” публикува поредица „Забравени страници от българската литература”, малко известни или непубликувани. Стихотворението „На младите български инвалиди" е част от книгата „На нож!“ ...

20 Януари 2018 | 20:00 | Агенция „Фокус”

Забравени страници от българската литература: „Осиротелите старци“, Кирил Христов

Забравени страници от българската литература: „Осиротелите старци“, Кирил Христов

Агенция „Фокус” публикува поредица „Забравени страници от българската литература”, малко известни или непубликувани. Стихотворението „Осиротелите старци“ е част от книгата „На нож!“ с нови песни и стихотворения. Книгата е издадена в София от Атанас Петров през 1913 г. В нея са поместени 31 стихотворения на българския поет, белетрист, драматург и преводач Кирил Христов. Той е роден на 23 юни 1875 г. в Стара Загора и умира на 7 ноември 1944 г. в София. Първата му стихосбирка „Песни и въздишки” излиза през 1896 г. Издава стихосбирките „Трепети“ и „Вечни сенки“. През 1901 г. излиза неговата четвърта поетична книга „На кръстопът“. През 1903 г. излиза стихосбирката „Избрани произведения“. В нейния предговор Иван Вазов го провъзгласява за най-талантливия млад поет. Кирил Христов е известен с това, че въвежда интимната лирика. Стихотворението му „Жени и вино! Вино и жени“ е сред най-популярните му творби. Превежда Надсон, Плешчеев, Едмон Ростан, Михаил Лермонтов, Александър Сергеевич Пушкин и други. По време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. „Военни известия“. „Осиротелите старци“ Не е, не е лъжа! Сега то няма да се размине. – Таз изпраща мъж, там друга син левент, оная двама; Божилица – петмина изведнъж. Прибра се тя дома си, и се смая: тъй пусто е! Светът е променен! И ходи, щура се от стая в стая: изпразни й се къщата във ден. И мисли – може и да ги не види… И мъжа – камък на гърди тежи. Очите светят сухо, а й иде да вика, колкото я глас държи. Как дала би на сълзите си воля, та от плещи си цяла планина да смъкне; ала няма ги: откол тя сякаш ги изплака до една! Във гърлото заседнала е буца, а пък Божил – какво ли го боде, та със тояжката си току куца и мърка нещо…Виж го: полудя! Виж, сваля пушка стара, ятагана: ще ги почисти само…Но във миг тя изфуча: „И тебли прихвана?” – И из гърди й див извръкна вик. И побесня: „Дъртляк с дъртляк несвесен! За теб ли е? Та виж на кой си хал?” – Във отговор там екна бодра песен, която той не бе от Шипка пял. „Марш! марш със гене…” – Пречерня й и върху своя старец полетя: „Аз ще се пукна, а пък той ми пее!” – И писна като на умряло тя. И на двоицата в очи препари, и мокрят сълзи сбърчени лица. И дълго там осиротели стари един в друг хълцаха като деца.

30 Декември 2017 | 21:30 | Агенция „Фокус”