Вицеадмирал Пламен Манушев: Българските офицери и генерали са били от най-добрите през Първата световна война, по фронтовете далеч са надминали учителите си

Вицеадмирал Пламен Манушев в интервю за Агенция „Фокус“ за боевете за Добрич и Тутракан през септември 1916 година, наречени във военната ни история епопеи, каква е важността им в общия контекст на Първата световна война и съществува ли потребност у българина да знае за героичните подвизи на българите, загинали в името на освобождението на Добруджа и обединението на Отечеството.

Фокус: Вицеадмирал Манушев, на 1 септември 1916 година България обявява война на Румъния. Как се стига до обявяването на войната?
Пламен Манушев: До обявяването на войната се стига, след като Румъния преминава на страната на Съглашението, нарушавайки договора с Австро-Унгария, явно с обещание от Русия за големи териториални придобивки след войната. След това присъединяване към Съглашението България обявява война на Кралство Румъния на 1 септември. Българските войски преминават границата, те настъпват и воюват в териториите, завзети най-коварно от румънците през 1913 година, в края на Междусъюзническата война. По този начин войските ни освобождават българските територии.
Фокус: На 4 септември 1916 година след като предните части на румънската 19-та дивизия се оттеглят от Добрич, градът е освободен. Как българите успяват да си върнат Добрич? Как протича последвалата отбрана на града?
Пламен Манушев: На 4 септември войските тръгват от Варна, под командването на ген. Тодор Кантарджиев, подсилени с други части. Първият сблъсък между българи и румънци става при село Баладжа, сега Стожер. Разбита е една румънска рота, която панически бяга в Добрич, разстоянието е около 15 км. От войската казват, че огромни български войски идват. Командирът на 19-та румънска дивизия панически събира войските на гарата и напускат града. Избиват доста цивилни на гарата. Затварят други, подготвяйки се да ги убият, но не са имали времето. Бягат на север, където са пресрещнати от руски войски с ген. Андрей Зайончковский, командир на 47-ми армейски руски корпус, със заповед да си върнат града. До българската войска, празнуваща завземането на града без много жертви, стига донесение, че идват руски войски, включително и една сръбска дивизия. Колкото и да са успели да се подготвят, на 5 септември започва настъплението срещу Добрич. Българските войски от Варненския укрепен район, една бригада от 6-та Бдинска дивизия и с малко артилерия започват отбраната на Добрич, която не е била много добре подготвена. На 5, 6 и 7 септември продължават тези сражения, които са изключително героични и епични. На 5 септември 1916 година е разбит митът, че българинът никога няма да стреля срещу своя освободител. Българите отбраняват Добрич най-героично, това че срещу тях има и руски войски не ги притеснява. Тези 3 дни неслучайно са наречени Добричка епопея. За съжаление, за дълги години е скрита и неизвестна, беше табу да се говори за нея. Радвам се, че след 90-те години ден по ден, час по час, почти цялата отбрана на града вече е описана. На всички ни станаха известни имената на героите, които са защитавали Добрич.
Фокус: В Добричката епопея за първи път в своята най-нова история българите са принудени да се сражават срещу освободителите си. Имало ли е дилема дали да се сражават българските войници? Какво ги е мотивирало?
Пламен Манушев: По исторически данни, ген. Андрей Зайончковский и неговите офицери са смятали, че българите няма да стрелят срещу тях, ще имат много лесна победа и ще вземат Добрич. Между Добрич и Варна не е имало никакви други войски т.е. ще вземат и Варна и ще обърнат хода на войната още през 1916 година. Българските офицери не са се поколебали да спрат обединените съглашенски войски. Те са две руски дивизии, едни армейски корпус, конна и пехотна дивизия, казашки полкове и румънската дивизия, която е върната обратно, има и една сръбска сборна дивизия. Срещу огромна сила се изправят нашите не толкова многобройни защитници и се бият героично. Ожесточените боеве започват на 5 септември. Има наистина много славни страници, може да се говори за трите дни ден по ден. Най-ожесточените боеве са били на 7 септември, има много кръвопролитни сражения край село Геленджик, днешното Победа. 7 септември е бил решаващ може би за целия изход на войната с отбраната на войските на Варненския отряд на ген. Кантарджиев и особено на бригадата от 6-та Бдинска дивизия на ген. Христо Попов. В боевете край днешните села Росеново и Козлодуйци войските на полк. Таслаков проявяват невероятен и нечуван героизъм. Не отстъпват позициите си срещу два-три пъти превъзхождащ ги враг. 36-ти Козлодуйски полк на полк. Владичев се огъва при днешното село Козлодуйци и започват да отстъпват. Избити са около 600-700 войника от полка. Благодарение най-вече на действията на ген. Иван Колев, който без заповед от командващия 3-та армия ген. Стефан Тошев, прави 30-километров марш и удря в тил сръбската дивизия и я обръща в бягство. Ако този решителен момент не се е случил Добрич е щял да падне и да стане страшно за цялото население. Единствено при Добрич в цялата история от Първата световна война във бойните действия взима участие и населението на града заедно с войската. Ген. Тодор Кантарджиев наистина е освободителят на Добрич. Можем да кажем, че полк. Таслаков е от геройските защитници на Добрич, а ген. Колев е спасителят на Добрич.
Фокус: Атаката за освобождение на Тутракан започва на 5 септември 1916 година при ожесточена съпротива от румънските сили, на 6 септември българите освобождават града. Кое изиграва ключова роля за отстъплението на вражеските сили?
Пламен Манушев: При отбелязването на 101-вата годишнина от Тутраканската епопея преживях всичко още веднъж. Това е нечувано, невероятно и невиждано в историята на Първата световна война. Градът Тутракан е бил крепост с 10 форта, бетонни укрития, куполни железни оръдия, входови съобщения, огради, вълчи ями и телени заграждения. Това е правено в продължение на 2 години от френски фортификатори. Крепостта е смятана за непревземаема. На ген. Пантелей Киселов, командирът на 4-та Преславска дивизия, му се дават войски от 1-ва Софийска дивизия и артилерия. За 2 дни, на 5 и 6 септември, със щурм, с пушката манлихера, с голи ръце, с шанцов инструмент и артилерия крепостта е взета. Това е нещо нечувано в тогавашната военна история.
Фокус: Какво разбираме за българското военно командване от освобождението на Тутракан и Добрич? Кои ходове на българските главнокомандващи довеждат до победния край?
Пламен Манушев: Определено мога да кажа, че българските офицери, особено българските генерали са били от най-добрите през Първата световна война. Далеч са надминали своите учители, тъй като голяма част от тях са учили в Русия, Франция или Италия. По фронтовете са надминали учителите си и са ги биели. За Тутракан освен пълководческият гений на ген. Стефан Тошев, ген. Пантелей Киселов, ген. Янко Драганов решаващ е и героизмът на българския войник. Българските войници в тази война са отишли като на сватба, чакали са и са нямали търпение да отидат и да освободят братята си, които през 1913 година най-коварно са присъединени към територията на друга държава. Били са подложени на невероятен тормоз, включително и на физическо избиване. Комбинацията между таланта на генералите и офицерите, заветната им смелост и преданост към Отечеството, и храбростта на българския войник са успели да завземат тази крепост. Това е чудо, не е нормално обяснимо по каноните на военното изкуство, но се е случило. Нашите дядовци са успели да го направят. Поклон пред подвига на тези български мъже и титани. Те са ни дали урок по родолюбие, смелост, героизъм, себеотрицание. Тези мъже са притежавали всичко, което можем да кажем като войнски добродетели. Най-лошото е, че 100 години ги бяхме забравили напълно. Не споменавахме имената им никъде.
Фокус: На 7 септември в землището на село Козлодуйци ще бъде открит паметник, посветен на героите от „Добричката епопея“. Какви загуби претърпява българската армия в боевете при Тутракан и Добрич? Знаем ли днес къде са погребани загиналите войници, дали живота си за освобождението на Добруджа?
Пламен Манушев: В Добруджа знаем жертвите поименно, те са колосални. От 4-та Преславска дивизия има около 1700-1800 убити, 1300 са убитите войници и подофицери от 1-ва Софийска дивизия. 500 офицери са били убити. При Добрич са загинали над 1500 войници, има загинали офицери. Командирът на 8-ми Приморски полк загива при Добрич. Ранен е полк. Васил Таслаков, но остава в строя. Не мога да ги изброя всички, десетки са. Хубавото е, че имената на всички тези герои излязоха от забвението. За по-голямата част от тях знаем и къде са погребани. Край Добрич в една братска могила са погребани над 300 войници от 36-ти Козлодуйски полк. За съжаление, още една такава могила е била заличена като се е строил свинарник край село Козлодуйци. Не знаем къде е братската могила и не можем да я намерим. Затова в района на мястото на 7 септември наистина ще бъде открит мемориал-паметник на 6-та Бдинска дивизия, състояща се от 35-ти Врачански и 36-ти Козлодуйски полк на ген. Христо Попов. Тези мъже заслужаваха това признание. С паметника на ген. Иван Колев в Добрич, с имената на всички загинали 1350 мъже, построени зад него, а той на коня ги води, каквато е символиката, сега и с паметника на 6-та Бдинска дивизия ще се издължим на героите и войниците ни, като се върнем и си спомним имената им.
Фокус: Боевете за Добрич и Тутракан са едни от най-емблематичните битки по време на Първата световна война, наречени във военната ни история епопеи. Каква е важността им за освобождението на Добруджа и в общия контекст на войната?
Пламен Манушев: Важността на тези две битки - превземането на Тутракан на 5 и 6 септември и отбраната на Добрич на 5, 6 и 7 септември са от решаващо значение за изхода на Първата световна война. Ако не сме взели Тутракан или както са се гласели румънските войски с контраатака да разбият българските войски, да влязат заедно с руснаците да вземат Добрич и Варна, България е щяла да бъде принудена да излезе от войната. Отново е щяла да бъде взета огромна част от територията, това е бил и замисълът на съглашенските войски на ген. Морис Сарай, командващ обединените войски на Солунския фронт в Македония. С удари от юг и с настъплението от север България да бъде изкарана от войната. Ако това се беше случило Първата световна война щеше да свърши през 1916 година. В плановете си големите пълководци на Съглашението явно са объркали войника, армията, народа и държавата, които са срещу тях. Първата световна война продължава до 1918 година, но ако тези две събития не бяха победоносни и успешни за нас, войната щеше да има друг изход.
Фокус: Представихте книгата „Епопеята на Добруджа“ заедно с нейния автор Красимир Узунов из цялата страна. Какво е значението на книгата за добруджанци? Съществува ли потребност у българина да знае за героичните подвизи на българите, загинали в името на освобождението на Добруджа и обединението на Отечеството?
Пламен Манушев: Значението на книгата е огромно. Не толкова с това, че дава документални данни как се е случило, кой кога е настъпил и колко са убитите, това е правено многократно от доста автори след 90-та година. Книгата „Епопеята на Добруджа“ за първи път по този начин описва боевете в Добруджа. Първата част обхваща кратък период, от 1 до 7 септември, даже от 29 август. Но само за тези дни двете епопеи, може би нарочно авторът ги е отделил, наистина са решаващи за по-нататъшното водене на бойните действия и войната в Добруджа. В книгата за първи път, освен че можем да видим героизма на българския войник, за който говорихме толкова много и на представянията на книгата за Каймак-Чалан, е показано и населението, което участва заедно с войската си в отбраната на града. Няма друг такъв пример в Първата световна война, където населението на един град заедно с войниците е в окопите. Носи вода, износва ранени, цивилни убити, това е при Добрич. Никога на друго място това не е ставало. Описани са бойните действия на артилерията при Тутракан, настъплението на 5-ти и 15-ти артилерийски полк. Те са били като луди в смисъл, че са били готови да измрат, но да победят. Да освободят братята си, да си върнат Тутракан и родната земя. Такъв е бил българският войник тогава, такива са били дядовците ни. Защо е било така в сегашно време трудно може да бъде обяснено, но наистина са били такива.
Биляна ИВАНОВА