ОТ СЪЩИЯ СЪБЕСЕДНИК

Проф. Пламен Павлов: Има изключително много знакови български лица в българската култура, които са бесарабски българи

Проф. Пламен Павлов: Има изключително много знакови български лица в българската култура, които са бесарабски българи

Защо днес отбелязваме Деня на бесарабските българи и кои са те? На тези и още въпроси, в интервю за Радио "Фокус" - Велико Търново , ще ни отговори историкът проф. Пламен Павлов.

29 Октомври 2015 | 18:00 | Радио "Фокус" - Велико Търново

Проф. Пламен Павлов: Книгата „Каймакъ-Чаланъ“ е изкупление и обет да не се отказваме от себе си

Проф. Пламен Павлов: Книгата „Каймакъ-Чаланъ“ е изкупление и обет да не се отказваме от себе си

Водещ: Продължаваме в „За честта и славата на България“ да разговаряме за книгата „Каймакъ-Чаланъ“ на Красимир Узунов. Наш гост сега е историкът проф. Пламен Павлов. Той е и рецензент на двутомното издание. Добър ден, проф. Павлов. Пламен Павлов: Добър ден. Водещ: Дългогодишните усилия и труд на Красимир Узунов бяха увенчани с успех. В сряда книгата излезе от печат. Вие като човек, участвал в направата й, кажете ни каква е историческата и културната стойност на тази книга. Пламен Павлов: Тази книга има стойност, за която тепърва ще се говори, убеден съм в това. Това е една книга, която остава… вече влезе в най-сериозни позиции в съчиненията, свързани не само с Първата световна война, а въобще с нашия национален характер, със съдбата на България, дори със съвременния ден на България, колкото и да изглежда на пръв поглед отдалечена темата. Затова аз съм убеден, че тази книга тепърва трябва да привлече вниманието не само на историците, но и на литературната критика, и на специалистите по народопсихология, по социална психология, военна психология. Изобщо тези науки, които се занимават с човека, с националните традиции, с националния характер, би трябвало да обърнат много сериозно внимание върху тази книга. И нещо друго, което искам на всяка цена да подчертая е, че аз съм много обнадежден от появата на подобна книга и се надявам тя да провокира появата на още такива книги от други автори, макар че автори с ярката литературна дарба на Красимир Узунов не се срещат под път и над път. Ако позволите, бих искал да кажа нещо, което е според мен много важно. В класациите за книги, които правят различни български книжарници, има обикновено такива раздели – художествена и нехудожествена литература. „Каймакъ-Чаланъ“ къде може да бъде поставен? Ще бъде поставен, за съжаление, в нехудожествена литература. Макар че тази книга попада и в двете категории. Тя показва всъщност, че между двете категории книги – едните научни, или да речем някакви по-практически насочени, и художествената литература не може да има разлика, не бива да има разлика. И че голямата литература всъщност е съчетание на всичко това, което можем да наречем и аналитично, и изследователско, и от друга страна художествено и поднесено с ярко човешко отношение, без това да вреди на обективността на разказа. Водещ: Книгата е исторически правдива. Знаем, събраният материал вътре е от войнишки дневници, от разкази, от спомени. Защо досега не е правено такова нещо? Пламен Павлов: Подобни опити са правени, но те не могат изобщо да бъдат паралел на това, което направи Красимир Узунов с тази книга. Има поредици още веднага след Втората световна война на различни хора, има и спомени, има разбира се и анализи, има и книги от рода на „Победени без да бъдем бити“ на ген. Стефан Тошев, и много други книги. Но това, както сами се досещате, е отминало много отдавна. Още до Втората световна война в общи линии се пишат подобни книги. Те, разбира се, имат много слабости, повече са публицистика, отколкото да бъдат наука в тесния смисъл на думата. Така че това, което прави Узунов, е да възкреси на първо място една традиция, която днес, разбира се, като че ли безнадеждно е изчезнала. А тази традиция е много важна. Аз отново ще кажа, че авторът има ярка литературна дарба и аз много държа на това. Аз неслучайно в моя послеслов цитирах няколко реда от едно есе на Красимир Узунов, посветено на мъжката или войнишката Задушница, което за мен е образец на публицистика не само на патриотична тема, изобщо на публицистика. И това е много важно. Красимир Узунов според мен е много голям новатор в нашата книжнина, тъй като подобен начин на писане на история първо, е характерен повече може би за автори отвъд океана, за автори от типа на Пол Джонсън, на Орландо Фиджис, но също и за Европа. Примерно, макар и в съвсем друга категория, Стивън Рънсиман – един от най-големите британски византолози, пише с подобен маниер. Разбира се, в нашата традиция има подобни опити за писане. И тук може би най-близко до нас е стилът на писане на покойния проф. Николай Генчев – един от най-големите и най-обичаните български историци. Знаем, че Красимир Узунов беше в много близки, приятелски, колегиални отношения с Николай Генчев. И въпреки всичко Красимир Узунов има абсолютно оригинален стил и такъв пряк паралел също не би следвало да се прави. Но е хубаво, че се появява в нашата литература подобна книга, всъщност това е само том първи на книгата, ще излезе и том втори. Аз съм убеден, че Красимир Узунов ще напише и други книги, както е написал и преди това книги достатъчно много. Но аз в едно предаване, което правихме с него буквално преди часове, изказах своята надежда, че той ще напише една книга за полк. Дрангов. Тъй като полк. Дрангов е една от фигурите, които несъмнено заслужават една биография, която да има и художествени, и по-общочовешки черти. Разбира се, ние имаме много герои. И тази книга, това също държа да го кажа, тя възкресява паметта за стотици, за хиляди българи, за няколко поколения българи – тези хора, които гинаха на Каймак-Чалан и изобщо по фронтовете на борбите за национално обединение, които чак не ни се вярва, че са съществували. Такъв силен национален характер, такава жертвоготовност в името на отечеството. Днес подобни фрази звучат може би кухо, много хора изобщо не им вярват. За това е виновен нашият съвременен елит и най-вече комунистическият режим, който запокити в полето на забравата такива величави събития, такива феномени, каквато е епопеята на Каймак-Чалан, без съмнение. Водещ: Можем ли да кажем, че книгата „Каймакъ-Чаланъ“ представлява един вид изкупление на вината на нас, съвременните хора, за това, че сме позволили историята да бъде забравена – битката при Каймак-Чалан, заедно с цялата Първа световна война, която сякаш е избутана встрани от героичните подвизи на българските войски? Пламен Павлов: Не само. Първата световна война беше обявена от комунистическата пропаганда за империалистическа. Там бяха приписвани на Българската армия някакви завоевателни стремежи в интерес на българската буржоазия – бяха писани абсолютно грозни, неверни неща, идеологизирани, смачкващи националното самочувствие. И в този смисъл наистина трябва да благодарим на Красимир Узунов, че той поднесе едно изкупление не само от своя лична гледна точка, макар че личният момент при Красимир Узунов е много силен. Той е човек, който преосмисля всички тези събития, който ги формулира със своя начин на мислене, със своята ценностна система. Но наистина той заслужава благодарността на нас, съвременните българи, че на практика изкупи една наша обща вина. И то вина не само на нас, които живеем в момента и на бъдещите българи, а и на няколко поколения, особено на хората от интелигенцията, от политическите среди, които просто позволиха едно такова грозно деяние – да бъде забравена една епопея, една война за национално обединение, една война, която, нека да припомним една пощенска картичка от 1917 година я нарича Освободителна война. И в това няма нищо пропагандно и нищо невярно. Тази война за нашите предци е освободителна. Освен това Красимир Узунов много добре показва мястото на Каймак-Чалан както в полето и в територията на нашата национална памет, така и в духовните граници на България. Става дума за едно място, което днес се смята за отдалечено, много малко хора изобщо могат да се досетят за какво става дума. Или, ако погледнат в един географски справочник или на някоя карта, ще кажат: това е един висок планински връх на македоно-гръцката граница. Само че този връх е част от България, той е част от тази духовна или световна България, която и днес съществува. Разбира се, нито в тази книга, нито някой от нас призовава към прекрояване на съвременни граници, днес живеем слава Богу в съвсем друг свят, но ние в никакъв случай не можем да забравим, че и на север, и на юг от Каймак-Чалан, и на изток, и на запад, живеят българи и до днес. И че в южна посока под този планински масив на Нидже планина, и въобще цялото великолепно и грандиозно излъчване на Каймак-Чалан, в Мъгленското поле не само, че живеят българи и до днес; не само, че българска реч може да се чуе и до днес, и то даже се чува в последните години все повече българска реч, но там имаме и национални светини. Оттам е една от нашите най-големи светици – света Злата Мъгленска, Иларион Мъгленски – наш светец от Средновековието, и много други личности от този район. Така че тази книга аз се надявам, че представители на нашия елит няма да пропуснат да забележат и най-вече трябва да прочетат и да проумеят тази книга. И тя още веднъж ни вменява задължения и отговорности пред българите в околното пространство, българите в близката чужбина. Без агресия, без навлизане в спорове някакви анахронични, но във всеки случай българската идентичност и на самия Каймак-Чалан като историческо място, където няма всъщност и най-дребен знак за това, че там лежат костите на хиляди български герои, но изобщо, че България е жива, че тя не е забравила своите духовни предели. Тази книга виждаме, че има многопосочно послание и това е едно от най-ценните й качества. Иначе, що се отнася до чисто историческата страна на книгата, тя е изпълнена безупречно. Тук Красимир Узунов не само показва един висок професионализъм на историк, но една огромна ерудиция, една информация, която на моменти просто впечатлява, шокира читателя със своята пълнота. И това след толкова десетилетия на забрава и след толкова минали поколения. Така че тук, наред с подхода чисто исторически – с търсене на архивни документи, на спомени, на изследвания, на какви ли не комюникета, донесения – това ще бъде повече…на практика във втория том ще бъде същината, но тук има и много сериозно вглеждане в националната памет. Благодарение на автора и на неговите съмишленици, на вас, колегите в Агенция и Радио „Фокус“, на практика не само в Сливен, нали основният разказ е за 11-ти пехотен Сливенски полк, но и в Добрич, Каварна, и на много други места, и в Свищов, отново темата Каймак-Чалан излезе от забравата, от мъглата или тъмнината на забравата и провокира хиляди хора да се замислят за съдбата на своите прадеди, за местата, където те са се сражавали за България или където лежат безименни до днес техните кости. Така че книгата си има и напълно съвременно звучене. Това не е просто един исторически разказ и само една литературна същевременно творба с много висок потенциал, но в нея има един апел към възкресяване на националната памет, към изграждане на националната памет в съвременна форма. И на всяка цена трябва може би да отбележим, че тази книга на практика, както казахте вие, както е изкупление, така е и един наш обет, колкото и да звучи може би патетично, да не се отказваме от себе си. Тъй като, забравяйки миналото, стигаме до тази вече христоматийна и донякъде може би клиширана максима, че народ без минало няма бъдеще. А нашият народ има бъдеще, трябва да има бъдеще, но то задължително минава през познанието и през съпреживяването на миналото. Водещ: Ще си позволя да цитирам едно изречение от края на книгата, което пише Красимир Узунов: „Ако защитниците на Каймак-Чалан бяха по произход американци, днес щеше да има поне един филм за героичната отбрана и гибелта на бранителите“. Как да направим ние така, че да убедим повече хора да прочетат книгата, така че историята на Каймак-Чалан да бъде чута и запомнена от повече хора? Как да направим една по-широка кампания за възраждане на историческата памет? Пламен Павлов: Това е много труден въпрос и аз не знам дали съм в състояние да му отговоря в пълнотата на един подобен въпрос. Но това, което поставяте и което поставя Красимир Узунов с тези думи, е изключително важно. Тъй като от години сме приятели и съмишленици с Красимир Узунов, и аз съм посветен донякъде в цялата работа на книгата, и наистина това, което е резултат, мен изключително много ме радва, просто ме вдъхновява, ако мога така да кажа, с риск да бъда заподозрян отново в някаква патетика, тъй като от прекомерна употреба на стойностни думи в предишните десетилетия, те като че ли днес изгубиха смисъл. Но именно тази книга и нейният прочит трябва да върнат отново истинското съдържание на този смисъл. Сега, ако става дума за прочитането на книгата, да речем днешните представители на елита и много хора ще прочетат тази книга. Но тук въпросът не е еднократно тя да бъде прочетена, а тази книга да бъде четена, да стане една настолна книга в библиотеката на националната памет, в пантеона на националната памет. Съжалявам, че говоря с такива гръмки думи, но наистина тази книга е най-стойностният интелектуален продукт, най-стойностното интелектуално решение като отзвук на 100-годишнината на влизането на България в съдбоносната за нас Първа световна война, за която като че ли цялото ни общество е на път да я проспи, особено нашите политици. А наистина книгата заслужава да бъде повод и за документални филм, а защо не и за една суперпродукция. Аз съм го казал в моя послеслов. Защо ние не се решаваме на такива… виждаме какви провокации ни прави Македония с някакви ерзаци, с някакви лъжливи филми, а ние, които разполагаме с оръжието на истината, просто пилеем енергия и ресурси, вместо да започнем да представяме нашето минало и пред нас самите, и пред нашите деца, и пред целия свят със силата на истината. Разбира се, на всяка цена тази книга трябва да бъде провокация за една филмова творба и то на високо равнище, каквото заслужава бих казал. Аз не мисля, че за това трябва да се жалят средства и да се правят някакви бакалски сметки. Просто нашата държава трябва да има програма и да подкрепя голямото изкуство и литература, и кино, разбира се, и опера, и всичко останало. Ние трябва да се върнем отново там, където винаги сме били – като един флагман на културата. Не като балкански народ в Европа, а като най-европейския народ на Балканите. Това е оценката на нашите съседи, не е мое субективно усещане. Всички наши съседи, хората, които са честни почтени и които имат сетива, казват, че ние сме един европейски народ. И вместо да деградираме и да се превръщаме в някаква консумативна и немислеща общност, трябва да си върнем достойнството. Нашият народ има такива сили. Народ, който може да сътвори това, което е станало на Каймак-Чалан, при Тутракан, при Добрич – такъв народ не бива да бъде подценяван и особено не бива да се самоподценява. Водещ: Така е. Трябва да запазим наистина спомена за Каймак-Чалан и да наредим тази битка редом с другите велики моменти в нашата история, както и вие самият изброихте. Много ви благодаря за този разговор и за анализа, проф. Павлов. Беше наистина интересно. Пламен Павлов: По-нататъшен успех на книгата и на всички нейни читатели, на цялата ни нация. Цвета ЛАЗАРКОВА

19 Октомври 2015 | 13:30 | Радио „Фокус“