„Взгляд“: Берлин трябва да се върне към заветите на Бисмарк
Москва. Преди точно 150 години, благодарение на политическия гений на Ото фон Бисмарк, е създадена Германската империя, или Вторият райх. Просъществувайки само по-малко от половин век, тя става най-богатата държава в Европа, но загива поради факта, че политическите наследници на „железния канцлер“ започнаха да игнорират ръководните принципи, които той завещава в отношенията с Русия, пише руският вестник „Взгляд“ в материал, представен без редакторска намеса.
Никой друг национализъм не е нанесъл толкова голяма вреда на света, колкото германският, на чиято съвест са и двете световни войни. В резултат на това в масовото съзнание Германия все още се свързва с национализма (дори и да е победен) приблизително в същата степен като с най-високото качество на нейните продукти.
Междувременно и едното и другото са късни деца на „мрачния гений“. Средностатистическият германец от средата на XIX век е субект на малка държава и ако не е съвсем вързан в ръцете, то е станал занаятчия. Продължителната феодална фрагментация върху отломките на Свещената Римска империя - Първият райх - направи германската индустрия неконкурентоспособна. Слабите суверени не можеха да претендират за колонии, а търговските бариери и разликите във финансовите системи на определени княжества предотвратяваха растежа на вътрешното търсене.
Ако сравним народа с предприятие, тогава германското предприятие преди век и половина е нещо гигантско, но лошо и глупаво организирано. Според съвременните концепции, това нещо е антипод на немското.
Интелектуални политици и политизирани интелектуалци, разпръснати в три дузини германски провинции, бяха наясно с проблема, но не можаха да стигнат до нито един вариант за решението му. Основният въпрос беше около кого да се обедини германският народ и лпк да изгради обща Германия - Австро-Унгария или Прусия.
Този въпрос е поставен ребром на Франкфуртското национално събрание през 1848 година- първият общогермански парламент, свикан по време на „пролетта на нациите“. Германската империя можеше да се роди още тогава, но и двамата претенденти за лидерство - Австрия и Прусия - отказват да участват в нея.
През годината на неговата работа са изказани много мисли за бъдещето на обединената германска нация. От тях следва, че австрийският (известен още като великогермански) начин изглежда по-опростен и предполага обединението на всички германци. Но някои делегати са смутени от личните недостатъци на Хабсбургите, други от католицизма на австрийците (повечето германци са протестанти) и почти всички от факта, че Австро-Унгарската империя остава многонационална държава, където германците съставляват само около една четвърт от населението.
Така че кралят на Прусия Фридрих Вилхелм IV става, както биха казали сега, електорален лидер и временен символ на Малогерманския път, оставяйки австрийците „зад борда“ на обединена Германия. Въпреки това, монархът започва собствена контрареволюционна интрига, насочена към запазване на стария ред и в крайна сметка отказва да приеме короната на общогермански император от ръцете на франкфуртските романтични революционери, наричайки я „кучешки нашийник“.
Третият сценарий за обединението на Германия (също около Прусия, но не по парламентарен начин „отдолу“, а със сила „отгоре“) в крайна сметка е осъществен от Ото фон Бисмарк, който става канцлер след смяната на кралете, когато по-малкият брат на Фридрих Вилхелм, Вилхелм I, се възкачва на пруския трон.
Бисмарк е един от явните лидери по броя на фалшивите цитати в Рунета. Но знаменитото му изречение, че „големите въпроси на епохата се решават не чрез речи и не с решения на мнозинството, а с желязо и кръв“, е реално и се оказа пророческо. Именно с тези думи канцлерът е искал средства от пруския парламент за реформа на армията, подчертавайки, че не е възможно да се реши националната задача за обединение на Германия без военна сила.
Впрочем, това не означава, че Бисмарк е възнамерявал да завоюва малките германски държавици. Поне не му се наложи. Но Германската империя наистина се оказа родена в три войни, тоест създадена от „желязо и кръв“.
Първата от тях е с Дания - Прусия и Австрия влизат в съюз, настоявайки пред датската корона да предаде южните херцогства Шлезвиг и Холщайн. Предполага се, че след войната Шлезвиг ще отиде в Прусия, а Холщайн - в Австрия. Но Бисмарк, за когото тази кампания е предимно начин да се сравни с основния съперник в борбата за лидерство в германския свят, изкуствено предизвика конфликт при разделянето на „датското наследство“.
Така започва втората война – вече със самата Австрия, продължила само два месеца. След като е привлякла подкрепата на Италия, на която чрез посредничеството на френския император обещават да предадат австрийската Венеция, Прусия лесно побеждава армията на Хабсбургите. Някои от малките германски държави, които са в съюз с австрийците, просто са анексирани от него, докато други доброволно се обединяват с Берлин в Северногерманската конфедерация - федерация, предшестваща обединената империя. В същото време канцлерът не посяга на австрийските земи - той се страхува, че това ще накара Виена да търси отмъщение.
На Бисмарк му се налага да води третата си война с Франция, внезапно прозряла и категорично противопоставила се на появата на такъв силен конкурент на континента, като единна германска държава. За французите този конфликт завършва с истински позор - залавянето на император Наполеон III. Това предизвиква безпрецедентен патриотичен ентусиазъм сред германците, на вълните на който южногерманските земи доброволно се присъединяват към съюза. Така в окупиран Версай е провъзгласена Германската империя, която включва пет кралства, шест велики херцогства, пет просто херцогства, седем княжества и три свободни ханзейски града.
С изключение на Австрия, която според друг популярен израз на Бисмарк би се чувствала на тясно в една и съща империя с Прусия, извън Германия остават само Люксембург и Лихтенщайн, които все още съществуват. За сметка на това, Елзас и Лотарингия бяха откъснати от победената Франция, като те стават „имперска земя“, контролирана директно от Берлин.
Благодарение на френските репарации, формирането на огромен вътрешен пазар, бързото развитие на железниците и силата на единната държава, която направи възможно придобиването на колонии и защитата на своите интереси на континента, до края на века германската икономика е на второ място след американската икономика - дори Великобритания изведнъж се оказва задмината. Успоредно с това, противодействайки на нарастващото влияние на марксистите и работническото движение като цяло, Бисмарк направи Германия новатор в разпределението на благата, като за първи път започва да дава пенсии по старост, обезщетения за нетрудоспособност и отпуск по бременност.
Светкавичната поредица от успехи е неочаквана дори за самия Бисмарк. Три години преди Вилхелм I да бъде обявен за германски император (което между другото не е еквивалентно на титлата император на Германия - пруският монарх е определен за президент в сложносъставния характер на новата съюзна държава), канцлерът казва, че обединението на германците ще бъде голям успех дори ако се случи в края на века, а ако стане до десет години – това ще е „нещо необичайно“ и „Божия милост“.
За преизпълнението на плана му способства липсата на съпротива от Русия, чиято политика спрямо новата империя е предопределена от Кримската война. Първо, болезненото поражение принуждава Санкт Петербург временно да се оттегли от голямата европейска политика. На второ място, Прусия е единствената голяма сила, която не действа срещу Русия в тази война. На трето място, в замяна на ненамесата, Бисмарк обещава да помогне за отмяна на решенията на срамния мир, според който на Петербург е забранено да има флот в Черно море и той спазва думата си.
Известното и подчертано уважително отношение на „железния канцлер“ към Русия, където той прекарва почти три години като посланик, докато е в своего рода политическо изгнание, е добре известно. Много от самите „цитати от Интернет“, където Бисмарк предупреждава срещу сблъсъци с руснаците, все пак са реални, макар и не всички. Това обаче не означава, че при него не е имало конфликти между Берлин и Петербург - имаше. Скоро след създаването на Германската империя Русия се оказва в състояние на търговска война с нея и е на две крачки от истинска.
Независимо от това, разногласията са разрешени по дипломатически път и призивите никога да не се влиза във война с Русия, да не бъде провокирана и да не се питаят надежди, че може да бъде постигната дългосрочна печалба от нейната временна слабост, представлява важна част от идеологическото наследство на Бисмарк - един вид завет за потомците.
Потомците не се вслушаха, в резултат на което Германската империя стана не само най-младата в Европа, но и в сравнение със съседите си най-краткотрайна - нейният крах последва веднага след поражението в Първата световна война.
В третия райх - нацисткия - Бисмарк е почитан като велик лидер и своеобразен предшественик на Хитлер, но руската част от неговото „завещание“ е цензурирана. Резултатът отново е добре известен. За да се предотврати възраждането на пангерманизма чрез ръководството на една от германските земи, малката родина на „железния канцлер“ - Прусия - беше разкъсна и премахната, а по време на империята тя заема три пети от обединената Германия.
За съюзниците вече нямаше значение, че в Третия райх старите пруски офицери бяха една от силите, които по някакъв начин се противопоставиха на управлението на Хитлер и на нацисткия светоглед.
В съвременна Германия Бисмарк се смята за уважавана, но все още противоречива фигура, като се посочват грешките му във вътрешната политика и нейния репресивен характер. Общогерманското обединение в една държава не е нещо, с което съвременните германци обикновено се гордеят.
Вероятно точно в момента, когато отношенията между Берлин и Москва продължават да се спускат някъде надолу, „руската“ част от Бисмарк на заеветите на Бисмарк за необходимостта от сътрудничество и недопустимостта на провокации в отношенията с руснаците изглежда особено актуална. От самата Русия нещата изглеждат абсолютно по същия начин, макар че „железният канцлер“ беше загрижен не за интересите на руснака, а за тези на собствения си народ.
Превод и редакция: Иван Христов
