Шансът, открил се пред СССР след неуспеха на Хитлер, промяната на глобалния ред след края на студената война и предстоящото посещение на турския президент в САЩ са сред темите на световния печат.
***

Вашингтон. На 22 юни се навършиха 78 години от началото на Операция „Барбароса“, нашествието на Нацистка Германия в Съветския съюз, и това е подходящ момент да си припомним един от най-големите парадокси в историята. Адолф Хитлер е бил обсебен от идеята да превърне Русия в огромна немска колония, а руският народ – в роби. Но вместо това Червената армия окупира половината Германия, а нейните жители стават поданици на руската империя. Когато в ранните часове на 22 юни 1941 година 4 милиона нацистки войници пресичат границата на Съветския съюз, те мечтаят да видят островърхите кули на Кремъл. Вместо това те слагат началото на дълга поредица от събития, които и до ден днешен определят характера на нашия свят, пише американското списание The National Interest в материал, представен без редакторска намеса.
Би било глупаво да се твърди, че преди Хитлер Русия не е била велика държава. Разполагайки с огромни територии, ресурси и население, Русия е била сила като минимум от XVIII век. Този гигант се оказва достатъчно силен, за да унищожи армията на Наполеон, който също сметнал Русия за лесна плячка. Но 75 години след разгрома а Хитлер е трудно да си представим колко по-различен е бил международният баланс на силите тогава.
В края на 30-те години армията на САЩ е по-малка от тази на Румъния. Великобритания, чиито разрушители днес не могат да влязат в топлите морета, е владеела три четвърти от повърхността на Земята, а нейният военноморски флот се е считал за най-силния на света. Франция, за която днес се разказват вицове с рефрена „предавам се“, е имала най-мощната сухопътна армия в Западна Европа. А Германия, чиито въоръжени сили днес едва ли са функционални, ужасява своите съседи от 1870-та.
Освен тях там е и Русия – загадъчен комунистически колос, разтресен от сталинските чистки, гигант на глинени крака, който трудно побеждава мъничката Финландия през 1939-1940 година. Не само Хитлер с генералите си вярваха, че Русия ще се срути като къща от карти. Дори британски и американски експерти не са очаквали Москва да оцелее след блицкрига на Хитлер. Въпреки това, през май 1945 г. Великобритания е на прага на срив, Франция е унищожена, а германците слушат грохота от веригите на руските танкове, които се движат през руините на Берлин. Подобно на окървавения, но непобеден боксьор, Русия остана на крака и остана една от двете световни суперсили за повече от 40 години.
Каква би била Русия днес, ако Втората световна война не беше избухнала? Ами ако Хитлер бе останал неудачен художник от Виена или ако бе разкъсан от бомбата на наемен убиец в бирена зала в Мюнхен?
Ако Хитлер не беше започнал войната, Съветският съюз не би могъл да създаде своя европейска империя. Великобритания и Франция бяха толкова решително настроени срещу комунизма, че почти бомбардираха руските петролни находища през 1940 г., когато Сталин подписа пакт с Хитлер. Освен това те обмисляха да изпратят войски в помощ на Финландия. Те нямаше да станат неактивни, ако Съветският съюз бе нахлул на територията на Германия (което е било съвсем реално да се случи, ако Съветите бяха победили Полша по време на руско-полската война от 1920 година).
Значителна част от германските войски в операция „Барбароса” са съставени от съюзниците на Берлин, които глупаво се присъединяват към „кръстоносния поход” на Хитлер срещу болшевизма: Румъния, Унгария, България (не се присъединява – бел. „Фокус“) и Финландия. Мисълта как италианските войници ядат паста на снега край Сталинград все още изглежда сюрреалистична. След като завзе Румъния, Унгария и България, Червената армия докара комунистическия режим там на своите щикове. Тя направи същото, освобождавайки (да, именно освобождението от ужасите на нацисткото управление) Полша и Чехословакия. С други думи, без Хитлер нямаше да има Варшавски договор.
Границите на днешна Русия също биха изглеждали различно. През 1939 г. Хитлер и Сталин разделят Полша, а след войната Съветският съюз анексира по-голямата част от полските територии, които е завзел през 1939 г., докато Полша получава „компенсация“ под формата на германска територия. Ако не беше войната, тези земи никога нямаше да преминат от ръка на ръка, а Източна Прусия пак щеше да бъде част от Германия, а не от Русия.
Действително, в хода на операцията „Барбароса“ са нанесени огромни щети на промишеността и ресурсите на Русия и Украйна, които Съветският съюз успя да компенсира само частично благодарение на лендлийза и следвоенното разграбване на Германия. Безмилостната сталинистка политика на индустриализация през 30-те години на миналия век осигури бърз растеж на съветската икономика и превърна Съветския съюз от царска селска държава в голяма индустриална сила, способна да произведе достатъчно оръжие, за да победи бронетанковите сили на Хитлер. Въпреки икономическите противоречия на комунизма, би било интересно да се види как съветската икономика може да се конкурира с икономиките на други държави с течение на времето, ако не беше войната.
Но не остават много други държави. Безумието на Хитлер унищожи съперниците на Съветския съюз, с изключение на САЩ. През 1939 г. светът беше многополюсен и много държави в него се състезаваха за власт и влияние. До 1945 г. остават само две суперсили: Америка и Съветският съюз. Останалите кандидати за това звание бяха унищожени, окупирани или изтощени до краен предел.
И това е най-голямото наследство, което Хитлер оставя на Русия. Русия на Путин има само сянка на военната сила и глобалното влияние, които Съветският съюз притежаваше. Ако обаче сравним военната мощ и влиянието на съвременна Великобритания, Франция и Германия с тяхното състояние до 1939 г., вече няма да изглежда, че Русия днес е в лошо състояние. Москва беше в състояние да поддържа своите експедиционни сили в Сирия в продължение на много месеци, докато коалицията на НАТО едва успя да събере нужното количество ресурси, за да се справи с такава слаба страна като Либия на Кадафи през 2011 г.

В Европа Хитлер остави след себе си вакуум, който Русия запълни. Дали е струвал 20 милиона живота е друг въпрос.
***

Вашингтон. Преди 30 години падането на Берлинската стена ознаменува края на Студената война. Там, където в годините след Втората световна война имаше две суперсили, заключени в опасно съперничество, остана само една. Глобалният ред, който обикновено, но подвеждащо се нарича биполярен, отстъпи място на нова ера, още по-подвеждащо наричана еднополюсна, коментират в редакцията на американското издание The Los Angeles Times.

Агенция „Фокус“ представя превод на материала с уточнението, че той отразява единствено позицията на автора.

Този еднополюсен ред предизвика високомерие във Вашингтон. Водещите представители на Държавния департамент се убедиха, че настъпва период на безпрецедентни перспективи, от което не само САЩ, но и светът като цяло ще се възползва. Пътят напред изглеждаше ясен. Всичко, което беше необходимо, за да се гарантира сбъдването на тези щастливи очаквания, беше Америка да демонстрира необходимото ниво на лидерство.
В крайна сметка именно лидерството даде възможност на САЩ да надделеят в Студената война. Благодарение на същото това САЩ трябваше да обере плодовете на победата – за себе си и за своите съюзници. В края на краищата, кой беше там, за да каже не? Кой би посмял да оспори целите и стремежите на „незаменимата нация" в света?
Що се отнася до това какво означаваше необходимото американско лидерство, отговорът беше по-скоро един и същ: САЩ ще трябва да увековечат ангажиментите, приоритетите, навиците и най-вече военния си статут, които развиваше от 1945 г. Основите на политиката за национална сигурност на САЩ - нашата роля като глобален полицай – трябваше да остане непроменена.
Три десетилетия след тази епоха на привидната американска хегемония, ние сме в състояние да оценим до какво доведе тази концепция. Резултатите, меко казано, бяха разочароващи. Очакванията за това, което президентът Джордж Х.У. Буш уверено описа като „нов световен ред“, остават неизпълнени. Всъщност, определящите характеристики на ерата - появата на Китай като велика сила, геополитическа ирелевантност в Европа, насилието и нестабилността в Близкия изток, и твърде ограничения и закъснял отговор на климатичните промени – всичко това би трябвало да допринесе за осъзнаването, че американският модел на глобално лидерство е или без значение или контрапродуктивен.
Как да се обясни разликата между очакванията и резултатите? Един предварителен отговор със сигурност може да е следният: след като погрешно разбраха естеството на самата Студена война, САЩ погрешно обясниха последиците от нейното рязко прекратяване през 1989 г.
Малко неща са по-опасни от това да вярвате на собствената си пропаганда. И все пак това описва съдбата, сполетяла Вашингтон в интервала между края на 40-те и края на 80-те години на миналия век. Митична Студена война, дело на истерични или цинични политически, интелектуални и медийни елити, измести истинската ситуация.
Действителните залози на истинската Студена война не бяха малки. Гарантирането, че отслабените демокрации на Западна Европа няма да бъдат погълнати в орбитата на Съветския съюз, беше необходимо и важно. И все пак предполагаемите залози на митичната Студена война бяха по-големи. Тя настройваше Запада срещу Изтока, ние срещу тях, свобода срещу робството, либерална демокрация срещу комунистически тоталитаризъм, богобоязливи срещу безбожни, като цяло, всичко, което беше добро срещу всичко, което беше зло.
Това беше Студената война, за която президентът Кенеди спомена, когато призова сънародниците си да „платят всяка цена, да понесат всякакво бреме, да изтърпят всякакви трудности, да подкрепят всеки приятел, да се противопоставят на всеки враг, за да гарантират оцеляването и успеха на свободата. Накратко, политиката е отделена от разума, което скоро доведе до бедствия като в Залива на прасетата, Кубинската ракетна криза и Виетнам.
Предвид въображаемите залози, когато Студената война най-накрая приключи при условия, благоприятни за САЩ, политическото, интелектуалното и медийното потомство на Кенеди бързо видяха в резултата ръката на Бог, провидението или историята. В предпочитания от тях прочит падането на Берлинската стена през 1989 г. даде категорична и необратима присъда, предназначена да оформи бъдещето, в което САЩ са овластени да диктуват посоката. Това отново доведе до политика, която няма връзка с разума.
Днес ние живеем с последиците от това: атаките срещу Световния търговски център от 11 септември, множество войни, които си „просят“ сравнение с тази във Виетнам, що се отнася до безумие, и управлението на Доналд Тръмп.
Няма да го чуете от нито един от кандидатите, които се борят за успех срещу Тръмп, но ние все още сме преследвани от нашата лъжлива представа за Студената война. В рамките на предизборната кампания политиците изричат повтарящи се успокояващи фрази, че Америка със сигурност трябва да бъде световен лидер. Но времената, в които може да се вярва на подобни глупости, отдавна са отминали.
Важна първа стъпка към връщането към разумна политика за национална сигурност е да се погледне към Студената война такава, каквато беше: не „дълга, тъмна борба", която завърши с победа, а обширна и скъпа трагедия, довела до ненужни страдания, които докараха човечеството на прага на унищожението и от което американските политици извлякоха напълно погрешни уроци.
Годишнината от падането на Берлинската стена не е повод за празнуване, а за мрачен и дълъг анализ – макар и закъснял.

Андрей Бацевич е председател на Института „Куинси“. Последната му книга е „Епохата на илюзиите: Как Америка пропиля победата си в Студената война“.
***

Анкара. Президентът Реджеп Ердоган потвърди посещението си в САЩ след телефонен разговор с президента на САЩ Доналд Тръмп, който ще го приеме в Белия дом на 13 ноември, пише англоезичното издание на турския вестник Hurriyet.
Този телефонен разговор беше необходим за Анкара предвид изключително негативната атмосфера във Вашингтон, срещу турското правителство, особено след военната офанзива в Североизточна Сирия, насочена срещу кюрдските Отряди за народна самоотбрана, действащи там.
Този негативизъм беше много ясно забележим в Конгреса на САЩ, чиито членове преобладаващо приеха двупартиен законопроект на 29 октомври, с който да накажат Турция с тежки санкции за военната й операция в Сирия. Те също така приеха необвързваща резолюция, която признава масовите убийства на арменците по време на Първата световна война като геноцид, като предизвика силна реакция от страна на Анкара.
Въпреки че е предвиден предварително за тази седмица, Комитетът за външни отношения на Сената забави действията по законопроекта за санкциите, за да избегне голям дипломатически проблем по време на пътуването на президента Ердоган във Вашингтон.
Това забавяне обаче само ще осигури временно облекчение, тъй като членовете на Конгреса са силно обединени в придвижването на наказателните действия срещу турското правителство. Мнозина вярват, че Тръмп ще се откаже да се опитва да промени антитурската среда в Конгреса в момент, когато той се бори да задържи републиканските конгресмени на своя страна, за да избегне потенциален импийчмънт.
Президентът Ердоган също ще настоява Тръмп да спре съдебното дело срещу „Халкбанк“ - една от най-големите банки – за участие в схема за избягване на санкциите срещу Иран. Случаят с „Халкбанк“ ще бъде друг въпрос, по който Ердоган вероятно няма да чуе положителен отговор от президента на САЩ.
Двамата президенти също ще обсъдят настоящата ситуация в Североизточна Сирия, след като САЩ решиха да останат в района, този път за защита на петролните находища в източните части на страната.
През последните няколко дни Ердоган критикува както САЩ, така и Русия, че не успяха да осигурят пълното оттегляне на ОНС от областите, които са под техен контрол, въпреки споразуменията, сключени съответно с Турция на 17 октомври и на 22 октомври. За мнозина в Анкара срещата Ердоган-Тръмп няма да доведе до съществена промяна в позицията на САЩ, които очевидно продължават да подкрепят ОНС.
Очаква се борбата срещу „Ислямска държава“ да бъде на дневен ред, но този въпрос ще бъде обсъден предимно на извънредното заседание на срещата на глобалната коалиция против групировката във Вашингтон на 14 ноември.
Ердоган и Тръмп със сигурност ще преразгледат всички останали аспекти на двустранните отношения, включително усилията за увеличаване на обема на търговията до 100 милиарда долара и подобряване на икономическите връзки като цяло, както и начините за преодоляване на проблемите, свързани със сътрудничеството в областта на отбранителната индустрия. Ердоган наскоро повтори, че Турция ще обмисли придобиването на системите за противовъздушна отбрана (ПВО) „Пейтриът“от САЩ, но подчерта настояването на правителството си да остане част от програмата за изтребители F-35.
Позицията на Вашингтон по тези въпроси също е ясна. Връщането на Турция към проекта F-35 би било възможно само след като намери ефективна формула за преодоляване на проблемите, произтичащи от разполагането на руските системи за ПВО на С-400 на нейна земя. Това също ще определи колко дълго администрацията на Тръмп ще забави прилагането на санкциите срещу Турция, както е посочено в Закона за противодействие на противниците на Америка чрез санкции (CAATSA)
Като се имат предвид всички тези причини, пробивът в турскo-американската безизходица ще бъде труден за двамата президенти в случай, че не успеят да създадат нова и конструктивна визия за бъдещето на връзките между двете страни.

© 2019 Всички права запазени. Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации без предварителното съгласие на Информационна агенция "Фокус"!

---